На 4.11.1999 г. Институтът за литература при БАН отбеляза тържествено седемдесетгодишния юбилей на големия наш литературовед Тончо Жечев - професор, доктор на науките, наричан не без основание последният енциклопадист в българската хуманитаристика - един от най-значимите ни учени, комплесно изграден като личност и като изследовател на българското самосъзнание и на "страстите български", тълкувател на българското духовно наследство и на българската същност, отразени в него и често позабравяни в трудното ни и лишено от ясни духовни критерии настояще.

Тончо Жечев е роден на 6. 07. 1929 г. в с. Дивдядово, днес квартал на гр. Шумен. Там завършва гимназия и учи право в Софийския университет, но след дипломирането си не се насочва към адвокатска или съдийска кариера. Желанието му да работи в областта на литературата най-напред го отвежда в сп. "Родна реч", където е зам.-главен редактор през 1959 г. След това заминава за Москва, където защищава дисертация на тема "Проблеми на съвременния български роман" (1962).

Завърнал се в България, отново се насочва към литературно списание и работи като завеждащ отдел "Критика" на сп. "Септември", като по-късно става и негов главен редактор. През 1991 г. по идея на Тончо Жечев изданието е преименувано на "Летописи" и до преустановяването на излизането му по финансови причини то е едно от най-интересните издания, поставило си за цел да запълва белите петна в литературната и културната ни памет.

През 1974 г. Тончо Жечев става директор на Института за литература, но далеч преди това той е един от онези неспокойно и вечно търсещи учени, които се стремят да узнаят повече за нашата книжнина, за нейното минало и за мястото й не само в българската духовна история, но и в по-широк контекст.

Отличен познавач на античната философия и литература, Тончо Жечев задълбочено изучава и славянските литератури, особено руската класика: не само литературната, но и философската, а също така и историята на православието - като неотделими и като единни, задължителни за познаване области на духовността, свързани с местоположението ни на стара държава в Югоизточна Европа, съперник, но и ученик на Византия.

Трудно е да се изброят всички духовни и професионални полета, в които големият наш учен има интереси и значими публикации. Не е възможно, а и едва ли е нужно да се цитират дори най-важните му изследвания и монографии в един кратък обзорен текст, но онова, което обединява изследователските му усилия, са тенденциите, които разкриват трайните и дълбоки традиции в българската литература, култура, история и народопсихология. Тончо Жечев определя като главна задача на съвременната българска литературна наука и обществена мисъл комплексното интердисциплинно осмисляне на националната история и културно развитие. В своя професионален път той участва в много литературни дискусии, които разкриват актуалността на идеите му и полемичния стил на неговото литературнокритическо мислене.

Фундаменталният труд на Тончо Жечев "Българският Великден или страстите български", издаден през 1975 г. и претърпял няколко издания и многобройни преводи в чужбина, е събитие в културния живот на България. В тази книга Тончо Жечев изследва Цариградския кръг и ролята му в борбите за църковна независимост като важен етап в Българското възраждане. В последвалите полемики и разисквания около монографията авторът пише редица статии, чрез които обосновава тезата си, че борбите за църковна независимост са важна и неотделима част от целокупния български литературен и културно-исторически процес от Възраждането до съвременността.

В тази връзка важно значение има и изследователският му труд "Въведение в изучаването на новата българска литература" (1878-1944), която представлява нов, на места много оригинален прочит на този основополагащ период от развитието на новата ни литература. Преди да излязат в цялостен труд, отделните изследвания върху големите поети и белетристи от посочения период са били представени като лекционен курс за студентите от специалността българска филология в Шуменския университет и имат голям успех.

Многостранната и задълбочена, оригинална по интерпретациите си изследователска мисъл на Тончо Жечев проявява редките си качества в една неголяма по обем, но остро дискутирана и инкриминирана книга "Митът за Одисей", излязла най-напред на страниците на сп. "Септември", а през 1985 г. и като самостоятелно издание, което веднага взривява външното спокойствие на тогавашния литературен живот. Със задълбочено изследователско мислене и собствени идеи в литературознанието, философията и народопсихологията, Тончо Жечев е един от съвременните български хуманитаристи, които винаги са се интересували от мястото на Бога в живота и нравствеността ни, от силата на българските ни корени, от духа ни на неосъществени и "спрени от движение" за 50 години поради комунизъм български одисеевци, които искат да пътуват и да срещнат света, но и да се върнат от голямото си пътешествие отново у дома. "Троя е достижима, все така недостижима е Итака", казва големият ни мислител, сякаш предчувствайки емиграционните вълни, които изведоха от България немалка част от младата и кадърна българска интелигенция, участваща в развитието на чужди култури и цивилизации.

Със своите над 400 научни статии и студии, както и с големите си изследователски опуси, включително и с романа си "Историята и теориите на един Пигмалион" (1983), с "Болки от текущото" (1994) и с "Това иска свободата" (1999) професор Тончо Жечев, който бе удостоен с най-високите отличия на Българската академия на науките и на държавата ни във връзка със седемдесетгодишния си юбилей, с дългогодишното си участие в българския и в международния научен живот посредством многобройните преводи на книгите си или на части от тях на немски, френски, английски, испански, гръцки, унгарски, руски, полски и т.н., както и с прякото си участие на научни конгреси, симпозиуми и конференции в редица европейски страни, включително и с почетната покана да изнесе лекция на Нобеловия симпозиум (5-8 август 1985 г.), вече е получил признание и оценка за интелектуалното си дело.

Най-голямата грижа на Тончо Жечев, според думите, произнесени на юбилейното честване, е бъдещето на България и на нейната интелигенция; на младите хора, които трябва да осъзнаят силата и значението на хуманитаристиката и на нейните най-важни идеи, за да може нараненият от високите технологии и стреса съвременен човек да намери в тях закрила и подкрепа, а също така и мотивация да се върне на своето класическо човешко място в бъдните цивилизации.

© Магда Карабелова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 6
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2000, № 11 (12)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 6.