ПОСТХОЛИВУДСКИЯТ ТРИЛЪР

Момчил Цонев

web

Статичността на първия кадър на “Скришна игра” наподобява погледа на онова всевиждащо око на Големия Брат - нечия камера съхранява реалното време, което тече през фасадата на анонимна френска къща. Филмът обаче се оразличава в нищослучването: обитателите само влизат и излизат от къщата/кадъра. Зад фасадата на къщата и зад видимостта на обектива остават истинските реалити сцени, интимността на човешкото ежедневие. Липсва човекът, който се облича, мрази, съблича, обича, храни, ходи до тоалетна, спи, прави секс... Филмът преминава през началните си минути прекалено неатрактивно за реалити шоу и прекалено бавно за трилър, сякаш европейското кино иска да се подиграе с очакванията на българския зрител, в чието съзнание са имплантирани екшънът и визуалните ефекти на холивудските “трептящи” филми (thrill-еrs).

Първото “трептене” на интригата в “Скришна игра” влиза в черната дупка на домашното видео и предлага на зрителите (във френската къща и в кинозалата) няколко мига от неподвижното проследяване на жилището на Жорж и Ан. Филмът продължава да се подиграва с жанра “драма/трилър” в анотациите си. Заплахата на анонимния психопат не успява да се случи във видеозаписа, но смущава Жорж и Ан чрез една странна рисунка - нечия ръка по детски е нарисувала глава на човек, който плюе кръв. “Художникът” отрича натурализма и примитивизира изображението до такава степен, че трилърът отново е единственият отсъстващ. Подозренията на Жорж и Ан се насочват към съучениците на техния син Пиеро или към него самия, но тази сюжетна линия сякаш е умъртвена в зародиш, след като и Пиеро получава в училище писмо със същата рисунка.

Докато полицията не желае да се заеме със случая, а семейството е в недоумение кой е тайнственият наблюдател, “галерията” на неслучващия се трилър се сдобива с нова “детска” рисунка - отрязаната глава на петел, от която обилно блика кръв. Петелът обаче не е сам. Анонимен глас търси по телефона Жорж, а визуалната жертва в новата видеокасета е красива къща във френската провинция, наблюдавана зад мокрото от дъжда стъкло на нечий автомобил. Фасадата на родната къща на Жорж отключва отдавнашния спомен за малкото алжирско момче Маджид, което е живяло със семейството на 6-годишния Жорж след смъртта на родителите си.

...кръвта на заколения петел се стича по лицето на момчето, конвулсиите на умиращото тяло сякаш няма да престанат никога, момчето се приближава към Жорж с брадва в ръка. Няма изход освен събуждането... Целият в пот, Жорж излиза от кошмара си. Миналото му праща видения с позабравени угризения на съвестта. Има нещо тайнствено в детството на Жорж. Нещо, което се е случило между него и Маджид. Нещо, заради което Маджид търси отмъщение...?

Възможните отговори пристигат със следващия запис. Кола се движи по улиците на града. Обективът навлиза в жилищна кооперация, мракът на коридорите любезно се отмества пред номера на нечия врата... Жорж позвънява. Отишъл е сам, без полиция, без Ан. Зад вратата се показва непознат мъж. Маджид. Как го е намерил Жорж? Защо се срещат след толкова години? Недоумението на Маджид изглежда искрено, но Жорж не му вярва. Кой друг може да му изпрати запис с къщата от детството и с адреса на алжиреца? Параноята на Жорж и безпокойството му за семейството “крещят” в заплахи към Маджид.

Трилърът се регенерира, “трептенията” на страха и недоумението се засилват, лентата вече властва над зрителските рецепции. Създаден от нищото (подобно на вселената), следващият запис документира разговора между Маджид и Жорж, който метаморфозира в статичната едночасова регистрация на плача на Маджид. Кой прави този запис? Възможно ли е филмът да заснима себе си от обратната страна на лентата, търсейки “престъпника” в нематериалния свят? Сякаш не конкретни личности наблюдават Жорж, а самите вещи на света, стените на апартамента, улиците на града.

Образът на плачещия Маджид (макар и само виртуален, който може да бъде и манипулиран, монтажиран...?) принуждава Жорж да разкрие на Ан своята тайна - когато е 6-годишен, неговите родители решават да осиновят Маджид. За да предотврати това, Жорж обвинява Маджид, че е болен и психически опасен за околните. Алжирското момче е отведено в приют. Филмът предлага ревизия на списъка на жертвите (Жорж, Ан, Пиеро, но и Маджид?).

Кой обаче остава в списъка на престъпниците, след като и 13-годишният Пиеро изчезва? Материалното му отсъствие от кадъра вдига полицията на крак. Заподозрени са Маджид и неговият син, които са отведени в ареста. Сутринта завръща “блудния” син в кадър. Пиеро на фокус: момчето е пренощувало у свой съученик без да се обади вкъщи. Сюжетната линия отново слиза до нормалността на нетрилъра - не съществува никакъв похитител на деца, не са открити никакви подозрителни вещи у Маджид и сина му, Жорж се връща към всекидневния ритъм на работата си...

...до телефонното обаждане на Маджид. Ще ти обясня за касетите... Жорж влиза в кухнята на своя приятел от детство. Филмът вибрира в ниските регистри на нищослучването. Монотонността на действието учудващо се разминава с онези христоматийни кулминации, в които всичко от декора до музиката трепти в очакване на развръзката. “Защо ме повика?”. “За да ти покажа това...” Светкавично ножът прерязва гърлото на Маджид и кръвта се освобождава по стените. Тялото на самоубиеца стои неподвижно на пода. Логиката се е скъсала (заекът е изскочил от най-неочаквания храст в гората). Докато Жорж се е сковал, а камерата го наблюдава статично в гръб, филмът релаксира, завърнал се е повторно в безвремието си, дава шанс на зрителя да се възстанови след случилото се (посттравматично състояние).

Алтернативите се блъскат като милиони сперматозоиди в главата на Жорж. Има ли следващ запис, манипулиращ (само)убийството на Маджид и обвиняващ Жорж? Това ли е целта на Маджид? Да оперира в съвестта на Жорж, да му вгради импланта на угризението, че той е виновен за провала на неговия живот? И да си отмъсти като го вкара в затвора... Или пък не? Версията на сина на Маджид може би е по-вярна. Може би Маджид се е самоубил, защото не е успял да понесе несправедливите обвинения на Жорж?

Камерата отново наблюдава и свършва във финални надписи. Училището на Пиеро. Нищослучването: учениците излизат и влизат от училището/кадъра. Зад училищната фасада и зад видимостта на обектива остават истинските реалити сцени, интимността на тийнейджърското ежедневие. Липсва човекът, който е заснел видеокасетите... изпратил е “детските” рисунки...

Или това не е филм, а реалити продукция, в която режисьорът Михаел Ханеке и операторът Кристиан Бергер са измислили всичко това, за да съсипят живота на реално френско семейство. Не, Жулиет Бинош е актриса, т.е. Ан не е истинска, след като се играе от друг човек.

Или Пиеро изживява малко по-особен пубертет, напоен със садистична игра с родителите си. Но Пиеро не познава Маджид, не може да заснеме кадрите от апартамента му.

Може би е синът на Маджид? Не, неговата видимост не е агресивна, за да предполага психопат, който би оставил баща си да умре.

На фокус: “пост”-ситуацията на трилъра.

© Момчил Цонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2005, № 11 (72)

Други публикации:
Литературен вестник, № 41, 14.-20.12.2005.