СТАРШИ ПОДОФИЦЕР ПЕЙО К. ЯВОРОВ
(Страници за участието му в Балканската война)

Иван Радев

web

Няма да възразя, ако някой - прочитайки заглавието - ме обвини в евтино търсена провокация. Но и самият той, чрез следващите страници, ще се убеди, че за да го употребя, основание ми е дал официален документ. Под него е подписът на уважаван български генерал - командващия Македоно-Одринското опълчение през Балканската война генерал Никола Генев. Пък и няма нищо смущаващо, след като самият Яворов е схванал, че това са месеците, когато се налага да бъдат "разменени местата" на "генералите", които защитават ценностите в поезията, с тези, които постигат победи по фронтовете...

Изследванията и спомените, които засягат интересите и участието на Пейо К. Яворов в движението и борбите за освобождаване на Македония, обикновено имат предвид времето от средата на 90-те до 1903 г. Не е случаен фактът, че първото му стихотворение "Напред" е публикувано във в. "Глас македонски" през 1895 г., откогато е и интересът му към обреклите се на нейната съдба (вж. Попов 1970). Пък и две от малкото му на брой самостоятелни книги са "Гоце Делчев" (1904) и "Хайдушки копнения" (1909). И през следващите години поетът поддържа този свой интерес, който отново прераства в практическо участие по време на т.нар. Балканска война.

Представата ни именно за този кратък, но не по-малко показателен момент от дейността на Яворов, е доста лаконична, обща и недостатъчна. Причините са може би в тясно вплетените в него промени в интимния му живот (бракът с Лора, напрегнатите взаимоотношения, нейното самоубийство...), за да остане встрани от полезрението на изследвачи и мемоаристи. Че е така, ни убеждава начинът, по който обикновено се представя този отрязък: "В края на 1910 г. Яворов среща Лора Каравелова, с която се венчава на 19.09.1912. След два дни тръгва с четата за Македония. Връща се в София на 25 ноември. На 25 юни 1913 заминава за фронта, отива в Кюстендил. На 15 юли отново е в София. Вечерта на 29.11.1913 Лора се застрелва" (вж. РНБЛ 1994: 423).

Самият Яворов, като имаме предвид, че след войната това са последните две непълни години от живота му, наситени с посочените душевни и житейски катаклизми, не оставя лични и разгърнати свидетелства за преживяното на фронта. Връхлетелите го трагични премеждия си казват думата и той не създава стихотворения, не пише спомени - отглас от напрегнатите събития. Само няколко от тези, с които е по поречието на Места и Струма в първите дни на войната, оставят за него бегли възпоменания, в които се изтъква и достойното му непосредно участие, и духовно-извисяващото в позицията и взаимоотношенията му с останалите по време на трудните преходи, в хода на сраженията. Нямаме никакви основания да се отнасяме с недоверие към свидетелствата на търновчанина Любен Казаски, на Лазар Колчаков, на самоковеца Георги Венедиков, както и към епизодичните позовавания на Яворовото присъствие от страна на воеводите Хр. Чернопеев, Йонко Вапцаров и др.

Единственият недостатък на техните свидетелства е, че са от по-късно време. Може би и на това се дължи разпространяването още приживе на мълвата за съмнителния, най-вече показен характер на неговото участие. Не мисля да издирвам и картотекирам клюките, пръснати във вестниците. Дори и да не говорим за самите сражения, достатъчно е от "дневника" на четата да пресметнем трудните преходи, които с нея е изминал Яворов, за да пресекне всяко желание да си на мястото на поета: "Тръгваме от София за Белово, през нощта 12 часа пристигаме"; "минаваме границата през нощта, до обяд вървим по склона на планината..." и т.н.

Като отправна точка за навлизане сред съхранените архивни свидетелства за неговото пребиваване на фронта в дните на Балканската война ще привлека единствено запис на неговата реакция, оставен от близкия му тогава проф. Боян Пенев. И то не с късна, а с датата на самата му изповед, която е намерила място в дневниците на литературния критик:

"27.XI.1912 г. София. Днес след обед бяхме с Яворов на разходка. По пътя все ми се оплакваше, че Петко Тодоров и Кирил Христов пръскали слухове, че той не е ходил във вътрешността на Македония, не влизал в сражения, а ставал телеграфист в Мехомия или пък, че гулял в Самоков. Яворов се счита уязвен от тези слухове. Уязвено е самолюбието, честолюбието му. Как така хората да мислят (тези, които не знаят работата всъщност), че той не е вземал активно участие в походите и сраженията... Ядосан е и сърдит. Иска му се да убеди хората, че двамата му приятели пръскат лъжи" (вж. Пенев 1972: 198).

Когато се осветлява проблема за участието на П. К. Яворов в Балканската война, определен интерес предизвикват съхранените свидетелства в Централен военноисторически архив - Велико Търново. Те са скромна част от запазената огромна и богата на данни документация за дейността на Македоно-одринското опълчение. Сред тях първото, което привлича вниманието ни, са поименните списъци на отделните части в така обособената формация, начело на която е генерал Никола Генев, а началник щаб - полковник Протогеров (вж. ЦВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1). Добиваме представа и за ред конкретни моменти от подготовката за бъдещите събития, в които е замесено името на поета-доброволец.

Първите по време документи са от последната десетдневка на м. септември 1912 г. Това е времето, когато е обявена общата мобилизация. Така пред нас е "Списък на частите с обозначения състав и целите им. 21 септемврий 1912 г., столица София" (вж. ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 11, л. 1). Обикновено при всяка от позициите по списъка за раздаване на оръжието са имената на воеводите и задачата, която предварително им се поставя (да охраняват мостове, пътища, райони...). Фактите са наистина скромни и малко казващи, без особени възможности за обогатяване на отношението ни към неговата личност. Въпреки това - те се отнасят за Яворов с неговата отговорност да вложи нещо от себе си в бъдещите събития. В този тип проявена ангажираност, ако не друго - личи готовност иззад дребното и незначителното да види голямото и изключителното. Тук срещаме следното пределно лаконично свидетелство: "№ 15. Пею Яворов - 10 манлихери. Цел: също и пътищата Неврокоп - Разлог". Така пестеливо поднесена ("цел: също..."), фразата за целите всъщност има предвид задълженията по време на започващата война, на вече упоменатите чети, а те са да охраняват определени райони отвъд временната граница. Другият документ от същото естество е "Списък на пушките и патроните, дадени на воеводите на чети" (пак там, л. 6):

"№ 1. Войвода Пею Яворов и Добринович:

Със същия, битово уточняващ характер са и следващите документирани моменти, свързани с приобщаването на Яворов към бъдещия център на събитията. Първият факт е запазена "Телеграма", подадена от Лъджене, с получател "Г-ну Протогерову" - "За сведение. 29.IX.1912. Подпис: (не се чете)". Съдържанието на текста е кратко, но съвсем точно документира времето, когато поетът няколко дни преди официалното обявяване на войната, преминава с малката си чета отвъд: "Яворов довечера мина границата. Ботушанов." (ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 11, л. 178). Другата "Телеграма" изминава същия път ("София - Протогерову, подадена Лъджене") отразява по-обстоятелствено поднесените сведения. И тя е с допълнителното уточнение: "За сведение. 30.IX.1912, подпис: (не се чете)":

"За Разлог замина Яворов и Вапцара с 5 души за Неврокоп. Чета 15 души. Чакаме да изпратим Михал Чаков. Другите сформираме доброволческа дружина към 27-и полк. Ботушанов" (пак там, ф. 422, оп. 1, д. 11, л. 192).

Ще привлека още един документ, който също свидетелства за времето, когато Яворов заедно със своята малка чета преминава в територии, където ще се води войната. Става дума за следното "донесение":

"До Щаба на
Доброволческите отряди
в София

С настоящето си Ви явявам, че още няма куриери от вътре, за да донесат сведения за заминалите чети и за техните действия. Има само сведения, че в Мехомия, Банско са изклани свещениците и много видни хора. Яворов и Добринович влязоха на 6 сутринта през Демир Капия и куриерите, които ги въведоха вътре още не са се върнали, така щото този край съм в неизвестност... При съставяне на Яворовата чета бе останало едно момче, обаче след два дена, т.е. на 5-того излезе на Демир Капия и се присъедини пак в четата".

(ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 11, л. 161-162).

Оказва се, че според изградената структура на Македоно-одринското опълчение, Пею К. Яворов е воевода на "Партизански взвод № 15". Ето списъка (ръкопис, оригинал) на вписаните четници:

1. Опълченец Тодор Добринович - от Видин
2. Войвода Пею Яворов - гр. София
3. "     "       Каран Будевски - София
4. "     "       Борис Николов - гр. Търново
5. "     "       Георги Николов - Свилен
6. "     "       Любен Казаски - Търново
7. "     "       Белопитов - Кюстендил
8. "     "       Христо - Горноджумайска махала
9. "     "       Цанко Петров - Видин

(ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1, л. 145).

В случая определен интерес представлява "Заповед" на генерал Никола Генев, отнасяща се за целия състав на Македоно-одринското опълчение. Ето нейната въвеждаща част:

"Обявявам на повереното ми Опълчение с мобилизацията на армията са формирани за разузнавателна служба една отделна партизанска дружина, три отделни партизански роти, шестдесет (60) отделни партизански взводове и десет (10) пункта за свръзки, които от 26-того влизат в състава на повереното ми Опълчение. Формирането на дружината и ротите става по одобрените щатове, по които ще се формират и опълченските дружини, а отделните партизански взводове и пунктовете за свръзка по следните щатове...".

Под така оформената "шапка" с подписа на Началника на опълчението ген. Никола Генев, следва в отделни параграфи конкретната картина на всички части, включени в Македоно-одринското опълчение. В реда на този официален документ, предлаган от Военноисторическия архив (ръкопис, оригинал), неговият параграф № 5 гласи:

"Произвеждат се в по-горно звание... долупоименуваните взводни командири в партизанската дружина, роти, взводове и пунктови началници произвеждам в звание "старши подофицери" с днешна дата" (л. 171-б).

Под № 27 във внушителния списък на тази "Заповед" е отбелязано това, което ни интересува: "Партизански взвод № 15. Командир на взвода - Пею Яворов". На практика излиза, че по начало е бил вписан "Тодор Добринович". Но това име е зачеркнато и е подменено с името на поета (вж. ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1, л. 171-172). Впрочем на позицията, в която се оказват двамата, ще имам възможност да се спра по-обстоятелствено в следващите страници. А тук крайно интригуващото е, че по време на участието си в Балканската война поетът Пею К. Яворов е бил с чин "старши подофицер". Макар и да сме сигурни, че удостояването в голяма степен да е имало формален характер, все пак е щрих, останал като че досега неизвестен за биографите и почитателите му. За да се разбере, че става дума за реален факт, ще избързам с позоваванията си малко във времето и тук ще привлека текста на "Заповед", с която се слага край на участието, свързвано с Македоно-одринското опълчение във войната. Параграф № 3 от тази заповед на ген. Никола Генев включва следното съдържание:

"Обявявам за сведение, че долуупоменатите партизански части (взводове, роти и дружини)... формирани през м. септември 1912 г. се разформират от датите, показани в списъка. Заповядвам всички господа офицери и долни чинове, освен обявените в параграфи 1 и 2 убити, ранени... да се изключат от списъците и заплата при Опълчението от датата на разформирането" (ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1, л. 325).

И в този списък, под № 15, срещаме категорично документиран занимаващия ни факт, отбелязан по следния начин: "Старши подофицер Пею К. Яворов - на 1 декември 1912". Това отразява "Заповедта", а на практика се оказва, че поетът седмица или две преди това е напуснал полето на войната и се е прибрал в София. Вече цитирах твърдението на проф. Боян Пенев, според което още на 27 ноември излиза, че Яворов е в столицата. В този смисъл е и свидетелството на неговия четник Любен Казаски: "Срещнахме се наново с Чернопеев и заедно влязохме в Кавала. Тук Яворов, след като постоя около една седмица, виждайки, че ролята на четничеството се свърши (имаше заповед от генерал Генев за разпущане на четите), а от друга страна, виждайки зачестилите убийства и кражби от някои четници, остави четата на мен и с кон замина за България" (вж. Славейков, Яворов, Тодоров 1963: 465).

Дотук привлечената документация само маркира едно противоречие, което е редно поне в някаква степен да бъде изяснено. Имам предвид преплитането на Яворовата роля като воевода на 15-ти партизански взвод към Македоно-одринското опълчение с името на Тодор Добринович. В тази насока са налице някои допълнителни документи, които хвърлят известна светлина върху създалата се ситуация. Първият е "Молба" със следното съдържание:

"До Началника на доброволческите отряди
На Македоно-одринското опълчение

Господин Генерал,

Считам за нужно да Ви донеса следното: веднага след обявяването на войната, като войник на действителна служба, бях прикомандирован към Щаба на армията със записка от Подполковник Протогеров и начело на едно отделение четници заминах за Драмско, заедно с другите чети, предназначени да действат в Серския окръг. На 1-тий октомврий т.г. моята чета, тая на И. Вапцаров от с. Банско и на П. Яворов - имахме сражение над с. Якоруда (Разложко). След това всичките серски чети бяхме съсредоточени в с. Банско под началството на Чернопеева. Но 8-ий октомврий т. г. получихме предписание от капитан Аврамов, началник на рекогносцировъчния отряд на 3-та бригада от 2-а Тракийска дивизия - да се явим южно от гр. Мехомия на 9-ий того заранта и да действаме както намерим за добре, понеже същия ден този град ще бъде атакуван от българските войски.

На 9-того заранта ний бяхме на показаното място и завързахме сражение. Българските войски, ангажирани при селата Елешница и Баня, не додоха и ний, 150 души четници държахме цял ден на 1500 души турска войска. В това сражение имахме двама души убити и двама ранени. Единият от ранените съм аз. Додох в София да се лекувам. Ранен съм в стъпалото на десния крак под глезена.

За удостоверение на раняването и за да ми се даде нужната медицинска помощ, моля, Господин Генерал, да ми се изпрати един от докторите, който е на разположение на доброволческите отряди.

След оздравяването си, съм, Господин Генерал, на пълно Ваше разположение. Горя от желание да стана по-скоро годен да продължа да служа на отечеството си.

Приемете, Господин Генерал,
Моите най-дълбоки почитания

Войвода Тодор Добринович.

Ст. София, 20 октомврий 1912 год.
Адрес в София - ул. Алабинска № 36".

(ДВИА, ф. 422, оп. 1, а.е. 11, л. 243-244).

Входящият номер на "Молбата" е 20 октомври 1912 г. Тя вероятно остава без последствия, ако съдим от резолюцията, поставена от страна на Щаба с подписа на майор Дървингов: "Към делото на четите. 23.X.1912". Пък и липсват по-късни категорични свидетелства за завръщането на Тодор Добринович в същата тази бойна част.

На този фон от документирани конкретни факти, считам за нужно да привлека и архивни материали, които възстановяват общата картина на създалото се напрежение около началото на войната, описанието на ситуации и сражения, в които се откроява присъствието и на П. К. Яворов. Предлага ни ги обширно разгърнат текст, съставен малко по-късно, но в замяна на това пък авторството му дължим на такъв виден участник като легендарния деец за освобождаването на поробена Македония - войводата Чернопеев. Предимството му е и в другото - че е повече разказ, отколкото сух документ за станалото. Ето как почва началото:

"РЕЛАЦИЯ
за действията на четата на Чернопеев
през първия период на войната

Мобилизацията ме завари в Разлог, където бях от 8 месеца с чета от 20 души... На 24 септемврий тръгнах за България главно за оръжие, обаче по пътя срещнах четите на Занков, Чавдаров, Чаков и х. Василев. Увериха ме, че и да съм отишъл, пушки няма да ми дадат...".

По-нататък воеводата Христо Чернопеев описва сражението, което неговата чета води на 5 октомври, боевете около Банско и овладяването на този важен пункт за по-нататъшния ход на събитията:

"На 6 октомврий осъмнах на камбанарията - единственото място, отгдето можеше да се наблюдава за противника. Тоя ден вместо да ни нападне, противникът се ограничи с укрепване на града... Окопаването на турците в Мехомия ми даде да разбера, че те, изплашени от вчерашната несполука и поражение, не мислят да ни нападат, а ще се ограничат да пазят града от наше нападение.

Вечерта срещу 7 октомври пристигна с около 60 души четници и Ив. Вапцаров, заедно с поета Яворов.

На 7 октомври осветихме и издигнахме на камбанарията народния трикольор. В тоя ден пристигнаха заедно с нашите куриери 3-ма кавалеристи от Рилския отряд с писмо от командира на 49-й пехотен полк, който ми съобщава, че в Разлога е определена да действува II Тракийска дивизия, с която както той, така и ние ще трябва да влезем в свръзка..." (ДВИА, ф. 422, оп. 2, а.е. 30, л. 3-4).

В това си описание на станалото на 7 октомври в освободения град Банско - ако съдим от други документи и спомени на участници - воеводата Христо Чернопеев, съзнателно или не, изпуска отбелязването на един важен, случил се факт. Сред материалите в Държавен военноисторически архив се съхранява и "Дневник за военните действия на Серския партизански отряд", който на дава възможност да имаме предвид и тази случка (вж. ДВИА, ф. 422, оп. 2, д. 24, л. 183 и сл.).

Точно в "Дневник за военните действия на Серския партизански отряд" за 7 октомври 1912 г. е документиран изключително показателен жест на пряко лично участие от страна на Яворов. За революционера Чернопеев се оказва, че най-важното е да се издигне на камбанарията българското знаме. Това е и станало. Ето защо отбелязва само това събитие. А народното тържество на банскалии включва още редица важни и запомнящи се моменти, за които разбираме от "Дневника": "Част от четата е на позиции пред Банско, другата част е в града. Отслужи се молебен, освети се знаме. Воеводата Яворов държа реч. Нареди се управление в града. Денят и нощта минаха спокойно" (пак там, л. 184).

Както се полага на официален "Дневник", в него фактите са просто еднозначно документирани. Но за ситуацията разполагаме и с някои лични конкретни свидетелства на някои от участниците в нея. Така четникът Лазар Колчаков в спомените си отбелязва:

"Преди Балканската война 1912 година пак заедно с Яворова минахме границата над Якоруда, дето имахме ненадейно сражение с аскера. Трети път имахме сражение при нападението на Разлога, преди да дойде българската войска. През това време той държа в Банско, в черквата, на владишкия трон, много хубава реч за момента. Банско беше окупирано тогава от четите" (вж. Славейков, Яворов, Тодоров 1963: 318).

Яворов - на владишкия трон в източноправославен храм!... Яворов - в ролята на оратор, държи вдъхновена реч!... Можем ли да си представим нещо по-величаво и достолепно за един поет от позата, в която ни се разкрива авторът на "Харамии" и "Арменци" в светия храм на бунтовното градче Банско! Но кой в тия напрегнати, сюблимни за всеки присъстващ българин на тържеството часове да ти запомни вдъхновените му слова?... Те не просто са отекнали сред сводовете на божия храм, те са заседнали в сърцата на присъстващите. Така както се е получило и в друг подобен момент от преди няколко дни, запомнен пък от воеводата Йонко Вапцаров: "Преди да минем границата, на Юндола, Яворов държа реч на момчетата - че сега е крайният момент да се освободи Македония; сега няма да се бием, както по-рано като четници, а ние ще атакуваме".

Връщам се отново на "Релацията" с нейното описание на следващите събития. А те са свързани с описание на боя за гр. Мехомия (т.е. Разлог), в който участват както четниците от Македоно-одринското опълчение, така и редовна българска армия - ротата на капитан Аврамов. В това именно сражение взема активно участие и старши подофицер Пею К. Яворов. Ето фрагментът-описание на случилото се на 8 октомври 1912-та:

"Отстъпихме в 1 часа след пладне. При отстъплението голяма решителност показа арменеца Ованес Богосиан, който на гърба си изнесе един ранен. На голям риск при отстъплението бяха изложени една група от 5-6 четника, между които поета Яворов и Д. Ляпов. Те бяха излезли на около 10 крачки пред веригата и с това повече пречеха на стрелбата на стоящите зад тях стрелци, отколкото да принесоха някаква полза. Обвиняваха х. Василев, че той командвал напред. Последният се оправдаваше и казва, че те като видели помаците от село Бачево да бягат и влизат в гр. Мехомия, помислили, че са наши войски и хукнали напред.

Преди да заповядам отстъплението, аз казах на х. Василев да им предаде да отстъпят, обаче те казват, че не чули. Чаков от своята добра позиция, като обстрелваше турците във фланг, даде възможност и на тая група да отстъпи" (ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 30, л. 4).

Както трябва да се очаква, в документа, съставен от воеводата Христо Чернопеев, е преподнесена обобщената картина на случилото се на 8 и 9 октомври. Повече подробности, които не й противоречат, предлага споменът на Яворовия четник Георги Венедиков:

"На 8 октомври през нощта вдигнаха всички чети и се отправихме към Разлог, все още държан от турците. Завърза се бой по цялата линия. Нашата чета зае позиция в местността "Серовица", точно срещу турската казарма. Турците се бяха добре прикрили в окопи и от тях стреляха. Ние разбирахме, че са въоръжени с мартини и бердани - значи не бяха толкова опасни.

След обед на 9 октомври в местността "Голак", северно от Разлог, се появиха въоръжени хора, които не можахме да различим какви са. Тогава Коста Митев-Адмирала, роден в село Доган Хисар, Дедеагачко (той беше началник на група), ме изпрати да поискам бинокъла на Яворов. Той веднага скочи, но Чернопеев го задържа и му каза: "Стой, Пейо, аз отивам да видя". Тогава Яворов му отвърна: "Момчетата са мои и мой дълг е да бъда при тях, там ми е мястото" и тръгна с мене. Когато залегна на височината, той погледна с бинокъла и разбра, че това са турци, но за да ни успокои, каза, че са наша войска. След малко засвири турски бурозан и срещу нас започнаха да стрелят с пушка маузер. Разбрахме, че ще водим бой с редовна турска армия. Яворов ни окуражаваше и заповядваше: "Момчета, пестете патроните!".

Турците, които идеха откъм Разлог, направиха обход. Искаха да ни обградят и ударят в тил. Тогава Чернопеев даде знак за отстъпление. Бяха убили няколко момчета, между които и Ласката от Белица. Аз и Марко Цвятков прескочихме едно дере, после изтичахме по тютюнева нива и се озовахме сред гола поляна, обсипана от турците с огън. Преминахме я бегом и се гмурнахме в гъст царевичак. Не можаха да ни ударят и ние се притекохме в помощ на другарите си от четата, които задържаха настъплението на врага. Яворов беше неотстъпно с нас и ни насърчаваше. После се изтеглихме от бойната линия. Когато нашата чета се събра, установихме, че Адмирала го няма. Яворов много се разтъжи за него. Мислехме, че е убит... Яворов даде заповед да се изтеглим по течението на реката. Той вървеше пред нас. Когато пристигнахме в Банско, той ни заповяда да останем охрана. Очакваше се, че турците ще нападнат града" (вж. Недялков 1965).

В следващите си страници "Релацията" на воеводата Христо Чернопеев описва разигралите се събития в Драма, в Кавала и пр. Изложението в тези си части не отделя специално място и не включва свидетелства за присъствието на Яворов, то завършва със заключението: "Така продължи, докато последва заповед за разпускането на частите на 12 ноември 1912 г. гр. Шаркьой, 20 април 1913 г. Воевода Чернопеев". Може би тук е редно отново да бъде привлечен споменът на обикновения четник, участвал в същите събития, но оказал се близо до поета-воевода. Имам предвид споделяното от Георги Венедиков, в разказа на когото, както се убеждаваме, отделни факти ни карат да му вярваме, независимо че е късно поднесен. От двата варианта на описаната ситуация (в. "Народна армия" и в. "Пулс"), ще прибягна към първия, тъй като той е по-ранен и с повече подробности:

"След един ден потеглихме през Пирина за Неврокоп. Минахме през местността "Арамибунар". Стигнахме "Папазчаир", чешма с обилна вода и много корита, която се намира между село Пирин и Неврокоп. Тук Яворов даде малка почивка и отново потеглихме за село Дафчифлик, където пристигнахме през нощта. На сутринта влязохме в Неврокоп, който вече беше превзет от четите на Стоян Филипов, Мирци Славков и др. След кратък престой Яворов ни поведе към Серес. Градът беше превзет от Георги Захов, който беше и градоначалникът му. Получихме задача да превземем турското село Тополово баси. За тази цел четата ни беше подсилена с една селска чета. Яворов ни поведе. Превзехме селото, което се предаде без голяма съпротива. На другия ден се върнахме в Серес, откъдето потеглихме за Драма, а оттам - за Кавала. През целия този дълъг път нашият войвода Яворов беше все с нас, нито за минута не се отдели от четата.

Заедно с четата на Чаков превзехме Кавала след голямо сражение. Веднага в града пристигна Чернопеев и пое командването и охраната на града. Нашата чета пое охраната на пристанището." (вж. Недялков 1965).

От друга страна, са налице няколко документа, предоставени от Тодор Добринович, с които той търси правата си, изяснява мястото и ролята си в същите събития, за които дотук стана дума. Тези документи са включени в друга група материали, която е с надписа "Партизански взвод № 15 Пею Яворов" (ДВИА, ф. 422, оп. 2, а.е. 24, л. 204). Впечатлението е, че всичките те са писани едновременно, в спокойна обстановка, във времето, когато се налага да бъдат поднесени, а не в обстановката на самите описвани ситуации. За съжаление, в нито един от тях не е отбелязана дата. Така или иначе, и те хвърлят известна светлина върху присъствието на Яворов, дооткрояват нещо от възникналия конфликт, в който са го въвлекли обстоятелствата. Възможно е да са предизвикани от отправено към Тодор Добринович официално, от канцеларията на Опълчението, искане. Но не е изключено да са плод и на неговата самоинициатива:

"До Щаба на Македоно-Одринското опълчение
в гр. София

Изпращам ви Господин ротмистър, исканите от мен с Окръжното № 4190 книжа. Не съм бил четник от четата на Яворова, а само тръгнах с него заедно от София. С четниците, с които тръгнах от София, и с милицията, която щях да събера, мислех да действувам в Драмско, където през 1904-905 година работих като революционен организатор с покойния Дамев. Още тогава внесохме 160 пушки, купени с пари, събрани от нас.

Третиран съм като войвода през всичкото време, докато бях с четите. За пушките и парите, които получих от Братствата при тръгването си дадох разписка.

П р и л о ж е н и е. Дневник за действията, списък на четниците от четата ми, списък на представените за награда, описание на сражението при Мехомия, удостоверение от Задгр. Представителство на М. О. организация, записка от Щаба на М.О. опълчение и две записки от Началник Щаба на 3-та бригада от 2-а Тракийска дивизия.

Войвода: Тодор Добринович".

Саморъчно съставеният от Тодор Добринович "Дневник за действията" е поднесен под формата на обичайната и приета в тогавашните бойни условия схема. Изложението онагледява авторовата оценка и впечатления, които, подозираме, съзнателно не задържат вниманието върху ролята на Яворов. За удобство тук няма да възстановявам самата схема в автентичния й разграфен вид с неговите "рубрики": Дата, Състояние на времето, Хора и коне, Какво е правила четата, Забележка. Просто ще преподнеса конкретната информация, която тя съдържа:

"22 септемврий. Вали дъжд. 30 четника. Тръгване от София за Белово. През нощта в 12 часа пристигнахме. Това е за Яворовата чета и за моята.

23 септемврий. Облачно. 30 четника. Пристигаме на местността Юндола, дето ни чакаше войводата Вапцаров от с. Банско, Мехомийско.

23, 24, 25 и 26 септемврий. Вали дъжд или облачно. Около 100 души и 4 коня. Почивахме. Отидохме на границата. Срещнахме се с капитаните: Арсениев (убит) и Димитров. Цифрата 100 на четниците е на нашите чети и тая на Вапцаров.

27 септемврий. Вали дребен дъжд. 100 четника и 4 коня. Минаваме границата през нощта.

28 септемврий. Облачно. 100 четника и 4 коня. До обяд вървим по склона на планината, успоредно с р. Места. След обеда почивка. След това цялата нощ вървим.

29 септемврий. Облачно. 100 четника и 4 коня. Вървим по същата посока. Към обед се натъкваме на турска пусия. Отстрелваме се и се изтегляме на границата. Нощуваме на един български пост над Самоков.

30 септемврий. Времето добро. 100 четника и 4 коня. Аз с двама четници отивам в Самоков за храна. Четата слиза до заставата.

1 октомврий. Времето добро. 100 четника и 8 коня. Аз се връщам. Почиваме все до заставата.

2 октомврий. Времето добро. 100 четника и 8 коня. Отиваме на границата, която преминаваме още същата нощ. Минаваме покрай селата Белица, Горно и Долно Драглища (?) и на сутринта стигаме в Банско. Тука заварваме: Чернопеев, Таската (от Кочериново), Запков, Чавдара и Чаков - всички с четите си.

3 октомврий. Вали. 150 человека. Избиваме дванадесетте джандарми, които квартируваха в селото, издигаме българското трицветно знаме над камбанарията.

4 октомврий. Времето добро. 150 человека. Отслужва се молебен в черкова. През деня и нощта патрулираме около селото.

5 октомврий. Времето добро. 150 человека. Чуват се гърмежи по цялата граница. Пращаме куриер към с. Елешница да узнае къде са нашите войски.

6 октомврий. Времето добро. 150 человека. Донасят ни, че нашите войски са към Якоруда. Пращаме сведения за турската войска в Мехомия.

7 октомврий. Времето добро. 150 человека. Денят минава без особени събития.

8 октомврий. Времето добро. 150 человека. Капитан Аврамов (от 3 бригада на 2 Тракийска дивизия) ни предписва да се явим на другия ден южно от Мехомия, понеже ще се атакува града.

9 октомврий. Времето хубаво. 150 человека. Целия ден се сражаваме с турците в мехомийските нивя, южно от града.

10 октомврий. Времето хубаво. 150 человека. Без особени събития.

11 октомврий. Вали. 150 души. Пристигане на нашите войски в с. Банско.

12 и 13 октомврий. Вали. 150 души. Помагаме на войските да обезоръжат турците в Мехомия.

14 октомврий. Вали. 150 души. Определяне на маршрута.

15 октомврий. Вали. 150 души. Четите заминават през Пирина. Аз, ранен, оставам. Остава също Вапцаров с всичките си момчета да обезоръжава турците в Мехомийско. Аз след няколко дена се връщам в София, за да си церя раната.

Тодор Добринович".

В графата "Забележка" - срещу сведенията, свързани с преживяното от 2-и до 15 октомври, стои следния текст: "Тези сведения тук са за всички чети (150 души), които идеха да действуват по течението на р. Места и по долното течение на р. Струма" (ДВИА, ф. 422, оп. 2, а.е. 24, л. 206-207). След този, очевидно малко по-късно възпроизведен "дневник", Тодор Добринович съставя още един документ, намерил място тук сред вече поднесените, който има за задача да осветли най-напрегнатия момент от тогавашните действия на "Партизански взвод № 15. Пейо Яворов". В текста срещаме доста познати неща, но допълнителните подробности са основание и той да бъде привлечен:

"ОПИСАНИЕ
на сражението при гр. Мехомия

На 8-ий октомврий 1912 год. получихме предписание от Капитан Аврамов - началник на рекогносцировъчния отряд на 3-та бригада от 2-ра Тракийска дивизия - да се явим на другия ден южно от Мехомия, понеже тоя ден градът ще бъде атакуван и да спомогнем на действията на войската.

Събрахме се веднага войводите и решихме да действуваме. Заранта в 6 часа минахме рекичката, която извира югозападно от града и във верига настъпихме през нивята, южно от града. Яворов с 30-тина четника остана в поддръжка в долът при рекичката. С гърба си бяхме към Пирина - село Банско. Бяхме изпратили петнадесет души при входа на Дервента към Неврокоп, за да не бъдем изненадани от тая страна.

Турците скоро ни забелязаха и заеха веднага окопите си. Откриха силен огън и ние залегнахме. В 8 часа преди пладне убиха до мен Ласката от с. Белица, Мехомийско, от четата на Вапцарова (за съжаление, презимето на Ласката не зная). Към обед турците - около една дружина - изгонени от северо-запад от Мехомия, се прибраха в града. Откъм селата Елешница и Баня се чуваше силен пехотен и артилерийски огън. Макар че турският огън по нас бе много силен, ний продължавахме стрелбата от мястото, гдето бяхме залегнали, и очаквахме всяка минута нашите войски да бомбардират града. Около 5 часа турците, като видяха, че нашата войска няма да атакува града, засвириха атака и започнаха да настъпват. Четниците не издържаха атаката и започнаха да отстъпват. Мен не ми съобщиха, че отстъпват и аз забелязах това чак когато турците додоха на стотина крачки от мен. Започнах и аз да отстъпвам, и при това отстъпване ме раниха в десния крак. Турците не ни преследваха много и ний всички се прибрахме до с. Банско, като се приготвихме да го защищаваме, ако турците го атакуват. Те обаче още същата нощ напущат Мехомия, минават през Предела и се съединяват с другите турски войски в Кресненското дефиле.

В това сражение, ний, четниците, имахме двама души убити и двама ранени. Когато след два деня нашата войска завзе града, намериха в турските окопи сандъци изстреляни патрони - турците стреляха много и неточно.

Ний окопи не правихме и шансов инструмент нямахме.

Тодор Добринович".

(ДВИА, ф. 422, оп. 2, а.е. 24, л. 208-209).

В този цикъл от материали, които вероятно по-късно са поискани от Тодор Добринович, е и "Списък на заслужаващите награди". Тук също липсва датировка, не са разбира дали този списък му е поискан и дали въпросните лица са наградени. За пълнота ще привлека и този документ:

1. Борис Николов, родом от гр. Василико
2. Казаски, родом от София
3. Георги Николов - от София
4. Каран Будевски - от София
5. Георги Тодев - с. Банско

За първите четирима в графата "Какво е извършил" е отбелязано: "За храбро държане през време на боя". Предложението за награда при тях е - "Кръст за храброст". Петият, който влиза в списъка, е Георги Тодев от с. Банско. Заслугата му според Т. Добринович е - "Прибира в къщата си ранени войници и четници и ги гледал", а предложението за награда: "Медал за заслуги" (вж. ДВИА, ф. 422, оп. 2, а.е. 24, л. 210). Не разполагаме с документ, който да свидетелства, че този списък е станал официално предложение до Щаба и че посочените са били удостоени с предложените награди.

Както става ясно, последните няколко документа хвърлят косвено светлина върху онази напрегната действителност, в която поетът-старши подофицер Пею Яворов е бил принуден да изпълнява ролята си на воевода. Позволих си тяхното привличане, за да се прибави и този, останал скрит "сюжет" към атмосферата - винаги напрегната, противоречива, а и враждебна, която е обкръжавала автора на "Хайдушки копнения". Направих опит да издиря нещо повече за личността на Тодор Добринович с неговия опит посвоему да омаловажи присъствието на Яворов в описваните събития. Усилията ми не дадоха резултат. Показателно е, че в публикуваните спомени, свързани с участието на Яворов във войната от участници в описваните събития не се говори за Тодор Добринович. Един от примерите е Георги Венедиков - сочен през 60-70-те години като "единствения жив четник от четата на войводата Пейо Яворов":

"През есента на 1912 г. след обявяването на Балканската война Яворов се явява при пунктовия началник на ВМРО в Самоков Георги Радойнов и долага, че има нужда от трима души, за да попълни четата си. Радойнов му изпраща патриотите Георги Венедиков, Павел Начев (Арнаутчето) и Васил Лугов. Още първия ден отиват в с. Бели Искър, където ще се състои срещата с войводата Пейо Яворов. Яворов пристига навреме с жена си Лора и един господин, който ще я придружи обратно до София. Няколко фотографии запечатват срещата, станала начало на една глава от романа на Яворов.

Разговорите са кратки, без колебание и премисляне. Лора и господинът потеглят за София, а Яворов със своите бойни другари Георги Венедиков, Арнаутчето и Васил Лугов - за границата" (вж. Горанов 1970).

Става така, че оставяйки свидетелства за тръгването на четата към района на боевете, Георги Венедиков осветлява и раздялата на Яворов с нея. От спомените на Любен Казаски разполагахме само с общото твърдение - "остави четата на мен и с кон замина за България". От спомените на тук цитирания участник в четата се сдобиваме с данни и за това как Яворов напуска фронта след излязлата заповед на ген. Никола Генев. Привилегията му на негов спътник от Кавала до София предполага достоверност на впечатленията от поведението му и от описаните показателни случки. Отново по същите причини ще се възползвам от записа, направен през 1965 г:

"След няколко дни в Кавала пристигна българска войска и четите бяха разформировани. Яворов тръгна за София, като взе и мене със себе си. Сега се движехме по обратния път. От Кавала пристигнахме в Драма, а оттам потеглихме през Просечен и се спуснахме в село Баница. Яворов намери кмета, чийто баща беше заклан от турците на моста. Заедно с кмета отидохме в черквата, където една бабичка пазеше черепа на Гоце Делчев. Яворов пое просълзен черепа от бабата, все го гледаше и каза: "Ето широкото чело на Гоце". Докато стояхме в черквата, Яворов държеше черепа в ръце. От черквата отидохме в уличката, където е убит Гоце Делчев, положихме кръста, който носехме още от Кавала, и свещеникът прочете молитва. Аз изстрелях една пачка патрони. Вечерта спахме в село Броди. От Броди отидохме в Старчище. Тук престояхме един ден и заминахме за Либяхово, където поставихме кръст върху гроба на Даев. Оттам през Неврокоп, Банско, Якоруда - пристигнахме в Лъджене.

Преди да потегли за София, Яворов ми издаде удостоверение, с което постъпих войник в 22 допълняюща дружина в Самоков" (Недялков 1965).

Последният документ в Държавен военноисторически архив - В. Търново, в който се споменава името на Яворов, е от края на Балканската война, когато самият той е далеко от събитията и е изцяло обсебен от собствената си, от личната си трагедия. Ето как е обозначен интересуващият ни текст: "Списък на четниците и доброволците от четата на Яким Траянов (бивша "Яворов") с дата 1 март 1913 г. (вж. ДВИА, ф. 425, оп. 1, д. 4, л. 332). Съпоставим ли включените тук участници (Димитър Иванов, Иван Костадинов, Андон Вълчев, Кр. Стефанов...), чийто воевода Яким Траянов е търговец от гр. Кюстендил, не срещаме нито един от тях, който преди пет месеца да е преминал границата заедно с Яворов. Но е продължавало да се прибягва до името на поета... За негово следващо пребиваване на фронта се говори във връзка с 25 юни 1913 г., когато отива в Кюстендил - квартирата на Генералния щаб на армията. Но не са ми известни сведения, които да документират неговата роля през този половин месец престой там, тъй като се приема, че на 12 юли 1913 г. П. К. Яворов е пак в София.

В началото на страниците, посветени на Яворовото участие в Балканската война като воевода на "Партизански взвод № 15" от Македоно-одринскоото опълчение, привлякох изразеното от него огорчение пред проф. Боян Пенев от клюките за това участие, които се разпространяват в София. Това огорчение не го е напуснало и при личните му опити за самоубийство. В атмосферата след смъртта на Лора Каравелова, като крепяща го опора му е останала само неговата вярност на идеята за бъдеща целокупна България. Но - полуослепял, грохнал и отпаднал, забравил дори поезията си! - единственото, което е било по възможностите му да остави, е била молбата за отпращане към оня свят с четническите дрехи. Нека не бъдем нечовешки жестоки - това е жест не на театрална сцена, не пред очите на любопитна столична публика, а пред лицето на категорично дошлата смърт!...

Без да са били в целите ми специалните издирвания на свидетелствата, които да опровергават мълвата за характера на Яворовото поведение през есента на 1912-та, привлечените тук доста разнородни факти - и официалните, и произтичащите от спомените - много категорично постигат точно това. Той е извървял пътищата, които всички участници са извървели, заставал е пред опасността на същите куршуми, които са заплашвали другите. Бил е като останалите в центъра на сраженията за освобождаването на Разлог, малко след това - на Кавала и пр. Ако е имало нещо, което се отнася само до него - това са прочувствените слова при преминаване на границата, при освещаване на българското национално знаме под купола на църквата в Банско, а може би и при раздялата, поемайки пътя за София...

Ще завърша бележките си за старши подофицер Пейо К. Яворов като участник в т.нар. Балканска война с признанието, че сред документите от Държавния военноисторически архив - Велико Търново, до които се докоснах и част от тях цитирах, не срещнах редица факти, които в наше време се радват на официално разпространение - както в медиите, така и в интернет пространството. Повечето от тях не намират подкрепа и в своевременно печатаните спомени на негови четници. Така се налага представата за изненадващ многочислен състав на Яворовата чета, нашироко и с изненадващи подробности се описва пребиваването му като назначен за кмет в Неврокоп, романтичната му роля в завземането на гр. Кавала и др.под. За актове от такова естество, допълнително героизиращи бойната му биография, липсват автентичните свидетелства в официалната документация за Войната. А поради своя характер, така предписваните му прояви би трябвало да са оставили в нея своите следи...

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Горанов 1970: Горанов, Ангел. Войводата Пейо Яворов. // Пулс, бр. 4, 17.02.1970.

Недялков 1965: Недялков, Христо. При последния четник на Яворов. // Народна армия, бр. 5336, 12.12.1965.

Попов 1970: Попов, Милош. Неизвестно писмо на Яворов. // Народна култура, бр. 24, 13.06.1970.

Пенев 1972: Пенев, Боян. Дневник. София, 1972.

РНБЛ 1994: Речник по нова българска литература. София, 1994.

Славейков, Яворов, Тодоров 1963: Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159)