През деня е черна, а през нощта - бяла.

И мирише на гардероб.

И ни усмивка ще й оживи устата, ни изохкване. Гласът й равен, бъркам го с радиото. Движенията й премерени, през паяжина ще се промуши и нишка няма да скъса. Черните й дрехи са изсмукали розовото на кожата. Ходи чинно. Седи мълчаливо. Погледът - в земята. Като забърсвах веднъж праха, сбърках я с мебелите и за малко не я одрасках...

Милион да ми дадат, не ставам вдовица!

Трябва да наизустиш хиляди неща: как да склапяш смирено очи, когато заговорят за мъжа ти; как да си подръпваш полата при сядане; как да оголваш двете си зъбчета, щом ти рекат: "Вие сте достойна жена!", за да покажеш, че си пълна с мъка. И трето отделение да бях свършил, пак не бих могъл да назубря всичко туй. Ала моята господарка го знае безпогрешно. Прави го дори когато никой не я наблюдава, и е най-прочутата вдовица в града.

Така казва и господин Драгнев, полковникът, при когото слугувах до Коледа и се отраках. Тя му е племенница. Била сиромах като мене, ала той я омъжва за своя приятел полковник Поляков. Поляков я накарал да се прочуе като красавица. Сега Драгнев я кара да се прочуе като вдовица. Непрестанно я следи, мен разпитва, после я хвали пред господата.

Тя си го заслужава, тъжи много правилно. Иска да пускам пердетата и през деня, та светлината в стаите да потъмнява и да става строга и официална. Госпожата пристъпва в официалната светлина безшумно като котка.

- Петер - прошепва /иначе името ми си е Петър/, - направи кафе! - Или: - Петер, донеси "Самотата"! - и присяда на крайчеца на леглото, а гласът й ме пощипва по челото като въздух от гроб.

Ако потропне с ножа при хранене, тутакси моли да й се прости, задето нарушила свещената тишина на дома. А как дъвче! Устничките й мърдат, като да шептят молитва. Спи изпъната, в мрака лицето й е като мраморно. Ни веднъж не се е сгърчила под чаршафа или пробълнувала. Ослепила е прозорците, оставила е открит само един, до който вечер остава да тъжи. Хората се спират и я гледат. Плаче след вечеря пред италианската икона. А веднъж погледнах през ключалката на банята й, кълна се, тя и там се държеше благопристойно. Много истинска вдовица. Дето казва господин Драгнев, чак да завидиш на мъжа й.

То няма какво толкова да му се завижда, лани го застреляха гръцките партизани, като ги преследвал край Кавала. Господата страшно го тачат, ще си изпотрошат устата да раздухват похвали пред жена му. А госпожата кима с глава и тъй съвършено си помръдва ръцете и краката, ще речеш, че са закачени с по един конец и сам дядо Господ дърпа конците. Покрай нея и аз се научих да помръдвам съвършено. Особено вечер, щом излезем на движение. Токчетата й потропват тихичко, все едно, че се смущават, пък очите й се мяркат иззад черната мрежичка като рибки. Ваксаджийчетата разправят, че задничето й шавало като свинче в торба, а мъжете гледат все в свинчето. Ама крадешком, иначе си я наблюдават много почтително. Офицерите й козируват, разните мадами я поздравяват. Очите на цялата улица са в нея: "Вдовицата на Поляков". В "Континентал" собственикът й целува ръка и я отвежда до масата в ъгъла, пазена специално за нея. Стоя до госпожата с чантата, готов да й подам черната кърпичка, щом нововлезлите господинчовци се приближат да й целунат ръка и да й рекат нещо за достойнството. Тя кима лекичко и си надига мрежичката - да я допрат похвалите по лицето. Сетне всички се оттеглят при засмените си мадами, веселят се и танцуват, а госпожата се гледа с лимонадената чаша като с око. Идва веднъж някакъв млад господин, кани я на танц. Господата онемяха от негодувание. Чак музиката замлъкна. Драгнев се разтрепера:

- Господине, вие сигурно не знаете, че това е вдовицата на полковника!

Човекът се обърка, върна се на мястото си. А беше хубавец, голям танц щяха да извъртят. Докато свирят "Две кокетки", музикантите хич не поглеждат към масата ни, но подкарат ли нещо тъжно, приближават се до господарката ми и свеждат глави. Цигулките пропискват жално, пийналите офицери стават на крака и пак пристъпват към нея:

- Вие носите скръбта с достойнство!

- Вие сте жив паметник на героя!

А Николето слуша и си разтяга с пръсти усмивката. Николето е ресторантският смешник, дето се облича в лилаво и черно, може да ходи на ръце и да джафка. Страшно разсмива господата. Но усети ли ги, че са понаправили главите, почва да ги поднася - играе дебел фабрикант, който издърпва верижката на часовник, но вместо часовник се показва навита змия. Смях. После ще изнесе дама от парцали, ще се навре под полата и й ще каже, че се задоволява да живее в партера. Или ще се покаже във войнишки дрехи, с голям ключ на гърба, ще завърти ключа - "кръцц!" - и краката му почват да маршируват като задвижени от пружина. Пък когато се беше преправил на Хитлер и въртеше земното кълбо над главата си, един офицер го погна с ритници, а Николето се разпищя: "Господин адютант, придържайте кълбото!"

Та Николето си разтяга усмивката, а госпожата бърчи вежди и кима, додето се изкажат съболезнованията. Някой от офицерите ще предложи на всеослушание да я изпрати, но господарката ми отказва и те пак почват да й се възхищават. И точно в тоя миг тя леко пребледнява. И знаеш ли как го прави? Като си спира дишането! И аз тъй правя като искам да ми дадат ядене.

После отново вкъщи. Мирис на застояло. Викам си - ще взема да я бодна, та да писне веднъж по човешки, или ще й се изплезя, да се разсмее.

Господата много се гордеят с нея, задето не може да се усмихва.

И я показват пред всички големци от София. Надпреварват се да обясняват пред генерала: "Това е тя. Горда жена.". Софиянецът покашля одобрително, а госпожата се носи по килимите като дух. И мине ли покрай групичките, дето си разправят дамски истории и си хихикат, групичките притихват, правят едно: "Хм! Хм!", и се впускат да говорят как нашите войски влезли в Македония. И за довиждане всички се целуват по устите, само мойта господарка по ръката. А сигурно и на нея й се ще да я целунат по човешки, макар да се прави на мрамор. Забелязал съм как устните й потрепват, щом някой от господинчовците за малко не сбърка ръката с устата. Пък и как ще я целунеш през тая мрежа, дето виси пред лицето й! Много я харесват с мрежата, ама тя гледа през нея като през решетка. Да ти надянат един затворнически прозорец на главата, пък ти да се правиш на горд! И да знаеш, че освен пламъчето на свещта, дето се навеждаш да духнеш, друга топлинка няма да се вмъкне под мрежичката ти...

Може да ти е мъчно за мъжа ти, но ако не познаваш тънкостите на жалеенето, хората няма да те разберат. Затуй леля Дона вдовицата никой не я съжалява, а господарката ми я отрупват с почести.

Иначе си е добра. Нищо лошо не виждам от нея. Ваксаджийчетата напразно я клеветят. Нали вече са белязани с мустачки, току ме подпитват: "Не прекрачва ли през нощта някакво банкерско синче през прозореца й?". Кълна им се разгорещено, че господарката ми е най-истинска вдовица, но гадните мустачки ми секват с един ритник клетвите.

Прибирам се и си мисля колко ще е добре, ако офицерите изтрепят всички зли ваксаджийчета и накарат останалите човеци да станат като вдовицата. Малко ще е задушаващо, ама няма да ме боли. Всмуквам си от тая надежда, обаче към полунощ надеждата ми засяда в гърлото, щото виждам другия цвят на вдовицата - белия.

Събудих се, понеже изтърва лампата. Гледам, свива по стълбището на задния двор. Ухапва ме любопитството и се прокрадвам подире й. Нощницата й затрепква на вятъра и става още по-бяла. Закрива лампата с тялото си и на мене ми се привижда, че самата й фигура осветява в кръг пътечката и храстите. Фигурата й изгасва, щом прекрачва в сянката на беседката. Тихо е, нощно пиле подвиква. И изведнъж такъв смях ме плисва в очите, че си ги затулвам с длани. Тъничък, звънък, все едно някой друса зимно дърво и се сипят кристалчета. Поотварям очи, смехът вече звънти по-приглушено и не смее да прекрачи извън сянката. Тъй игрив, като че досега са го държали вързан. Трепти, трепти и бърше сянката - гледам, сянката избледнява. Такъв тънък смях, като че не влиза само през ушите ти, ами през цялото ти тяло. И влиза в мене смехът, и аз потрепервам. И бавно разбирам - смее се вдовицата.

Не мога да мръдна. Има някой при нея, доколкото различавам, ще да е от тънките господинчовци. Плач ме издува, не мога да повярвам, ала вместо назад, пълзя напред и като приближавам, още веднъж ме стряска гръмотевица - човекът при нея не е никакъв господин.

Човекът е Николето.

Изправил се в шарените си дрехи и си разпъва усмивката, а вдовицата коленичила пред него и се превива от смях. Размахва ръце, подрусва се, подритва, пък смешникът му неден разсмива ли я, разсмива. После се нахвърля върху нея, гъделичка я, бялата й нощница се разпилява и двамата се увиват в смехове. Като се поусмирят, госпожата сяда по турски и моли задъхана:

- Хайде, прави го пак!

Николето се съсредоточава, навива невидимия ключ на гърба и почва да марширува.

- Господин Поляков, Гърция е в нозете ви! - говори отсечено.

Вдовицата се киска горчиво.

- Господа, това е живият паметник - сочи в нея . - Сам го издялах.

После се прави на богат господин, на офицер и повтаря възхвалите. Вдовицата се смее като полудяла. Николето съсредоточено се преправя ту на един, ту на друг от дневните господа, сяда пред отрупани трапези, разстила военни карти, измъква сабя със свистене, прави женски писъци и плач на деца и после ги разтрива с ботуш като фасове. И току пада пред нея и възхвалява. Вдовицата се смее, смехът й замирисва на окосена коприва. Накрая Николето рухва запотен до нея и притихват.

Гледат се в очите, ама съвсем сериозно, като че не са смешник и вдовица. Всичко смешничко се е изпарило от Николето и той я гледа като много добър човек. Господарката ми увива ръце около врата му. Раменете й се тресат. Не разбирам дали плаче или се смее - когато гледаш човек в гръб, не можеш да различиш смеха от плача.

На другия ден ме втриса. Госпожата е пак в черните си одежди, бавна и изпита, викам си - сънувал съм белия й цвят. Обаче през нощта всичко се повтаря. И на следващата нощ. Пред очите ми става ту черна, ту бяла. И изведнъж усещам колко я мразя! Повече от ваксаджийчетата! Щом Драгнев ме спира както винаги, да ме подпитва как се държи неговата възпитаница, не издържам и реввам с пълен глас. Той ме улавя за раменете. Нататък вече приказките сами си текат от устата ми...

Очите на господин Драгнев се изцъклят. Заповядва ми моментално да се омитам от къщата. Като ме виждат с торбичката, ваксаджийчетата се струпват около мен. Разблъсквам ги, подтичвам към нашата махала и плача.

Сутринта ме вика ваксаджийчето Ристо. Веднага да съм кажел къде е ключът от мазата на вдовицата, щото у тях било пълно с полиция и народ. Снощи я намерили в градината с пробито чело. До оградата бил застрелян и Николето.

Светът се накланя пред мене. Отвсякъде ме дърпат, разпитват ме, повличат ме към къщата.

Жените, които подготвят мъртвата, се суетят! Не знаят какво да правят, защото вдовицата се смее. Усмивката й е застинала на устата и те се чудят как да я махнат.

- Как ще я покажем пред попа, като се смее? - говорят жените.

Когато изнасят ковчега, гледам, превързали са челюстта й с една копринена панделка.

Докато полагат ковчега в ямата, превръзката се изхлузва. Вдовицата се засмива. Хората се стъписват, но тя, нали е умряла, продължава да си се смее. Няма време да връзват отново, затова бързо хлопват капака и нахвърлят пръстта. Гледам я и си мисля как продължава да си се смее изпод земята. Щото, като си умрял, всичко ти е позволено. Даже можеш да си се смееш през цялата си смърт.

Пък тя колко смърт има да изживее...

© Красимир Димовски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2001, № 4 (17)

Други публикации:
Красимир Димовски. Ние, кавалеристите. София, 1987.