В края на 20-те и началото на 30-те години българската лирика стига до нови, проникновени екзистенциални откровения. Те избликват с особена сила и ярко естетически са защитени в предходното десетилетие в лириката на символистите, чиито драматични размисли за живота и смъртта, за тленното и вечното, за самотата, диалектиката на битието, изкуството и позицията на твореца и др. затвърдяват модерните търсения и европейските хоризонти, към които се стремят българските поети. След войните, националните катастрофи и социалните трагедии през Септември 1923 и Април 1925 г. творците търсят нови пътища за излизане от лабиринтите на духа. Катарзисните настроения в "Дъга" на Н. Фурнаджиев, "Планински вечери" на А. Разцветников, стихосбирките на Ат. Далчев са потвърждение за променения лирически Аз и новите му трагични прозрения.

Лириката на Багряна, независимо от излъчваната виталност, не изключва екзистенциалните търсения и инвенции. В последните години все повече се пише за философските акценти в стиховете й "...у нея се съчетават своеобразно и едно първично, органично, витално-стихийно усещане за живота и една склонност към рефлексия в най-висшите степени на философско-историческото познание" - казва Св. Игов¹, а Здравко Чолаков вижда в творчеството й от тридесетте години до днес "проникновена екзистенциална лирика"². Всъщност за дълбинните измерения на нейните стихове говори още Г. Константинов. Независимо че Константин Гълъбов категорично заявява: "Най-новата българска поезия разкрива една удивителна нищета откъм мисловни съдържания"³, Георги Константинов откроява Багряна като "най-трагичният между новите ни поети", като творец с "...оригинално, значително душевно богатство. Нейните стихотворения - продължава той - често заразяват като изповед на проникнал в дълбоки тайни дух."⁴

Екзистенциалните мотиви в лириката на Багряна са вплетени в спецификата на художествената образност на поетесата. "Нейното творчество е богато по своето философско и интелектуално съдържание - пише Милена Кирова, - но философията тук е не толкова в пряко поставените и разрешени проблеми, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните елементи на творческия й свят."⁵

Поставеният в лириката на Багряна проблем за свободата в същността си е философски. В един по-стеснен план той може да се разглежда във връзка със социалната поставеност на жената. Багряна блестящо откликва на повелите на своето време и разкрива освобождението на жената от традиционно наслояваните социални вериги, психологическото отърсване от условностите на миналото, от възприетите норми. Но и с първата, и със следващите си стихосбирки тя се издига далеч над това ниво и поставя проблема на много по-широка плоскост. Проблемът за свободата е център, около който се обединяват всички други основни теми и мотиви в нейната лирика: свобода и любов, свобода и творчество, свобода и дълг, свобода и самота, свободата и пътуванията, или по-скоро - пътищата, по които се търси тя, и т.н.

"Амазонка" (1922) - дебютното й стихотворение в "Златорог", е един от химните на свободата в нейната поезия. Първото и най-общо впечатление от творбата е устремът, волният полет на младостта (аз съм млада, млада, млада) и жизнерадостното светоусещане. Но тук Багряна кодира устрема си не към свободата въобще, а към свободата като условие за творчество. Кратко връщане в митологична посока ⁶ улеснява декодирането на поетическите образи, свързани с идеята. Багряна няма друго стихотворение, където да са събрани "вкупом" толкова "персонажи" от античната митология: "амазонка", "Хеликон", "Персей и Андромеда" - ритмично разположени: заглавие - център - финал. Всички те - поотделно и в контекста на творбата, носят повече глъбинни пластове, отколкото на пръв поглед. Посоката е ясна - Хеликон, планината на музите, която ще бъде достигната с вихрения й кон. Името му не се споменава, но разшифроването не е трудно - това е безсмъртният крилат кон Пегас, символ на поетическото вдъхновение. (Според мита - роден от кръвта на чудовището Медуза, убито от Персей, който го възседнал и освободил прикованата на скала Андромеда.) Двойното подсещане, че той лети (моя вихрен кон лети, смело мой крилати кон), както и явно експлицираната интенция потвърждават това:

там под твоята подкова
извора лъчист
ще избликне в струя нова -
животворен, чист.

(Пегас с удар на копитото си открива извора на музите.) Тук, в текста, ординерното "копито" е заменено с "подкова" - смислопораждащо, че щастието е свързано именно с този извор. Конотациите му - отвеждащи към основния смисъл - пораждащ светлина, духовност, се успоредяват с митологичните напластявания, едно от които е, че тук идват поетите да черпят вдъхновение.

И независимо че става въпрос за победа - тя няма да е лека (в трудния ни път) - архетипът на амазонките съдържа воюващото начало. Антитетично на първата част - "монолитно излята" като форма, втората е "сегментирана", "накъсана" (четири строфи по четири стиха) - със сугестията за забързано движение и ритъм.

Кулминацията на "борбата" е "Кукувица" - поезия на богоборческия дух, застанал срещу социума, рода (огнището) и срещу волята на природата - майчинския инстинкт (гнездото):

Дай ми мене по света да скитам
дай ми сборове, хора, задевки -
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се не наглеждат,
моите уши се не наслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам...
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна. -
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.

Творбата напомня някои варианти на песните за невярна Груевица - един от най-драматичните образи в българския фолклор - съпругата, нарушила патриархалния морал и предпочела смъртта вместо робското поведение. "Кукувица" също завършва със смърт. Последвалото баладично "пространство" е богато на тълкувания. Финалът фокусира мотивите за греха и изкуплението, за възмездието. Грехът трябва да бъде еквивалентно изкупен, т.е. със самота и смърт. Излизането от нормата задължително предполага санкция, за да се постигне, макар и на друго ниво, някакво "равновесие". Багряна първа от жените изразява дълго стаявания от тях копнеж по свобода и себеизява, но и първа предупреждава за предстоящата самота и възможна трагична развръзка. Чрез трагичните си етико-екзистенциални прозрения поетесата отново се доближава до естетическите позиции и художествените постижения на творците от кръга "Мисъл", както и до трагичните прозрения на съвременниците си Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, Й. Йовков ("Старопланински легенди" - мотивът за греха и възмездието).

Възможно е и друго тълкуване: образът на енигматичната кукувица се преплита с образа на душата във вид на птица, което в контекста на творбата се конкретизира като безсмъртие и победа на творческото начало - още повече, че именно тук става въпрос за "ведата", свързана с жизнетворчеството. Асоциативно този финал отвежда и към Пенчо-Славейковия "Псалом на поета": И там отнесете ме, и там ме оставете // во росен утрен час, когато чучулига - // символ на моя дух, - понесла на крилете //химн жизнерадостен, се в небеса издига. Идеята "живот в смъртта", позната от фолклора и със свои традиции в българската поезия, тук добива индивидуална художествена уплътненост.

Но кое събира и смислово преплита на една художествена плоскост два така различни образа: самодивата и кукувицата? Богати на значения, те имат нещо общо: двойственият им образ, чрез който "функционират" в отделните варианти - свързани са с "правенето" на добро и зло и имат посредническа роля между живота и смъртта. Така че и самодивата, и кукувицата намират обща точка в дълбинните пластове на митологичното съзнание. А пренесена в художествения текст (във финала на "Кукувица") на "ръба" между "този" и "отвъдния" свят, митологемата буди нови асоциации, свързани преди всичко с екстрена ситуация, върхов момент в преживяванията на лирическия Аз - момент, наситен с драматично-трагични прозрения. Тази "граничност" на двата образа акумулира яворовски драматизъм в творбата.

Освен това и самодивата, и кукувицата са свързани с темата за самотата. Самодивската стихия, вакханалният порив, жизнетворческото начало постепенно изкристализират в образа на кукувицата - символ и на самотата в българския фолклор. Затова и в композицията на творбата се тръгва от "ведата" и се стига до кукувицата. Смисловите внушения между двата образа очертават, "заключават" помежду си човешкия живот, стегнат в драмата на избора.

Всъщност в синтеза на различните митопоетични варианти би могло да се търси истината.

От осъзнаването на Аза, което най-ярко изпъква във "Вечната и святата", Багряна сякаш търси спасение в колектива ("Гергьовден"). Такава е и "повествователната" линия на развитие на циклите във "Вечната и святата". Сред колектива обаче тя остава самодивата, живее с чувството за отделеност, оразличеност. Спасява я любовта, която, като всяка истинска любов, е драматично-трагична. И тя отново е пак сама. Завършен е цикълът в търсенията на човека - от осъзнаване на собственото аз към осъзнаване на отделеността си от другите и невъзможността да се преодолее самотата. Но жизненото у Багряна е това, че тя продължава търсенето, драматичното лутане в пътищата на духа с надеждата, че могат да я изведат от омагьосания кръг на обречения човешки живот.

"Развръзката" на темата за свободата в първата книга на Багряна е "Стихии" - поема за свободния дух, постигнал сливане с природно-космичните измерения. Композиционно творбите са подредени в същата последователност: "Амазонка" - "Кукувица" - "Стихии". Макар че това са условно три "ядра" на експлицираната свобода, всъщност цялата поезия на Багряна е поезия на освободения от условностите, надскачащ реалиите на житейската прагматика, дух. Оправдана е категоричността на Св. Игов, който, отделяйки Вазов на Омирова висота в литературата ни, заявява: "...никой преди това на български език не е създавал поезия с такава вътрешна свобода на израза и на духа!"⁷

В лириката на Багряна от 30-те и 40-те години все по-често се появяват въпросите: "Къде е истината? И къде е щастието на човека?" ("Поет"); има ли смисъл равносметката, ако човек не се поучи от преживяното ("Животът, който исках да бъде поема"), и т.н. Въпросите повеждат след себе си ново лирическо пространство - на драматичния размисъл за относителните стойности в живота, за вечното лутане на човека, за преходните радости, за това, с кого и в какво трябва да се потърси щастието, и т.н. Това лирическо пространство се разширява и от присъствието на спомена - нов момент в осмисляне на екзистенциалните проблеми. За Багряна споменът за любимия е поредно разраняване на и без това незарасналата рана. Той не й дава утеха и сили, но с него е по-богата духовно и сякаш по-устойчива пред поредните горчилки.

Излизайки в "авантюрното" пространство на свободата, в лириката на Багряна от 30-те години се открояват скиталческите мотиви - оразличаващи лирическия Аз от другите. Започват безкрайни пътувания към далечното и родното, към другите и към собственото аз, до осъзнаването на предсказаната безутешност (съдбите ни - съдби скиталчески и безутешни - "Кой"), до рефлексиращата болка (Обсят е този път с камъни и ями - // заблуди, илюзии, миражни измами. - "И аз можех да имам"); до горчива борба със самотата. Преглеждането за дистанцията между мечта и реалност ражда мотива за равносметката:

В химери някакви си се унисал
и в криво огледало си видял
живота, щастието, любовта.
И себе си до капка си раздал
да дириш вечен някакъв свръхсмисъл -
а си загубил смисъла в света!

("Глас")

Съкровеното все повече се концентрира в имагинерно пространство ("химери", "несбъднат сън", "мечти", "виното на спомена" и др.); реалното е изпълнено с прегради, условия, явни експликации за невъзможност ("Ако не бях жена...", "Защо не мога...", "Бих дала всичко да можех..." и др.).

Прозрението, че щастието е някъде близо до човека, навярно във всекидневието, в обикновените и прости неща - е ново за лириката на Багряна. Няма го "възторга предишен да разбие стените на стаята", сега проблемът е вътре в нея: "Обсадена, заключена в себе си, // диря път към света вън от мене" ("Мъж").

Наслагват се изминати географски пространства и рефлексията на разочарован дух, останал сам (разкрит е може би светът // за този, // който няма никого и нищо. - "Кораб от Испания"). Още по-ясно идеята, че свободата се заплаща и със самота, е изразена във "Вълни":

Който е сам, който няма ни близък, ни дом,
целият свят е пред него разтворен огромен,
целият свят е за него познат - и пустинен, -
в целия свят той е все така чужд и самин.

Но тогава естествено възниква и въпросът: постигната ли е свободата? Самотата може да се преодолее, а свободата да се постигне единствено чрез любовта - това е същностна теза в лириката на Багряна:

Заспете,
            слепи прилепи на самотата,
                           долитнали в нощта.
Това е песента на птичката, запяла
в разцъфналия храст,
и екналия рев на лъва, разлюлял
тропическия лес.
Това са дивните извивки на кавала
под клонестия брест
и истинския глас на всекиго от нас,
поне веднъж в света
- това е любовта!

(" Старинна флейта")

Лирическият субект в тази поезия обаче твърде за кратко се докосва до нейната магия. Той преминава и през карнавалното опиянение от живота, и през страданието на самотника, за да стигне до екзистенциални прозрения за самотния път на човека. Трагизмът остава скрит от смисловата повърхност на текста. Налагат се мъдростта, умението да хармонира противоположностите и да ги осмисля в контекста на всемира. Тя успява да "съчетае" така живота и смъртта - генералната философска тема, че в нейната поезия те да звучат не като трагични полюси на битието, а като марш на вечността:

сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали,
и все едно - дали Мария или Анна е,
и все едно - да молите и плачете -
не ще се дигнат тънките клепачи,
не ще помръднат стиснатите устни -
последния въздух и стон изпуснали.
И ето, че широк и чужд е вече пръстенът
на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен
на рожбата й, в люлката съседна? -
там нейната безсмъртна кръв е минала
и нейната душа на този свят отседнала.
Ще минат дни, години и столетия,
и устните на двама млади слети,
ще шепнат пак,, Мария " или " Анна ",
в нощта, сред пролетни благоухания. -
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите - на незримата.

("Вечната")

А ето как тази тема е интерпретирана в "Болница" на ранния Далчев:

Тези черни ръце връз прострените бели покривки
като черни оголени клони на зимния сняг,
тези сухи ръце и разкривени болни усмивки,
и очи може би вече вгледани в другия свят.

Тишината и сдрачът и тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия стенен часовник
сякаш тежките стъпки на близката смърт.

Както се вижда от това неслучайно дълго цитиране, темата за живота и смъртта твърде контрастно е разрешена от двамата поети. При Далчев цялостното внушение е зловещо потискащо, при Багряна - мъдро-успокоително.

Далчев внушава идеята, че смъртта води до обезсмисляне на живота, Багряна - че майчинството е не само да се даде живот - то е и начин да се победи смъртта. Тя е само брънка от един порядък, чието начало и край са живот; тя е константен елемент на човешката екзистенция.

Едни и същи "детайли" в двете стихотворения - ръцете, водят до съвсем различни внушения: от черните ръце на болните лъха ужасът на смъртта - но ръцете на покойната са спокойно "навеки скръстени" и съвсем естествено се говори, че "широк и чужд е вече пръстенът" (акцентът е върху пръстена - символ на любов - брак - на поколението - вечността; в кръга няма начало и край).

От стихотворението на Далчев лъха студът на зимата, асоциираща небитието, мъртвината, края, - в творбата на Багряна се говори за "пролетни благоухания", внушаващи възродения живот, началото.

"Болница" на Далчев започва с болните и завършва с мисълта за смъртта - "Вечната" на Багряна започва с "реалната" смърт и завършва с внушението за безсмъртие. За тази картина на безсмъртието Иван Мешеков казва: "Тя е изумителна по гениалността на инстинкта у Багряна за вечно женственото и майчинско творческо начало на битието."⁸ И действително, Багряна приема човешкия живот като "момент от вечното битие на природата"⁹.

Темата за смъртта присъства във "Вечната и святата" много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Но начинът, по който Багряна говори за нея, внушава не толкова трагичната обреченост на човека, а силата на разноликия и страдален живот. Тази екзистенциална тема още по-релефно се очертава в поетичните й търсения през 30-те и началото на 40-те години, когато зазвучава и в нови вариации. Творби като "Параклис на пътя", "Есенна песен", "Смърт", "Живота, който исках да бъде поема", "Колело", "Лаври", "Ръцете" ясно потвърждават това. Общата резигнация, обхванала лирическия Аз, естествено резонира и в отношението му към смъртта. Това добре се вижда от стихотворението "Ръцете", своеобразно кореспондиращо с "Вечната" от първата й стихосбирка. Багряна особено я вълнува натрапващият се "жест" на смъртта - скръстените ръце на мъртвата, най-силно символизиращи покоя. Неслучайно този образ особено ярко изпъква в контекста на отделната творба и на фона на поезията й, където движението, полетът са същностни характеристики на лирическия Аз (М. Цанева). През същата година (1935), когато пише "Ръцете", в "Колело", Багряна казва:

да няма застой, че застоят е смърт -
а дълго ще бъдем ний мъртви.

 "Диалогът" живот - смърт продължава в "Параклис на пътя - 3" - самотната човешка драма, чувството за преходност се "движат" в познатата емоционална гама, където доминира витализмът:

Ето, ти си отиде - и аз ще си ида.
Още някоя пролет и лято и зима -
.........................
.........................
А напролет отново ще цъфнат дърветата
и под тях други двама ще минат унесени.

Преходното в човешкия живот и вечното в природата продължават своя ход по колелото на живота. И то винаги ще преминава през онази начална точка на пролетта, когато той започва ("Вечната", "Параклис на пътя"). Багряна не престава да търси връзката между живота и смъртта и неизменно да свързва смъртта с живота. Но обикновено когато говори за тях, в стиховете й се появява... пролетта. Лириката й е пълна противоположност на романтическия копнеж по смъртта. Броеницата на времето се изнизва, но животът не престава и в това се чувства нейната оптимистична позиция към света. Винаги, когато заговаря за смъртта, в творбите й се чувства овладяност и мъдрост, така както в народопесенното ни творчество изправеният пред смъртта я приема със съзнанието за нейната неизбежност.

Както "материализира" всичко абстрактно в своята поезия, така и за мъдростта тя говори като за конкретен образ и отправя своя завет към хората:

Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,
колко сълзи преглътнати мълком, колко плач в човешкия глас...
Безнадеждно самотни и чужди - всеки лута се, дири и пита -
а всевечната Божия мъдрост - тя разлята е вредом край нас:

Да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято,
и на есен - с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист, -
без тъгата на спомени празни, без страха пред надежди крилати -
да у гаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист...

(,,Мъдрост")

Тези стихове напомнят "Есен" на Иван Вазов - същата мъдрост и житейска успокоеност след драматичните бури в живота, същото величаво спокойствие през голямата зима:

Ронят се в златната есен
лист подир лист от дървята,
рони се песен след песен
и на певец от душата.

Но напомнят още и космичния, оптимистично-жизнеутвърдителен финал на Пенчо-Славейковия "Псалом на поета":

как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.

"Мъдрост" на Багряна е естетически и духовен синтез на Вазовото и Пенчо-Славейковото разбиране на темата за живота и смъртта. И още един "глас" се чува в творбата - на Димчо Дебелянов - усетил смъртта като част от хармонията на един универсален порядък. Същевременно този своеобразен синтез на традицията, рефериран в "Мъдрост", отдалечава Багряна от творци като Разцветников и Далчев - определено по-трагично възприемащи смъртта, а в някои моменти (особено Далчев) - смислово близки до символистите. Според Г. Цанев в "Ахасфер" на Н. Лилиев "Копнежът по смърт е добил най-силен израз"¹⁰. А и достатъчен е и един паралел между "Болница" на Далчев и "Зад стената" на Лилиев, за да се види, че, макар и различни по поетически изказ, има доста общи неща в интерпретирането на тази тема у двамата. "Концентрирали" я в няколко смислови ядра: болничната стая, отмерването на времето - еднопосочно към смъртта, лицата на обречените... Далчевите стихове излъчват повече безнадеждност. Лилиевите - горчиво примирение пред "вечната забрава".

Не е по-оптимистичен и Разцветников, за когото мъдростта не е утешение ("О, безполезна, безпомощна мъдрост!") и на чиято душа "не просветва и не олеква" пред страданието и безизходността, независимо от опита да ги превъзмогне ("Поет", "Двойник").

Поезията на Багряна в това отношение е коректив на достигналата мистичност и духовна астеничност идея за смъртта и е може би най-близко до Н. Фурнаджиев, в чиито стихове, макар и по-"бурно", се налага мъдростта, видяна чрез диалектиката живот - смърт. За разлика от всички свои предходници, тя най-борбено - и във върховен момент на трагизъм, казва:

Аз не искам с кротко примирение
да поема този черен дял,
с които някой зъл ни бог дари...

("Requiem")

Или

не крие ли самото примирение
най-страшното човешко отчаяние?

("Смърт")

"Мъдрост" на Багряна е в композиционна близост до "Requiem". Явно няма нищо случайно в първата й книга. Само страданието от "Requiem" може да възвиси до прозрението от "Мъдрост", защото само чрез истински трагичното се прониква в смисъла на нещата.

През 20-те години, а и по-късно, когато страданието продължава да се естетизира в българската поезия, тя не го афишира. В стиховете й има и драма, и трагизъм, но няма плач. Плачът в нейната поезия е със знака на отрицание ("Не плача задето безрадостен, пуст и прекършен, // ...// не плача за себе си... ("Requiem"); "и сълзите, пресъхнали, не бликат" ("Смърт") и е съпроводен със... смях! ("Смея се и плача, като помисля какво чаках // - и какво дочаках!" ("Живота, който исках да бъде поема") или с жест, говорещ повече за духовен стоицизъм ("Ще се помоля, сълзите си ще изтрия и ще тръгна.") ("Като дете, което").

Пластичният изказ конкретизира: ще захвърли мъката "под милионите нозе", "от най-високия и стръмен връх", "в морето", но ако не успее - ще има силата да я носи цял живот. Понякога сгъстени смислови "конструкции" - "гъдулката на слепия", песента на гърбушката от "Париж", навеждат към идеята за изкуството като опит за превъзмогване на трагичното - позиция, близка до естетическите схващания на Пенчо Славейков.

Страданието, сгрято обаче от радостта на творчеството, е "обект" на друг един философски мотив - "за душата на художника"¹¹. В "Пролог" - творбата, с която започва стихосбирката "Сърце човешко", позицията на Багряна е ясна - творчеството е смисълът на живота на твореца:

Ти само, огън, горящ в моя дух, не загасвай,
ти само, извор, клокочещ в сърцето, не спирай,
ти само, обич, която мистично опасваш
моя живот - до последния миг не умирай!

Лириката на Багряна от периода между войните (а и след това) откроява темата за творчеството и твореца, за смисъла на изкуството - поставяна вече от българските поети, а и поетеси ("Жрец" на Е. Ненчева). Поезията й синтезира "това специфично двуединство в трактовката на темата за художника", което тръгва още от Вазов в българската лирика: "...художникът като пророк, месия, извисен над всяка земна суета, и творецът, който живее с въжделенията на народа."¹²

Смисловите акценти в лириката на Багряна се поставят върху непримиримата към грубите очертания на света поетова душа; върху неговата оразличеност от другите (и издъхнал мъченически от глад и от несрета - // с недоумение извърнал към света гледеца си - "Лаври"); върху духовния му порив към познание и проникване в екзистенциалните тайни на битието, като се запазват чистотата на детските възприятия, наивността и идеализмът (...В сърцето на поета вечно живо е детето - "Поет"); върху пълното творческо себераздаване, лишило го от обикновените човешки радости (Ти с болка влагаш в нея всичко, що обичаш, //от радостта и любовта крадеш... - "Книга").

Естетически връх на тази тема е "Мансардни мечти" - синтез на идеята за творчество - като копнеж и вдъхновение:

О, това възнесение на поета,
това лирическо пиянство,
тази неутоленост на душата!

Като стремеж към познание, провокирано от "надредна" хуманистична позиция:

Тази жажда за всички морета,
този глад за петте континента,
това сърце за всички раси на земята
                                          - за врага и брата?

Като съдба:

Вечно ли ще нося като охлюва на гърба си
черупката на ориста си?...

Един от най-точните лирически образи на твореца поет изгражда именно Багряна в познатия концептуално-кулминативен център на тази поема за българския поет:

ще живея като всеки безприютен бохема,
който мечтае да напише гениална поема,
и ще предам богу дух като всеки български поет,
като завещая: на хазайката някой неизплатен наем,
на другарите - някой абонамент и дребен заем
и на поколенията - някой и друг вдъхновен ред,
неутоления си глад и жажда
и философския въпрос: защо човек се ражда?

(" Мансардни мечти ")

В българската поезия трудно може да се посочи по-синтезирана и лаконична характеристика на романтическата природа на твореца изобщо. "Без да усети - пишат Бл. Димитрова и Й. Василев, - авторката изповядва... и Яворовото риторично напрежение..., и нехайството към тиранията на всекидневието, като че дошло от Димчо Дебелянов и целия кръг поети около него и Подвързачов..., и пътешественическата треска на мнозина от младите поети, нейни преки или косвени потомци... Самосъзнанието е ясно формулирано: "като всеки български поет"¹³.

Същевременно обаче именно през 30-те и 40-те години, когато социалните мотиви определено навлизат в лириката на Багряна, се откроява и другото разбиране на Багряна за позицията и съдбата на художника - творецът като част от своя народ, изповядващ гражданската си съпричастност към другите и повелите на времето ("SOS", "Пролог", "Парашут" и др.). В "SOS" принципното разбиране е ясно: вярност към своите истинни пориви на духа, доближаващи я до другите в това време на драматични социални борби. "Тъкмо съкровено почувстваният дълг на твореца към действителността - пише Здр. Чолаков, - пряко неговата абсурдност, ще да е подсказал един ведър финал на тая тревожно, с песимистични акценти звучаща творба."¹⁴

Какво е нашата безполезна лирика, мои братя?
- Жалния вой на бездомните псета към луната...
И ето защо казвам: Ще умра доволна и без болка,
ако успея като жена и поетка,
да разкрия пред света сърцето си, поне толкова,
колкото малкото жълто канарче в телената клетка
над главата ми в ресторанта,
в паузите, когато си почива джазбанда!...

Това е друг вариант в интерпретацията на темата за творчеството - то е гласът на другите, неспокойният глас в тишината на житейските паузи, тревожният глас. В години, когато българските поети (а и самата Багряна) жи-веят със съмнение в смисъла на творчеството ("Кому са нужни модрите венци // от земните си скърби що плетеме?" - Н. Лилиев; "Не, сега не е за поезия" - Вапцаров, и др.), Багряна публикува "Векът и ние" - творба с програмен характер в нейната лирика и с посвещение "На нашите писатели". Този паратекст обаче звучи не толкова като посвещение, а като обръщение към българските творци и като желание да им влее вяра в смисъла на тяхната роля:

В отбоя между две бомбардировки книги пишем.
В тях може би не е вдълбана вечността,
но ритъмът задъхан на епохата в тях диша
и бъдни семена от тях ще израстат.

Тези в известна степен напомнящи Вазов стихове са в междутекстов диалог с друга, още по-вазовски звучаща творба - "Пролог", експлицираща идеята за творчеството като Голгота и спасение, като съдба и дълг, като завещание към поколенията:

Ти, огън мой, ще гориш и след мен в духовете,
ти, извор жив, ще клокочиш в сърцата без грях,
ти, моя обич, в очите младежки ще светиш,
с техните устни ще пееш - и аз ще съм в тях!

Лириката на поетесата от периода между двете световни войни, богата на внушения, разкрива нова страна от глъбинните измерения на творческия й свят - екзистенциалните прозрения. Художествената им интерпретация откроява Багряна като творец, който своеобразно синтезира Ботевата борбеност на духа, Вазовото жизнелюбие и мъдрост, Пенчо-Славейковата ярко индивидуалистична личност и Яворовия драматизъм.

БЕЛЕЖКИ

1. Игов, Св. История на българската литература. С., 1990, с. 363. [обратно]

2. Чолаков, Здр. "Но е моята страст негасима". - Септември, 1988, № 4, 239. [обратно]

3. Гълъбов, К. Поезия на мисълта. В: Зовът на родината. С., 1930, с. 83. [обратно]

4. Константинов, Г. След Лилиева. - Златорог, 1933, № 8, с. 356. [обратно]

5. Кирова, М. Някои черти от творчеството на съвременните поетеси. - Език и литература, 1984, №4, с. 103. [обратно]

6. В по-широк културологичен дискурс, откроявайки раждането на поетическото самосъзнание у Багряна, разглежда проблема Миглена Николчина в студията си "Елисавета Багряна и историята на българската женска литература". Във: Вечната и святата. Нови студии на Багряна. С., 1994, с. 82-87. [обратно]

7. Игов, Св. Пак там, с. 355. [обратно]

8. Мешеков, Ив. Есета. Статии. Студии. Рецензии. С., 1989, с. 721. [обратно]

9. Цанева, Милена. Една необикновена творческа жизненост. В: Елисавета Багряна. Нови изследвания. С., 1989, с. 18. [обратно]

10. В: Златорог, 1932, №2-3, с. 78. [обратно]

11. Имам предвид поставеността и обосновката на този мотив от Здр. Чолаков в книгата му "Душата на художника" (С., 1986 г.), където той конкретизира, че взима този израз от П. П. Славейков. [обратно]

12. Пак там, с. 35. [обратно]

13. Димитрова, Бл., Й. Василев. Кръстопътища. Елисавета Багряна. Силуети от нейното време. - Море, 1990, № 1-2, с. 81. [обратно]

14. Пак там, с. 92. [обратно]

© Людмила Малинова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 1999, № 1
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2001, № 3 (16)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 1.