|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
РИТЪМЪТ НА СЪРЦЕТО И ДРУГИ ОРГАНИ Момчил Цонев Един удар и тъмната зала 1 на НДК прокънтява. Напомня оная сцена от първата част на „Властелинът на пръстените”, когато Фродо и неговите приятели са в подземното царство на джуджетата. Едно непредпазливо хобитско движение и някакъв скелет полетя в гърлото на кладенец. Миг тишина и... удар от огромен тъпан. Задругата на пръстена беше събудила подземните обитатели, орките. Е, японската група барабанисти „Yamato” („Ямато”) са по-положителни и съвсем не са подземни (underground). За 14 години от създаването си те са свирили пред повече от 1 милион души, в над 1500 концерта в 12 различни страни в Азия, Европа и Южна Америка (алооо, янките, кво правим? Изоставате!) И изобщо не са милитъри настроени - въпреки че Ямато е наименованието на клас японски военни кораби, използвани през Втората световна война. Те са най-големите и тежки военни кораби, строени някога. Това изобщо не пречи да са напълно неефективни в реални военни действия и да станат символ на японското поражение във войната. Но музикантите от „Ямато” направо са си противоположност на тия кораби - уникалната им техника и бързина, с която преследват ритъма на съвършенството, е резултат от постоянни тренировки и дисциплина. Всъщност, името на групата е много по-древно от някакви си 50-60 години. Ямато е старинно наименование на област в Япония, днешната префектура Нара. Столетия наред в Ямато се е намирал и императорският двор и именно с този период се свързва укрепването и нарастването на мощта на Япония. Поглеждайки назад, японците обичат да идентифицират своята страна с думата Ямато като символ на величието на японската култура и държавност (Нещо като нашият „Златен век” при цар Симеон Велики. Поясняваме, ако някой все още не е схванал какво става.) И ще се почудите сигурно дали пък и нашите приятели, барабанистите, не ги е хванала някаква носталгия по доброто старо време, когато из чукарите на Япония са джиткали самураи, а харакирито е било национално хоби. Нищо подобно. Ямато е напомняне за духа на общността, за хармонията и чистотата в традиционното японско изкуство, от което черпят енергия и барабанистите от групата. Ямато е ударът на миналото, който събужда днешния ден. Един удар на големия тайко и тъмнината в залата се разпръсква. Изскачат мъже и жени, бумкащи, подскачащи, крещящи. Барабанистите казват, че големият тайко е техният бог. 1,7 м в диаметър и 500 кг, направен от 400-годишно дърво, този тъпан заслужава обожествяването си. Пиесата на „Ямато”, с която групата концертира у нас на 23 юни, се казва SHIN-ON (Ритъмът на сърцето). Е, ако по-малките барабанчета тупкат с ударите на нашите сърца, то големият тайко бие с ударите на вселената. Но стига толкова за Големия тайко, и малките не са за изпускане, моля, моля. Хората са си помъкнали от Япония толкова много други барабани и барабанчета, само и само тяхното биене да отекне в сърцата на публиката и да съедини мислите на всички хора в едно, твърдят музикантите от „Ямато”. Може би затова неколкократно един много забавен японец от групата увличаше и самата публика в правенето на концерта. Дирижираше, ръкомахаше, подскачаше, направляваше ударите на приятелите си и караше публиката да „барабани” с ръцете си, да прави музика с ръкопляскане. Якоооо, публиката харесваше това и се екзалтираше (включително и едно малко детенце, което процепваше въздуха с някой и друг въпрос към майка си/баща си или който е бил там с него). Е, някои казват, че през 1993 г. Маса Огава създал в Нара групата „Ямато” с идеята, че барабанният ритъм, както и сърдечният, е същинският пулс на живота. Дали има мистика и божественост в разбирането на японците за музика може би не е толкова важно за нашата публика. Но има нещо друго - ударите на барабаните им са чисто усещане, освободено от излишното натрупване на смисли (все пак никой не ти пее за птички, пчелички, романтика или пък за сдухаността на живота). Това е музика, направена сякаш от само себе си, естествено. Ако не бяха японците, щеше да е барабаненето на дъжда по ламаринен покрив, виенето на вятъра в скалите, ударите на морето. Но тия последните напоследък са много заети, за да концертират в зала 1 на НДК. Затова пък си имаме „Ямато”. Да, стана много сериозно и хармонично-природно. Но японците са се погрижили в случай на прекалено залитане в тази посока. С невероятно чувство за хумор, само с изразните средства на жеста, мимиката, удара, движението на тялото те създават комични ситуации, които се съединяват не само с ритъма на сърцето, но и с ритъма на съзнанието ни (или поне с онзи отдел на мозъка, занимаващ се с „Хумор, сатира и забава”). Това е уникална игра с публиката, една все пак западна публика, която не всеки ден се среща с японското светоусещане. Това е внезапното замиране на ударите и веселото казване на „Добър вечер” със силен японски акцент. Това е приучването на публиката да „свири” с ръцете си, заедно с музикантите на сцената. Дори е трудно за преразкаване, сякаш това е като невъзможният отговор на въпроса „Какъв е звукът от пляскането на една ръка?”. Затова следващият път, когато „Джаз плюс” организират концерт на „Ямато” в България, не се свенете, ами елате. Става страхотно шоу. Хайде, останете си със здраве.
© Момчил Цонев |