Тази година по "Аполония" един непознат човек ми подари своя роман "Сутрешни залези". Книгата била участвала в конкурса на корпорация "Развитие", без да получи награда, дори поощрение. Като знаех равнището на поощрените книги, не изпитах никакво желание да прочета останалото. След месец Ангел Ангелов ми се обади от Варна, за да представя книгата му на нейната премиера в София, но и това не направих. Много по-късно, едва преди няколко седмици, една щастлива случайност ме накара да зачета първите страници. Останах изумена от собствената си предубеденост; текстът беше странен и привлекателен, едно от добрите неща в българската проза през последните години. Спомних си приказката за дърваря и мечката. Дано невниманието може да се лекува.

"Сутрешни залези" е книга алегорична, чувствено въздействаща и поетично написана; няма много такива книги в българската литература през последните десетина години, когато битовата социалност се вмести трайно в маниерите на художествено изображение. В този смисъл тя е различна, учудваща, съблазнителна; едно от много малкото "мъжки" книги, в които еротиката достига внушението на символичния замисъл, без да губи въздействието на чувствен трепет върху своя читател. Корените на нейния замисъл водят назад, към символичната и дори символистичната поетика в началото на века. Не мога да избягам от сравнението с една емблематична фигура на сецесионния български романтизъм - Разблудната царкиня на Дебелянов, застинала до брега, върху скалите край своя замък... Маркизата на Ангел Г. Ангелов е алегоричен персонаж, който напомня женствените образи на символистичната героиня-Душа. Тя е създадена като фигура на духовното, която трябва да преживее изпитанията на всяка/на всички тленни човешки съдби. Десетте "записа" на Маркизата разказват перипетии на телодушевното преживяване, разиграват ги в спектакли на символичните отношения между една девойка-Душа и персонифицираните превъплъщения на човешката нравственост. Държа да употребя думата "телодушевно"; въпреки че романът е замислен като разказ за Душата, едно от най-важните послания, които излъчва, е за невъзможността да се раздели духовното от телесното. Тук душите миришат, телата изтляват във въздуха, времето разтваря своите граници към няколко паралелни реалности... Особена острота на художественото си присъствие имат миризмите; книгата може да бъде прочетена и така - Душата през перипетиите на (символичното) обоняние. Социалните отношения са представени като ефекти на същия вид алегорически психологизъм, който доминира изображението. Наистина е освежително облекчение поне за малко да се отърсиш от "вулгарната" псевдодокументалност на новата българска проза. Езикът на "Сутрешни залези" е също така овладян в регистъра на символично-поетичното писане. (Даже не ми се иска да споменавам за недовършената редакторска работа: доста пунктуационни и дори правописни грешки, неизчистени неподходящи, най-често битовистични, думи посред екзотиката на поетичния изказ.) Нещо в този начин на писане, изобщо в цялата книга напомня за прозата на Емилия Дворянова. Дали пък няма да станем свидетели на това как се ражда някаква нова нагласа, някаква нова потребност в българската литература?

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.01.2001, № 1 (14)

Други публикации:
Култура, № 49, 2000.