Откакто загуби Беатриче, а Вергилий се беше вглъбил в завършването на великата си поема "Енеида", Данте се отдаде на Изтока. Докато бродеше из източните провинции, душата му стигна и Загреб - стария и мъдър архиепископски град, където папата никога не бе се раждал. В Загреб Данте чувстваше средновековието, каквото го беше оставил, преди да се помъкне с Вергилий в търсене на райското Елдорадо. Загреб го боготвореше, защото рядко един източен град имаше честта да приеме такъв велик поет. И Данте отвръщаше със същия непринуден интерес и внимание. Веднаж дори попита загребчани откъде идва името на града им и те му разказаха следната история в две действия.

Първо действие

Генезис

Било е средновековие и един хърватски бан се придвижвал с войските си през пустинната земя на бъдещия град Загреб. Хората му роптаели и от жажда какви ли не чудатости и сънища им се привиждали. Четирсет пъти досега били срещали Моисей и неговите евреи - и те из пустинната земя бродят, и те вода търсят. На четирсет и първия път Моисей не бил с хората си. Тогава банът се разгневил люто. Жаждата била станала непоносима, даже богохулна - сънищата не ходели вече по Библията. Като да го сам Господ осенил, банът хвърлил в гнева си сабята си към земята и силна струя чиста загребска вода рукнала от недрата й. Копайте и гребете земята, викнал банът, и войниците му загребали не само чудодейния извор, ами и сетнешното име на тая велика столица.

Второ действие

Божествената трагедия

Дядо Загреб излезе на средновековната си улица и очите му замълчаха по тенекиите на последния Дон Кихот, който беше минал из калдаръма преди час и нещо. Загребовото чело се изпоти от слънцето и ръцете му се оживиха. Откачи външната си порта и я замъкна навътре в избата. После се прибра да пише с мастило и перо по белите полета на Библията. Беше стигнал Исаевата книга на 1393 страница и мислите му се въртяха твърде апокалиптично по пътя:

Когато дойдох на бял свят,
Бог не ми даде душа. Даде ми теб.

Една сълза се роди в очите му и избърса праха по мръсното му лице. Мъката се върна в живота му, както правеше всяка сутрин от петдесет години насам. Дядо Загреб си спомни Мария. Жена му, която чуждите отвлякоха в начумавените години. Видя и Милош, неродения си син. Когато отвлякоха майка му, той беше на три месеца заченат...

Дядо Загреб затвори Исайя да пророкува за Исуса и се спусна в избата. Отиде до портата и погали черната кърпа на нея. Беше си все така черна. Лицето му се усмихна, успокоено като душа в райски мед. Петдесет години тая черна кърпа жалееше, закачена на външната му порта. Както всички правят. Но до годината и в гробищата с мотика в пръстта я заравят. Но не и дядо Загреб. Жалееше Мария, но как да свали кърпата. За година от смърт се заравя, ала за година от изчезването - не. Не знаеше мъртва ли е, не е ли. Затова държеше кърпата, че като я гледа светът, да му чернее пред очите, както и на дядо Загреб му чернее в душата. Ама слънцето, майка му и слънце - и черно да види, убива го. Та дядо Загреб беше решил денем да крие кърпата, да не бледнее. Докато е жив, да сваля портата от пантите й всяка Божа сутрин. Само кога времето се задушаваше и идеше Архангеловата задушница, слънцето се скриваше до половин година. Тогава дядо Загреб не сваляше вратата от мястото й. Да варди къщата му от средновековния сняг, който навяваше като бесен в оная ледникова епоха...

Преди да я отвлекат, Загребовата душа му беше разправила една приказка:

"Мъжо, кога решили мъртвите, че им е тъмно в пъклото, и откраднали слънцето. Рекли му, слънце, свети, а до другата задушница ще те върнем горе. Само да ни отвори Господ гробовете. И замръкнала земята на тъмно, студът си изковал от пръстта бели пари и залял Проливите. Като замръзнали моретата, мюсюлманите минали с коне в Европа - маврите при Гибралтар, а турците - при Босфора. Минала половин година, умрелите пуснали слънцето, но то вече си било взела страха в кърпичка. Чуе ли, че иде задушницата, и бяга да се крие. Затова денят след Архангел е по-кратък, а пътищата не си четат мюсюлманите по калдаръма..."

Дядо Загреб запали свещица на Мария и й помени приказката вляво от глава 42 на Исайя, където Господ пак пише за Исуса. Взе си в ръка тютюна и лулата и излезе на улицата. Слънцето си тръгваше, Архангел беше на сутринта. Последният Дон Кихот се връщаше от гората. Росинант мъкнеше наръч букови дърва, а рицарят отзад го препираше с копието си, подарък от крал Артур, преди да се изгуби по грааловото друме.

Лулата се позакашля и разкопа на дядо Загреб ония времена, отвлечените. Беше тъмно, някой почука на портата. Мария отвори. Бяха маврите. Мършави, с мохамедово изтощение на пясъчните си лица. Нищо не казаха, взеха я и я отмъкнаха нагоре, към Франция. Тия маври се биеха с французите. Много кръв бяха пролели, но ония не се предаваха. Имаха някаква светица, Жана Д'Арк. Тя водеше французите. Затова ходжата беше събрал маврите и ги напъди да намерят и те една жена. Върнали се с на дядо Загреб душата. Рекли, ходжа, ето ти Мириам, на Иса майка му. Самият Иса вече три месеца чете Корана в утробата й. По-голяма пророчица от Мириам няма за християните. Тя ще ги умилостиви...

Застуди се, тютюнът едвам литваше във влажния въздух. Гибралтар пак щеше да замръзне, ала от маврите нито следа вече петдесет години. Слънцето пак щеше да слезе в планините, че да не го отвлекат умрелите в пъкъла. Архангел щеше да мине и дядо Загреб нямаше да сваля вече портата с черната кърпа. Щеше да пуши в снега до късно. Да не би да минат наново маврите с Мириам, тяхната пророчица. Но щяха да минат само катарите. Бягаха откъм България, дето турците бяха нахлули през скования Босфор. Щяха да видят дядо Загреб да пуши. Щяха да поспрат, да му дадат една забранена книга и да си отидат. Там еретиците пишеха, че Мария не била Богородица, не е била свята жена. И утробата й не е родила Бога. Дядо Загреб щеше да поклати глава, да хвърли тютюна си в Исаевата Библия и да викне на бога си:

- Е, що тогава ми я взеха, Господи, маврите?