ДВОЙСТВЕНИЯТ ХАРАКТЕР НА ДРАМАТА И ИЗУЧАВАНЕТО НА ДРАМАТИЧЕСКО ПРОИЗВЕДЕНИЕ В УЧИЛИЩЕ

Мария Герджикова

web

Драмата се различава от другите литературни родове както по своята специфика, така и поради двойствения характер на драматическия текст: той е едновременно самостоятелно литературно произведение и литературна основа на театрална постановка. По тази причина при запознаването на учениците с драматическо произведение не трябва да се пренебрегват нито особеностите на драмата, нито двойствеността на творбата.

Основната слабост при изучаване на драматическо произведение в училище е именно в това, че се пренебрегва жанровата специфика на драматическата творба. Наистина тази слабост се допуска и при изучаване и на другите литературни родове. Така например разглеждането на лирическо произведение често се свежда до разкриване на идеята, губи се атмосферата, не се обръща внимание на ритъма и римата. При епическото произведение анализът на творбата в училище се стеснява до определяне на основната идея и разглеждане на образите на героите. Общо взето обаче, при изучаването на тези два литературни рода е постигнато много повече по отношение на това, да се улови и предаде спецификата на съответния начин на отразяване на действителността, при анализа на литературната творба да се излиза от жанровата й специфика. В това отношение най-малко е направено при изучаване на драматическо произведение. Това проличава не само от факта, че по проблемите на изучаването на драматическа творба има най-малко изследвания в сравнение с изучаването на другите литературни родове, но и от положението в учебната практика. Наблюденията върху нея показват, че при разглеждането на драматическо произведение най-често се пренебрегва спецификата на литературния род, пренасят се механични похвати и методи, познати от заниманията с епически произведения. Говори се за основната идея, за развитието на действието и за характерите на героите, без да се отчита цялата неповторимост на начина, по който драмата разкрива живота в неговите най-напрегнати, върхови моменти, без да се отчита спецификата на драматичния конфликт и особеният начин, по който той се разгръща, без да се разглежда динамиката в развитието на действието, особеностите в композицията, характерното за драматическите образи и т.н.

Напоследък се правят опити да се излезе от това положение и при анализа на драматическо произведение да се вземе предвид спецификата на драмата, като се акцентира на това, че драматическият текст е едновременно литературно произведение, представител на един литературен род, и заедно с това основа за сценична постановка в рамките на едно друго изкуство - театъра. Всъщност обаче колкото и важна да е тази двойственост, тя не е единствено определяща спецификата на драматическото произведение. На сцената може да се постави и произведение, което няма драматически качества. Това, което превръща драмата в произведение, заслужаващо да бъде отделено в собствен литературен род, не е нейното предназначение за поставяне на сцена. Без съмнение това предназначение е повлияло върху формирането на този литературен род и продължава да определя много от неговите особености и днес. Спецификата на драмата като литературен род обаче надхвърля тази задача на драматическия текст, тя има собствена стойност като литературно произведение и извън сцената, а нейните особености я обособяват и отграничават от останалите литературни родове. Затова тези особености трябва да се отчитат от учителите, но не трябва да се пренасят методи и форми от изучаването на епическо произведение върху драматическо, защото така учениците няма да разберат и да проникнат в спецификата на драмата.

Нещо повече - изучаването на драмата като литературен род спомага за разбирането на театъра като изкуство, а запознаването с една театрална постановка улеснява запознаването с особеностите на драматическото произведение чрез сценичното му превъплъщение. Тази задача е особено актуална днес, когато учениците са свикнали с изкуства и медии, които сами предлагат визуализацията, която някога е била предоставена на въображението на читателя. Вместо детски книжки те четат комикси, вместо да четат класическите произведения, предпочитат да гледат тяхната инсценировка или екранизация. Киното и телевизията лишават съвременния човек от възможността да развие въображението си, като му предлагат наготово това, което литературата оставя на читателя. В това отношение изучаването на драматическо произведение в училище може да помогне. Преди всичко двойственият характер на драматическата творба като самостоятелно литературно произведение и основа за театрална постановка позволява на учениците по-лесно да преодолеят леността на въображението. Те се оказват в познатата ситуация, с която са свикнали, защото на сцената нещата се представят и показват. Същевременно те не виждат това показване, а го откриват, докато четат литературния текст. Те влизат в ролята на режисьор, декоратор, хореограф и т.н. и си представят това, което са свикнали да виждат наготово. Така изучаването на драма дава тласък на развитието на въображението, нужно на всеки читател. Към това се прибавя фактът, че анализът на драматическо произведение възпитава естетически вкус и критерий, който често липсва на съвременния телевизионен и кинозрител. Освен пряката полза за формиране на литературна образованост у учениците изучаването на идеите, образите и проблемите в драматическата творба изгражда вкус не само към истинската литература, а и към истинското изкуство изобщо. Така учениците ще станат не само активни читатели, а и взискателни зрители.

Тази задача е важна и трудна, но не бива да измества анализа на драматическата творба като литературно произведение. Училищното обучение може и трябва да си поставя за основна задача отчитането на спецификата на драмата като естетическо явление, като литературен род. Особено погрешно е да се мисли, че прехвърлянето на акцента върху сценичното превъплъщение може да замести литературния анализ, ориентиран към разкриване на жанровото своеобразие на драмата. Фактът, че драмата се създава за сценично превъплъщение, определя своеобразието й като литературен род. Трябва обаче да осъзнаваме, че даден спектакъл е една от възможните интерпретации на съответното произведение, че сценичният живот на всяка драма е съвкупност от различните прочити на идеите и образите на произведението, защото всяко значимо художествено произведение има сложен, многозначен и неизчерпаем характер. Ние не можем да идентифицираме литературното произведение с определена постановка, защото сценичната му реализация го превръща в ново произведение от друго изкуство.

Например в началото на "Мизантроп" на Молиер ние не знаем нищо за сценичния контекст. Не знаем дори дали двете героини са на сцената, вървят ли или тичат, коя след коя върви. Това са все въпроси, които трябва да реши режисьорът. Неговото решение е тема на изследване от театралната, а не от литературната критика. Театралната критика има дълга традиция от Дидро и Лесинг до Ролан Барт, но тя има различен предмет от литературната. Театралният критик никога не забравя, че драмата е само един от многото елементи, оформили сценичната постановка. Нещо повече - от teatro dell`arte до експерименталните постановки на 20. век виждаме ред случаи, когато постановката е резултат на импровизация и няма за основа литературен текст. Артистите, заедно (ecriture cillective, creation collective), импровизирайки, създават театралното представление.

Не по-малка разлика между постановката и литературното произведение е фактът, че читателят на драма възприема текста диахронно, докато театралният зрител вижда, чува и преживява синхронно езиковите и неезиковите сценични знаци.

В мненията на писатели, теоретици, критици, драматурзи и режисьори се разкрива двойственият статут на драмата - от една страна, като един от трите литературни рода и, от друга, като литературна основа на друго изкуство. Сред едни от тях преобладава мнението, че драмата е литературно произведение, предназначено за сцената, тя получава своята истинска завършеност и пълнокръвен живот на сцената. Съществува обаче и друго схващане, според което драмата е самостоятелно произведение, съществуващо независимо от евентуалната му инсценировка.

Ако според първите, по думите на Гогол, "драмата живее само на сцената", то застъпниците на второто мнение смятат, че драмата има право на самостоятелен живот като произведение на литературата. Още първият изследовател на драмата - Аристотел, й признава това право: "Освен това трагедията и без движения постига целта си, както и епосът - чрез прост прочит се установява каква е тя. И ако е по-добра в други отношения, показът не е необходим... След това, тя запазва яркостта си и при четене, и при постановка."¹

Това мнение се поддържа и от редица съвременни изследователи: "Драмата, покрай това, че се явява сценичен материал, е нещо самостоятелно, тя е ценно само по себе си литературно произведение, нещо художествено завършено. Анализирайки драматическото произведение не като сценичен материал, а като художествено произведение, ние естествено сме длъжни да разглеждаме единното или непрекъснато действие на драмата като нещо напълно определено, вече осъществено от автора."²

Нека да приведем мнението на един голям поет и драматург - Яворов. Той не е специалист по теория на драмата, но тъкмо затова неговата гледната точка на драматург е интересна.

"Защо печатам пиесите преди представянето им? Защото мисля, че така трябва да бъде. Защото моето произведение е в текста, а не в онова, което изпълнителите дават на сцената. На сцената едно драматическо произведение става или по-добро, или по-лошо. Авторът няма нито заслуга за първото, нито грях за второто. Аз искам да бъда съден справедливо." Тези думи са от едно писмо на Яворов до Вл. Василев от 1910 г., когато поетът е в Париж. Навярно впечатленията от френската театрална действителност са му дали повод за подобни размисли, но писмото е и пример за теоретични разсъждения в очертаната вече насока - правото на драмата да съществува като самостоятелно художествено произведение. Упреквайки в наивност и липса на въображение българските и чуждестранните критици, които искат да видят пиесата поставена, за да си съставят мнение, Яворов заключава:

Драмата е преди всичко литература, без съмнение. Не драмата е за театъра, а обратно - театърът - за драмата. Всякъде, дето се е мислило не тъй - и всякога, когато не е било тъй, драмата е била в декаданс. Театърът е преимуществото на драмата пред другите литературни родове - тя може да бъде не само четена, но и представяна. И нищо повече от това. И когато театърът е съзнавал своето спомагателно значение, се е развивал. Защото тогава той е бил в услуга на сериозната драма или на новите веяния в драматическата литература и се е издигал до голяма висота като художествен институт. Тогава той е влиял на вкусовете, разбиранията и идеите на публиката... Иначе - той е паднал в угодничество на тия вкусове, в подчинение на тия идеи и се е превърнал в панаирско зрелище."

Разбира се, признатото вече единство и взаимно влияние на пиесата и спектакъла не подлежат на съмнение. Въпросът е дали трябва връзката между драмата и театъра да бъде централна при разглеждане на драматическо произведение в училище, или основен трябва да бъде литературният текст с оглед на родовата специфика на драмата. В редица популярни у нас теоретични трудове върху драмата, като книгата на Г. Холодов "Драматург на все времена" и изследването на Сн. Панова "Стъпала на комедията", успешно се налага тенденцията за анализиране на природата на драматическите произведения и структурните им компоненти наред с техните театрални интерпретации. Така се открива възможност, като се покаже сложният процес на художествената взаимозависимост между тях, по-пълно да се разкрие и поетиката на драмата.

В последно време двуединният подход към анализа на драмата вече навлезе в методиката за изучаване на драматическо произведение. Докато обаче в чужбина тази тенденция се утвърждава сполучливо³, в изследванията, посветени на изучаване на драматически произведения в българската методика, този въпрос почти не се засяга. В повечето случаи в работите се говори най-общо за драма или авторите се спират на отделни проблеми, свързани с разглеждането на отделни драматически произведения в училище. За първи път в нашата методическа литература на тази основа е поставена дисертационната работа на М. Андонова. Авторката отчита слабостите в практиката в българското училище и в методиката на литературното образование. Тя вярно отбелязва, че анализът на драма в нашето училище е свързан преди всичко с анализ на текста и че механично се пренасят методите на работа с епически произведения и характери. Андонова обаче не е права, като вижда причината за това в така наречения от нея "традиционен, ограничено-едностранчив подход към драмата като към литературно произведение". Този подход никога няма да остарее, защото драматическата творба е литературно произведение и именно отчитането на жанровите й особености е пътят към разбиране на нейната специфика.

Драмата е преди всичко литературно произведение, защото тя сама по себе си вече представлява завършена художествена творба. Трябва да научим учениците да анализират драматическата творба като литературно произведение и тогава да поставяме въпроса за нейното сценично превъплъщение. Така разглеждат драмата Аристотел, Боало, Лесинг и Хегел. Самият режисьор трябва първо да погледне на драматическия текст като на завършено литературно произведение и едва на тази основа да търси нейното сценично превъплъщение. С други думи, запознаването на учениците с инсценировката, с театралната постановка не може да отмени първото и основно изискване за изучаване на драмата като литературна творба във връзка с нейната родова специфика. Поначало трябва да се разграничава едното от другото и да не се подменя анализът на литературния текст с анализ на сценичната постановка. Необходимо е да се осъзнава, че това са две отделни задачи, които могат да си бъдат полезни една на друга, но не са взаимозаменяеми. Не бива да се смята, че чрез анализа на сценичната постановка се достига до спецификата на драмата като литературен род. Така лесно се стига до заблудата, че спецификата на драмата е именно в това, че тя има сценично въплъщение. Всъщност именно разглеждането на драмата като един от литературните родове и съпоставката й с епоса и лириката ще покаже на учениците, че нейната специфика е в начина на показване на живота в неговите върхови моменти, в самата й структура, в особеностите на развитието на действието, на драматическия конфликт, на драматичните характери, на изказа и т.н. Съпоставяйки всичко това с многостранността и всеобхватността на епоса, с обобщеното съдържание на лириката, ще открием именно онези родови характеристики на драмата, които позволяват нейното сценично въплъщение. Сценичното поставяне не създава драматичността на драмата, а използва тази драматичност. Доказателство за това е трудността при сценичната постановка на произведения, които не са драматични по природа и са по-близки до епическите жанрове. Постановките по класически белетристични произведения често страдат именно от това, че сами по себе си те не са готови за инсценировка - тя е възможна само след добрата им драматизация, превръщането им от епически творби в нещо друго, носещо чертите на драмата.

Не трябва да се забравя също, че всяка сценична постановка е една интерпретация. Възможни са различни прочити, всеки от които акцентира върху различни страни на неизчерпаемото съдържание на едно голямо драматическо произведение. Училищният анализ не може да се свежда до разглеждането на една от тези интерпретации. Той трябва да се стреми в по-голяма степен да обхване цялата многопластовост на произведението. Причината за механичното пренасяне на методи и средства за разглеждане на драма от изучаването на епическо произведение не е в това, че не се разглежда сценичната реализация, а поради факта, че не се отдава дължимото на разликата между начините, по които драмата и епосът изобразяват живота, на различията в структурата и композицията, в характерите и образите и т.н.

Изучаването на сценичната постановка може да бъде отделна задача. Това обаче си остава една допълнителна задача. Според това, на кои сцени, на кои образи, на кои черти се набляга и кои се пренебрегват, постановката също е едно тълкуване на произведението, но тълкуване не с теоретиколитературен понятиен апарат, а със средствата на драматургията. Когато анализираме една сценична постановка, ние интерпретираме не само спектакъла и не толкова самия спектакъл, а драматургическата интерпретация на пиесата. Ето защо е важна първата задача: да можем да анализираме литературния текст като завършено художествено цяло. Само на тази база можем истински да оценим и драматургическата интерпретация, да разберем върху какво и защо акцентират режисьорът и актьорите. Така ще видим дали тяхното тълкуване не променя акцентите на вложеното в литературния текст и ако ги променя, дали това е слабост или е породено от стремеж към по-различен, по-съвременен прочит, който разкрива в потенциалната многозначност на художественото произведение тези страни, които са особено близки на създателите на спектакъла.

Тъй като литературното обучение в училище има по-широки цели, свързани с естетическото възпитание на младото поколение, задачите, които стоят пред учителя при преподаване на драматическо произведение, са наистина двустранни: в училище се подготвят не само активни читатели, а и активни зрители. Но това са двустранни, а не двупосочни задачи. Запознаването на учениците с многопластовостта на литературната творба и невъзможността за един окончателен и "единствено верен" прочит ще ги подготви за срещата с конкретната интерпретация при сценичната реализация на дадено драматическо произведение. Разбирането за спецификата на драмата като литературен род ще им позволи да видят в театралния спектакъл прилагането на тази специфика в друго изкуство. Оптимален и валиден за всяко драматургическо произведение анализ не съществува, но всеки анализ е един подстъп, едно запознаване с многобройните аспекти на творбата. Чрез всеки анализ се формират способностите и уменията на учениците да проникват по-пълно и задълбочено в сложното звучене на художествения текст. Затова колкото по-добре подготвим учениците да разбират жанровата специфика на драматическото произведение, толкова по-добре ще развием у тях и способностите им да бъдат добри и критични театрални зрители. Те ще могат да възприемат и оценят драмата и когато я четат, и когато я гледат поставена на сцена.

БЕЛЕЖКИ

1. Аристотел. Запоетическото изкуство. Гл. 26. Прев. Ал. Ничев. София, 1975. [обратно]

2. Волкенштейн, В.Драматургия. Метод изследования драматических произведений. Москва, 1929, с. 12-13. [обратно]

3. Имаме предвид практиката в немското, полското, чешкото и руското училище. [обратно]

© Мария Герджикова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 6
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2001, № 11 (24)

Други публикации:
Български език и литература,2000, № 6.