ХУДОЖЕСТВЕНАТА ФУНКЦИЯ НА ОРАТОРСКИЯ СТИЛ В "ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ" НА ИВАН ВАЗОВ^*

Мария Герджикова

Дълго време се колебаех с каква тема да ознаменувам честване, посветено на една толкова забележителна личност като проф. Румяна Йовева, личност, събрала в себе си качествата на академичен учен, на незабравим учител и на човек с будна и активна гражданска съвест, учен с несъмнени приноси в областта и на литературознанието, и на историята на литературата, и на методиката на обучението по литература.

Избрах литературната тема, защото научната дейност на ерудираната и вдъхновена учителка от Шумен започва със защита на докторат по история на литературата.

Какво ново или - по-точно, има ли нещо ново, което може да кажем за "Епопеята" на Вазов, когато е казано и писано толкова много. Още Ив. Радославов (Радославов 1992: 33) убедено заявява: "Най-трайни паметници на неговото поетическо вдъхновение ще останат всички лирични поеми в "Епопея на забравените" (патетично напрежение до пароксизъм, замах и мощ на въображението, сила на езика и музика на стиха)...". И наред с тези и други съществени елементи в поетиката на Вазов Радославов поставя риториката и определя твореца като "поет-ритор". Радославов обаче само констатира, че Вазов, който е толкова патетичен и толкова риторичен, не стига до "бездушна риторика", а постига само вдъхновяващ "риторичен патос". Наблюденията му обаче спират дотук. Той не се задълбочава в това, да открие на какво се дължи този феномен. Точно това, как е постигнат, резултат на какво е този грабващ "риторичен патос" в "Епопеята", ще се опитам да изясня. Голяма е ролята в това отношение на художествената функция на плеоназмите и по-специално на това, как Вазов оперира с многословието като елемент на поетиката си.

Многословието, както неведнъж е отбелязвано, доминира в стилистиката на Вазов в "Епопея на забравените". То е един от елементите, чрез които поетът постига завладяващ, искрен патос.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън ...
Той беше невидим, фантом или сянка ...

("Левски")

Спи, дреми, почивай, ти, който не спеше ...
Душа, пълна с буря, с блясък и със мощ ...
любов без съмненье, без свяст, без предел...

("Раковски")

едно име ново, голямо, антично,
като Термопили славно, безгранично...

("Опълченците на Шипка")

Многословието обаче оставя впечатлението, че невинаги стилът е прецизиран, че на места има дори известна небрежност в нахвърлянето на щрихите. Така например, Вазов започва градация, след което тя се прекъсва с нещо друго, след това отново продължава градацията (вж. "Братя Жекови": "убийците тичат, реват, обикалят // плевнята и пушкат, и в прах се повалят / кат кокошки много, що ги гази мор, // и кръвта се лее по шумния двор"). Това не може да се обясни само с бързината на писане. Не може да се обясни само с общите черти на Вазовата поетика. Наистина, Вазов не държи толкова много на поетиката, както правят това привържениците на кръга "Мисъл", той оставя впечатлението, че е по-небрежен в стила, но затова пък е по-свободен в изказа. Това са черти, които са присъщи и на други негови творби, но в най-голяма степен важат за поетиката на "Епопеята". Само с тези общи черти на Вазовото творчество обаче не може да обясним свободата в стила на поета. Трябва да приемем, че това е следствие от определена художествена задача. Поетът по-скоро има за цел да остави у читателя впечатление за спонтанност, за развълнуваност, с които са написани стиховете, иска да създаде впечатлението за неудържим патос. Ако причината за известно многословие, за нахвърляност на щрихите се дължи на бързане при писането, Вазов е имал възможност да ги прецизира много пъти. Той обаче не го прави, защото тази особеност в стила му се дължи на идейно-художествената задача, която си е поставил: поетът се стреми да даде с художествени средства оценка на ролята на събития и личности, свързани с драматични и решаващи моменти от българската история. "Основен предмет за размисъл в "Епопеята" е въпросът, какво представляват тези събития за българския народ и история в нравствено-ценностно отношение, какво представляват те като пробен камък за утвърждаването на българския народ" (Герджикова 2001). Размислите в тази посока определят движението на чувството, основния патос, цялата аргументация, системата от теми и образи в повечето творби от цикъла. "Това идейно-емоционално ядро обуславя в голяма степен и жанра и стила на произведенията от "Епопеята". Те имат характер на оди, но тяхната композиция е по-раздвижена и лишена от хармония в сравнение с редица класически образци на този жанр.

Причината е в това, че поетът не просто възхвалява едни несъмнени и всепризнати ценности; той се бори за признаването и утвърждаването на тези ценности. В по-общ план поетът застава като защитник на българския народ пред моралния съд на историята. Поради това неговата позиция е в много по-голяма степен ораторска в сравнение с позицията на автора в редица класически образци на одата, където тържествените и уравновесени ораторски интонации граничат с химническа възхвала (достатъчно е да си припомним стихотворението на самия Вазов "Русия"). Позицията на поета в "Епопея на забравените" напомня за съчетание на защитна реч и апология, или, още по-добре, - за защитна реч, която изцяло преминава в апология" (Герджикова 2001: 92-93). Така поетът създава чувството за свободна, за ораторска реч, която се ражда в момента от патоса на темата и вече не подлежи на редактиране. И това е така, защото сама по себе си тази реч е един обществен акт (както реч на оратор) - като едно неповторимо самҐ по себе си действие, което само заема своето място в аналите на историята, в обществената памет. Същото предназначение имат тези стихотворения и когато се рецитират. И затова те се рецитират вече повече от век.

Друга причина за честото използване на многословието е насочване към ораторския стил. От трите вида стил, които някои различават, Вазов избира ораторския, определено личи открито афиширано ориентиране към него. Например, за разлика от редица класически оди, които в композиционно отношение са много по-премерени и уравновесени, в "Епопеята" има един несдържан ораторски патос, който разчупва всяка симетрия. От една страна, поетът създава подреденост чрез постоянните градации, повторения, антитези и т.под. От друга страна, постоянно разрушава тази подреденост чрез неудържимия плам и патос, с които, довършил един период, рязко преминава към друг. В своя емоционален подем, и нека да кажем - и развихреност и изобилие от слова, разчупва една тирада, за да започне друга. Всичко това също има за цел да внуши, че патосът на автора е неподправен, избликващ в момента - богат, изразителен, и заедно с това - невъзможно да бъде организиран. И такова впечатление оставят творбите при всеки нов прочит.

Друг ефект на ораторския стил, който се дължи на многословието, е чувството, което се създава, за неизчерпаемост на темата. Представя се една реална историческа епопея, а авторът се стреми да я предаде чрез нейните върхове, чрез няколко значими исторически фигури, чрез няколко героични събития, които я олицетворяват най-добре. Освен това се създава впечатлението, че чувството за неизчерпаемост на темата се внушава и от величието на тези фигури и моменти, които словото е неспособно да предаде. Това обяснява всички тези дълги и задъхани синтактични периоди, това натрупване на синоними, тази преднамерена случайност при избора на детайлите, на моментите, на които поетът се спира. Така се създава чувството за развълнуваното авторско слово. Всичко това има за цел да покаже, че казаното е само една част от картината, от отделните щрихи, колкото и характерни да са те. Показва, че това са само отделни страни на нещо, което може да се възпява до безкрайност и което словото е неспособно да обхване и възпее.

Тази свобода и разхвърляност в нанасянето на щрихите може в частност да се констатира и при употребата на глаголните форми при предаване на действията и събитията. В това отношение стилистиката на "Епопеята" е много различна от стилистиката на един епически разказ, където веригата от последователни действия се предава от аорист от свършен вид, т.е. минало свършено време от свършен вид (Той тръгна, огледа се, видя, направи...), а вторият план, фонът от успоредно създавани, успоредно протичащи действия, се предава от имперфект от несвършен вид, т.е. минало несвършено време от несвършен вид (Отгоре луната гледаше замислена, дърветата шумяха и т.н.). У Вазов подобна верига от изчерпани последователни действия е нещо рядко. Вместо това често срещаме имперфект от несвършен вид за повторителни, обичайни и квалификативни действия. (Срв. със стихотворението "Левски": "Той се не боеше, под небето спеше, // ходеше замислен самси без другар"), защото съответните композиционни части са всъщност портретна характеристика, а не събитиен разказ. Особено интересни в това отношение са употребите на аорист от несвършен вид, който, както е известно, не е способен да предава верига от последователни и изчерпани действия, а предава редица от приключени в миналото неизчерпани действия, които са неподредени, непоследователни, некоординирани, застъпващи се частично (вж. "Раковски": "работи, бори се, стреска, вълнува"). Тук от гледна точка на глаголните форми се проявяват неподредени действия, които имат за цел да покажат трескавата деятелност на Раковски, а на стилистично равнище е налице градация, защото се повтаря една и съща синтактична част - сказуемото.

По повод на разхвърляността нека кажем, че тя личи и в такива явни неща като изреждането на исторически факти в монолога на "Паисий". Естествено, авторът не е длъжен да спазва хронологичния ред, но в една творба с друга поетика би имало някаква подредба, например ценностна градация или някаква подредба на събитията по смисъл, според тяхното значение, според определени прилики и разлики. Вместо това в стихотворението е налице една преднамерена нестройност и разхвърляност, защото в монолога на Паисий това са само отделни върхови моменти, които се явяват в речта на лирическия герой на основата на свободните асоциации. Те имат за цел само да маркират отделните важни, характерни, но неизчерпателни и свободно подбрани щрихи от върховите моменти в българската история и да създадат основния патос на творбата за атонския монах. По същия начин Вазов борави и с историята от величествената епопея на нашето Възраждане. Той подбира само отделни фигури и отделни героични събития, които въплъщават най-добре движението на историята. Подрежда ги напълно свободно, без да спазва хронологичния ред. Те са обединени само от историческата канава и от общия патос на автора.

Тази свобода на изказа, както видяхме, пронизва стилистиката на целия цикъл, на нея се дължи и многословието. Отрицателната страна на подобна стилистика, на подобна речева нагласа, е, че има опасност да се стигне до фразьорство, до фалшива риторика, до празна патетика. В "Епопея на забравените" на Вазов обаче не се получава такова чувство и това се дължи именно на факта, че в цикъла свободата на изказа, свободните асоциации, свободно подбраните щрихи, плеоназмите се определят от художествената задача на поета, който иска да създаде илюзията за една нередактирана реч (съзнателно или несъзнателно), реч, в която зад всички тези дълги интонационни периоди и тиради се крие един искрен патос.

БЕЛЕЖКИ

* Текстът е представен като доклад на кръгла маса на тема "Отклонението като норма", посветена на 70-годишнината на проф. д.п.н. Румяна Йовева. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Герджикова 2000: Герджикова, М. Стихотворението "1876" и неговото място в художественото единство на "Епопея на забравените". - Български език и литература, № 6.

Герджикова 2001: Герджикова, М. Типология на структурно-композиционното единство в "Епопея на забравените" на Вазов. - В: Коментар. Интерпретация. Възможност за четене.

Радославов 1992: Радославов, Ив. Българската литература 1880-1930.

© Мария Герджикова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 2
© Електронно списание LiterNet, 02.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 2.