ОТ СЯНКАТА НА КАНОНА: ЖЕНИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ

Милена Кирова

web

Албена Вачева е изследовател, който умее да работи продължително и задълбочено върху една избрана тема. От 2005 г. до днес, в продължение на десетина години, тя публикува отделни по-кратки текстове върху история на българската литература, създадена от жени. Нейният интерес в тази посока изглежда увенчан с едновременната поява на две книги, подготвени от различни издателства, но уместно и символично обединени от общата снимка върху кориците.

Опитът да бъде възстановено на българската литературна история едно отдавна маргинализирано, размито откъм тематика и специфична проблематика поле - литературата, създадена от жени, има вече своя, макар и кратка, история след 1989 година В съответствие с парадоксите, които поражда всеки опит на поредното справяне в съкратени срокове и чрез някаква стратегия на догонването и компенсирането, тази история тръгна от... теорията. Най-напред, още до средата на 90-те години, се появи стремежът да се добавят в изследователското пространство на българската култура нови, неизползвани до този момент в роден контекст, методологически посоки и школи. Постструктуралистичният философски феминизъм с увлечението по Люс Иригаре, Елен Сиксу и Юлия Кръстева постави началото, което в онези години изглеждаше екзотично даже в академична среда. Постепенно се насложиха феминистката културология, разнообразието в тематиката и методологията на gender studies, рационално-документалният подход в традиционната история на жените и женските движения... Едва след това, около началото на новия век, започнаха и системните опити да се преосмисли историята на българската култура, създадена от жени, по някакъв тематично или методологически алтернативен начин. Усилията, особено в областта на литературното знание, бързо се фокусираха около един централен проблем - жените писателки и канонът. Ще повторя това, което и друг път съм казвала. Пред изследователките на този проблем имаше и продължава да има три основни посоки. Първата се измерва с опита да бъдат възвърнати на канона, или поне на видимата, изследователски осветената част от българската литературна история, онези авторки и творби, чието присъствие - по една или друга причина - е било потиснато, минимализирано или направо отказано до този момент. Такива са например Магда Петканова, Яна Язова или Фани Попова-Мутафова. Във втория случай подходът би бил идеологически по-радикален: да се съгради един допълващ, или алтернативен, канон, изцяло женски, донякъде по подобие на този, който през последните десетина години се опитва да отмени социалистически установения канон на българската литература от периода 1944-1989 година. За мен е положителен фактът, че българските литературоведи като цяло не тръгнаха по този път; неговият методологически радикализъм би довел до нов тип сегрегация на литературноисторическите явления и процеси, възпроизвеждайки всички беди на каноноцентричното мислене по принцип. Третият подход оспорва именно тази каноноцентричност като неподходяща за съвременния културен манталитет стратегия. Той разпада пространствата на историята, националната култура и националната идентичност до констелации, обединени на някакъв частен: темпорален, тематичен, жанров или друг принцип. Така вече няма нито женски, нито мъжки канон; има конкретни изследователски сюжети от битието на българската култура, има частни истории на литературното наследство, има тематични портрети на националната идентичност.

Говоря така подробно за възможните посоки, в които може да се случи изследването на българската литература, създадена от жени (всъщност остава едно поле, което е още по-малко, за да не кажем никак, изследвано - публицистиката, създадена от жени), защото ще се опитам да вместя сред тях и резултатите от десетилетната работа на Албена Вачева.

Още в началото трябва да се посочат актуалността и модерният подход на изследването, в резултат от което се е появила книгата "В периферията на канона. Българските писателки през първата половина на 20. век" заедно с допълващата я антология. Работата е изцяло фокусирана върху литературата, създавана от жени в периода до 1944 година; основната задача, която стои пред нея, е да се очертае общият литературен контекст, в който се полага българското женско писане. В резултат на задълбочено изследване на повече от петдесет книги с художествена литература, написани от над петнадесет български авторки, Албена Вачева определя като основна своя задача да изследва "феминистичния дискурс" (или "профеминисткия", бих казала с малко по-умерен тон) в българската литература, част от който са техните текстове. В този смисъл работата впечатлява с много големия обем от фактологичен материал, върху чиято основа са направени заключителните изводи.

Първа глава на книгата носи заглавие "Жените, литературата, историографията". Основен акцент в нея се поставя върху механизмите, по които се изгражда българският литературен канон и се възприема ролята на литературната историография за неговото конструиране. Анализирани са както политическите и идеологическите параметри, така и тяхното конкретно проявление в литературната историография. Разработването на цялостния контекст на епохата спомага в изследването да се откроят екстралитературните стратегии, които се използват при първите опити за историзиране на женската литература. Специално внимание в главата е отделено на водещите фигури на жени-писателки. Тяхната роля е изключително важна, защото чрез тях се организира традицията на женското писане, като се използват съществуващите конструкти на националния канон на българската литература. Един от възловите за главата проблеми е въпросът за институциите и тяхното присъствие в литературното поле; откроено е мястото на една от значимите женски организации - Клуб на българските писателки. Наблюденията върху него допълват представите ни за "женско писане" от времето преди Втората световна война. Причината за неговото прекъсване Албена Вачева намира преди всичко в социално-политическите, а не в естетическите характеристики на текстовете, които го изграждат.

Втора глава на изследването е наречена "Женската литература: полета и рецепции". Приложеният в тази част на работата подход е насочен към разкриване на условията, определящи социалните нагласи в разглеждания период, а чрез тях и особеностите на читателската аудитория. Всъщност читателска аудитория е ключово понятие в тази глава. Чрез него Албена Вачева разбира степента на влияние, което има литературата, създавана от жени, независимо от факта, че тя все още не е получила статут на "официална", "национална", "канонична" литература. За формирането на читателската аудитория роля изиграват домакинските издания, които допълват влиянието на първите вестници и поради това те попадат в центъра на изследователското внимание. Направен е задълбочен анализ на влиянието, което има "Вестник на жената", орган на Клуба на българските писателки.

Трета част на работата е посветена на поезията и е озаглавена "Различието на поетическите светове". Ако в първите две части избраният подход е насочен към разгръщане на едно интердисциплинарно по своя характер изследване, трета глава организира анализа по посока на един по-специализиран литературоцентричен подход. Тук работата впечатлява с немалкия брой имена на поетеси (десет) и стихосбирки (над двадесет), въз основа на които са направени изводи. Целта е не само да се анализират постиженията на всяка от тези авторки, но също така да се разположи тяхното колективно присъствие в "цялостния идейно-тематичен развой на българската литература, като се отчитат особеностите на времето и естетическите търсения". Читателят на книгата започва да се среща и с по-известни "поетки" (както бихме казали с разпространения термин на онова време) като Багряна, Дора Габе, Мара Белчева, Екатерина Ненчева, и с такива, които до този момент са останали скрити в гънките на литературноисторическото познание като Люба Касърова или Санда Йовчева.

Четвърта глава е резултат от анализ на прозаически текстове, които характеризират женското писане в българската литература от разглеждания период. Самото заглавие - "Идеологиите на пола и женското разказване на историята" - недвусмислено насочва към основния проблем, в който се фокусира изследователското внимание. Анализът е ориентиран към присъствието на съзнанието за история и историчност в текстовете на жените-писателки. В анализа са включени прозаически произведения като романи, новели, разкази, не липсват и драматургични текстове, създавани от жени в разглеждания период. Важно е да се подчертае, че изследването на Албена Вачева не се води по предварително създадена матрица, която може да се налага върху художествените произведения. Нейният модерен подход, в който успяват да се пресрещнат белетристиката и модерната българска историография, успява да разколебае някои, превърнали се в устойчиви литературно-критически стереотипи, подходи. Отново в границите на тази Четвърта глава искам да отбележа още една заслуга на авторката. Тя прави подробен преглед на един малко известен роман - "Александър Македонски" от Яна Язова, който всъщност представлява първият исторически роман на чужда (не-българска) тематика в историята на нашата литература.

Пета глава на книгата е именувана "Белетристиката: идеологии на днешното". Тя допълва направените в предходната глава изводи с наблюдения върху социалните теми, които намират значително присъствие в женската литература от разглеждания период. Тук отново виждаме същия широк жанров набор от художествени произведения, включени в изследването: от драми и къси разкази до по-големи творби като новели и романи. Като водеща се определя темата за мястото на жената в модернизиращото се българско общество. В този смисъл представляват особен интерес наблюденията и паралелите, които изследването прави върху водещите социални идеологии и техните леви и десни политически проекти, отразени в литературата, създавана от жени.

Освен всичко друго не бих искала да пропусна езика, на който е написана книгата. Той е ясен, с еднозначни и комуникативни послания, с точна и премерена употреба на включените понятия, с добре изразени тези и убедително аргументирани заключения. Книгата се чете леко и представлява сериозен принос към обогатяването на съвременните знания за историята на българската литература.

"Жената - грешната и святата" представлява интересна и полезна антология на българското "женско писане" през първата половина на 20. век. Тя е разделена на две основни части: поезия и проза. Някои от включените авторки са добре или сравнително добре познати от досегашното им присъствие в българското културно пространство (Багряна, Дора Габе, Анна Каменова, Мария Грубешлиева, донякъде Магда Петканова, Екатерина Ненчева, Бленика, Яна Язова), но има и такива - като Санда Йовчева или Люба Касърова, на които предстои да спечелят своите читатели и задълбочени изследователи. По-важното е, че тяхното колективно присъствие в една обща книга поражда литературноисторически контекст, способен да доведе до разрастване на изследователския интерес към творчеството на българските писателки, особено сред по-младото поколение на нашите литератори.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2015, № 8 (189)

Други публикации:
Балканистичен форум, 2015, кн. 2, стр. 334-339.