|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
KAD PORASTEM BICU PSEUDO-KENGUR Момчил Цонев Последното черно кубче натурален шоколад се разтопява в устата, за да въдвори мозъка ми в естествена критическа позиция, и часът отваря полунощ, да кажем, че Когато порасна, ще стана Кенгуру е поп кино по дефиницията от проектната ми статия за него, името на филма е избягало от кавичките и крещи да, така е, дори си е записало нещо от думите на режисьора Радивое Андрич за потвърждение. Поп киното е младежко (обичано от младежта):“Преди всичко младата публика ще хареса този филм” (Р.А.). Поп киното е шеговито: “Защо зрителите трябва да видят “Когато порасна, ще стана Кенгуру”? Р.А.: “За това, заради което се правят филмите - да развличат публиката и да отприщват емоциите. Ако някой иска да каже нещо много умно, ако иска да представи своята философия, може да напише есе. Това е и много по-евтино. Много лоши филми са заснети, поради причината, че създателите им не са избрали правилната медия, за да представят идеите си. Разбира се, с филмите могат да се кажат и много умни неща, но на първо място те трябва да бъдат забавни, за да привлекат вниманието на публиката, а после да се казва всичко останало. По дяволите всички умни филми, които са скучни!”. Попкинобог е великият Абсурд в кибритената кутийка на хедонизма: “Зрителите ще се смеят, но посланието на филма всъщност не е толкова жизнерадостно. Това е история за хората, които са на границата на своята младост и не са направили нищо съществено в своя живот” (Р.А.). За поп киното няма технически обструкции: лентата на Когато порасна, ще стана Кенгуру не е полудяла по онази приказна отдалеченост на пространството, която се постига само с качествена кинолента и мащабна компютърно-въплътена реалност. При непретенциозното им (технически) заснемане някои от героите на Андрич са хвърлени толкова близо до зрителите, сякаш плуват в телевизионен репортаж или са попаднали пред домашната видеокамера на тате. Разказът (сценарист Мирослав Момчилович) е силен в очарованието си въпреки техническите обструкции. Когато порасна, ще стана Кенгуру е съвременно градско кино, каквото ме е връхлитало на червените редове в Дома на киното от “Трейнспотинг”. Разбира се, Радивое Андрич и Дани Бойл слагат капани за различни муслони, но младият човек от града, пътуващ с жаргонно чувство за хумор през социалните и екзистенциалните си проблеми, събира лентите на двамата режисьори. Когато порасна, ще стана Кенгуру не е постюгославското кино, обстрелвано от братоубийствените куршуми на войната, криещо се в окопите между смешното и трагичното, не е киното на метафизичния абсурд, което лети над някаква Югославия-универсум в леглото на Кустурица и умее да въвлича различни представители на селото и фауната (гъски, свине и прочие) за засилване на хедонистичния ефект. Във филма на Андрич голямата политическа история на страната не травматизира героите. Те живеят в автономната от История градскост на Белград - по покривите, кръчмите и кината му, където се влюбват и не знаят как да обичат в отчаянието от бедността си, където оставят живота си муха да плува в нечия бирена бутилка само за да гледат как играе Кенгуруто - “синът на Сърбия”, “принцът на Дунав и Сава”, в новия му отбор “Истуич” (Англия), където пият бира, пушат трева и са убийствено млади, неработещи и критично псуващи, защото “Най-много печеля, когато не правя нищо. Нямам приходи, но и разходи нямам”. Спектакълът на текстовостта-тук изненадващо приключва и работниците изнасят от Дома на киното четирима зрители, един филм и духа на режисьора му, едно pseudo-кенгуру (защото във филма никога не е имало истинско кенгуру) и 3575 печатни знака вмисляне.
* Когато порасна, ще стана Кенгуру. Сърбия и Черна гора, 2004, реж. Радивое Андрич. Разпространява “Арт Фест”.
© Момчил Цонев Други публикации: |