Напоследък все по-често се налага една радваща тенденция - късните дебютни поетически книги да опровергават наслоилите се значения около понятието "дебют"; да го иронизират, пре-обръщат, пре-дизвикват, о-бъркват, дори отричат. Макар и първа, стихосбирката на Лъчезар Лозанов "Звярът" е от онези симптоматични явления в словесността, които при-познаваш веднага, чийто метафоричен свят - провокиращ и странен, е сякаш от-глас на твой отдавнашен размисъл-очакване върху дълго занимавала те тема. Тази поезия попада в един ред от творби-айсберг, най-после из-плували, о-гласили видимостта на едно отдавнашно присъствие в литературността. Творба-пъзел, в която игровият дискурс отново и отново те изправя пред загадката и необичайното в твоя собствен свят.

Звярът събужда изконното усещане за поезията като предизвикателство към житейски уравнените и подредени битийни формули и постановки. Тя е пореден жест да от-криеш своите следи на вписване-присъствие във времето. Ето защо времето е основна категория - обект на поетическия разказ. Времето като метафизична величина и реално усещане, като самоидентификационен рефлекс и гностичен порив прошива всички текстове в стихосбирката. Няма сякаш нито една творба, която да не разгръща вариант на мотива за човешкото присъствие във времето и за знаците на времето в човешкото битие. Времето се превръща в мост за интертекстуални съотнасяния, за сюжетни раз-познавания и групирания, в оператор за многоликите ни положености във времепространството.

Книгата на Лозанов е показателна в поетическото изработване на образите на времето, на нашите гледни точки, на посоката на погледа (съ-причастен, дис-танциран,емоционален или ментален), остойностяващ вписването ни в света на универсалното.

Самото заглавие при-крива разнопосочна асоциативност - в денотативното си значение отвежда към автентичното и животинското, към природността на силата и агресията, към освободеността на подсъзнателното от цивилизационните норми и принуди, към същината на дълбоко санкционираното наше друго Аз. Някъде, в началото и края на индивидуалното ни вписване в битието, в зоните на пред-съзнателното и свръх-съзнателното пулсира голата ни същност "корабни дъски, свързани с ДНК и РНК", проблясва в огледалата на времето. После цял живот съзнателно се моделира, сглобява, разглобява, търси се определен ракурс на погледа в огледалото (остойностяване на случващото се), докато накрая отново се разтвори, из-тече във времето - Последен се вмирисва на вятър капитана. Заглавието в своите конотативни възможности би могло да отведе и към идеята за цивилизационния край, свързана с поетическата парадигма, с възпроизводството на мита за Антихриста, Звяра, Апокалипсиса. Но книгата на Лозанов се пази сякаш от отприщването на подобна асоциативност. Поетическите текстове са притегателни с провокиращата интимност на малкия свят, на уникалната  микровселена, в която космическите катаклизми, идеята за космичното време се нормализират, редуцират се до обикновения език на събитията, до езика на личната хроникалност.

И в трите дяла на книгата: Времето, Врати и Въпреки нашето отсъствие, през архетипната решетка за човешкото и божествено време се проиграват различни нагледи на мита за изгубеното и намерено време. Ерудитски и иронично авторът преобръща битуващите поетически образи и представи за времето, самата наша съдна способност да мислим за времето, да го хващаме в модели и капани, да го инструментализираме за нуждите на собственото ни битие. Изкушеният прочит веднага би се увлякъл от имплицитната и явна цитатност, от необичайната метафоричност и референциалната натовареност на поетическия разказ.

В "Един ден" кинематографичната лента превърта цял един живот. "Един ден" си даваш сметка за протичането на времето, сякаш про-глеждаш, събуждаш се от всекидневния сън и настръхваш - времето те изчовърква "отвътре". То придава на жестовете на душата и тялото ти самостоятелен облик. "Един ден" ядовито и болезнено дегероизираш историята и конструираш своя собствен образ за нея, ("...за този народ,/ който можеше да се усмихва,/ да ти подаде книга и канап за хвърчило.../ Той има зъби, които стиска,/ пенсионери, които ще стихнат тая зима;/ децата дишат лепило и лепнат/ върху канализацията,/ ако ги топли парата от нашата илюзия."). "Един ден" грижливо подлепяният ежедневен топос се разпада и зейва пролука - ("гърбът на случая случайно мярнах"), появява се тревогата за течащото и из-тичащо човешко време, за лимитираното ни вписване, за присъствието и делата ни в него.

В "Зяпайки по небето" и "Килер" се метафоризира идеята за конструиращата сила на индивидуализиращия поглед, за съграждането на "зандани" и "килери" за опредметяване на пространството, за напъхването му в граници, в които протичат процесите на себе-познаването. Пре-биваващият във времето субект винаги има свободата да пре-избере или отхвърли даден идентификационен модел: да оперира с необходимостта от метафизичен покрив - Бог - според собствената видимост на света. Най-важното е да запази онази "...възможност да се мине/ през настръхналите остриета,/ вторачен в нещо. Не с по-малко болка,/ но неподпрян в гърба/ и неуплашен ."

Втората част на книгата "Врати" се занимава в рамките на алегоричния прочит с мотива за  пре-допределеността на нашето при-съствие в света, за моралната отговорност да го обитаваме, да го насищаме с уникалното си присъствие - "Как да докажеш, че си жив,/ на себе си./ Себеподобните са мит,/ миторовене наоколо, общество къртици./ А горният свят? Малко е горен, защото/ отдолу сме ние. Не можем да изпълзим/ неразбрани, неразбираеми,/ ние, варварите, сме тук, за да има стени, за да има зандани на цивилизацията./ Лепне сокът, не е гроздов, грозни сме, защото/ дефинираме красотата." Поетическият изказ отключва полисемантичната натовареност на образите на вратите, на портите, на входовете и изходите на света-в-нас и света-извън-нас.

Една интересна междутекстовост прошива цялата книга и отвежда към идеята за небичайното говорене за обичайните неща, към сакралната изначалност на думите, към мита за словото-творец. Езикът се превръща в единствена възможност за надничане във времето. Лирическият аз непрекъснато приютява - пре-подрежда битието извън-себе-си - превръща го в битие-за-себе-си. Минало, настояще и бъдеще потъват в думите, оживяват в акта на писането, пре-връщат се в памет, илюзия, надежда, съ-творение. Последният поетически дял "Въпреки нашето отсъствие" от книгата на Лъчезар Лозанов отвежда към един основополагащ принцип на съществуването ни във времето - да изпълним погледа си към света със съпричастие и любов. Нещата се от-тичат, из-бледняват, стопяват се - привързаности и омрази, страхове и надежди, щастие и нещастие потъват в пролуката на времето. Остава единствено любовта - като изначална обвързаност на човека със света, остава митът за любовта, която осмисля началото и края на приключението ни във времето. Остава поетически да се възпроизвежда архетипът от посланието на апостол Павел към коринтяните ("Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм.") в талантливата книга на Лъчезар Лозанов - "любовта продължава въпреки нашето отсъствие,/ дървото не си спомня своите жълъди,/ не си спомня листата, устните,/ но и без нас ще си сменя тоалетите, внезапностите/ и отново/ ще се опакова в моите стихове,/ които не топлят, но светят/ и пътуват в пространството."

© Мариета Иванова-Гиргинова
=============================
© Мост (електронна версия), 1999, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2000, № 11 (12)