Неканоничност е характеристиката, която оттласква стихосбирката на Веска Гювийска от умъртвяващите рамки на клишето. В този смисъл коректна към книгата е критическата визия, която я представя в иманентната й противоречивост, в нейния контрастно съграден художествен свят. Литературоведски "своеволия" са невъзможни - текстът самоизгражда свои смислови полета и именно те (в своята множественост и многозначност) трябва да бъдат разчетени. Множественост на семантичните ядра, породена, от една страна, от актуализацията на фолклорно-митологичния пласт, а от друга - от негласно заявената амбиция (в добрия смисъл) за модерност.

"Лириката е, изглежда, най-противоречивият и най-парадоксалният тип речево общуване." (Никола Георгиев). Лириката на Веска Гювийска не страни от тази формула. Със спокойното, уравновесено фолклорно-епическо говорене конфликтува фрагментарното, ритуалното, странно говорене на лирическия субект. Всеки стих - елемент, фрагмент от цялото - вербализира имплицирани емоции. Фрагментарност и динамика. Словото говори за "омагьосаната мъка" на сърцето-"подскачащо жабче".

Това е поезия отвъд себе си; стихове, които читателят трудно (и почти невъзможно) удържа за себе си. Необузданите думи се сближават (и почти толкова силно отказват да сторят това) с предлитературното ритуално говорене, но са литература.

В стихотворението "Възлюбена" (първото в книгата) Словото опазва конструкторските си потенции - съгражда свят, но промислено като "прокудено от мисълта,/ от чувства похитено", то е изтощено; ехото - "повторно сътворение,/ глаголещо като Апокалипсис" - обема контрастните състояния на мощ и немощ, на възлюбване и непощаденост. Ехото е затихващото и отекващо Слово - без пространство и време. Ехото е на границата между високо произнесеното, ясно огласеното и премълчаното Слово; то е преход към Шепота.

Словото е начало (ако си спомним Библията) на свят - а тук е "винаги накрая". Казано другояче - Словото е отвъд началото и края; и гласът е отвъд - "вдън земята пропаднал".

Там, където свършва светът,
Бог навярно започва.
................................................
И ето - свърши се Бог
(чух го как се окашля и
се заключи в шепа),
но защо светът не започна.

("И ето!")

Още парадокси - в края на лирическата книга умело съгражданият свят не се случва. Той и не започва. Лирическият глас гради пред-свят и след-свят (свят на отекващото слово). Всичко е отвъдно - и гласът, и словото - основните инструменти за конструиране и осигуряване на битие. Осъществена е единствено стихосбирката (със своите идеи и смисли), за да "разказва" за ненапразните си усилия да се реализира.

Абсолютният финал:

Възпява жабчето живота.
Понякога и в блатото се случва
устата да е гладна, а душата да е сита.

е другото начало на текста, т.е. две начала и два края (епиграфът и финалното тристишие - от една страна, а от друга - стихотворенията "Възлюбена" и "И ето!"). Книгата се чете успешно и отпред назад, и обратно. Риторическата стратегия е такава - кризисните точки в битието на литературната творба (началото и краят на текста) да не бъдат смълчани и укрити, а обратно - чрез функционализирането им да се осъществи хармоничността, но и иманентната контрастност на текста.

Извън обсега на тази рецензия остават проблемите, свързани с ритмично-интонационните "вълни" и синтактичните конструкции, със символните мрежи, които конструират връзките със света на архетипите.

Поезията на Веска Гювийска поражда възможност и за изтеглянето на нишки към литературноисторическото ни наследство, за диахронни интерпретации. А това, от своя страна, е гаранция за многократни прочити и жизненост.