|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ - ЗА ВЪЗРОЖДЕНСКОТО ПОТЕКЛО НА КРИТИКАИван Радев Изненадващо е, но в действителност се оказва истина, че никой от занимаващите се с личността и делото на Владимир Василев, не е насочвал поглед към семейната среда, в която той израства и получава първите уроци по възпитание и морал, в която протичат ученическите му години. Фактът, че в тази насока не разполагаме с нищо оставено от самия него, не е оправдание, а по-скоро загадка, която трябва да имаме предвид, насочим ли се към изясняване на въпросната част от неговата биография. Така или иначе, изявил се като виден представител на следосвобожденския интелектуален елит в сферите на литературата и културата, не е без значение да знаем родовите му корени, да го видим и в контекста на неговото семейно и интимно обкръжение във времето. Завареният опит и условията, при които се формира следосвобожденската ни интелигенция са в същността си една сложна и противоречива картина, заговаряща ни все още чрез изводите от "Оптимистична теория за българския народ". Едно е да си сред по-скромната група като сина на Петко Славейков и да го продължиш в сферите на поезията, да си сина на Радко Радославов и да се окажеш литературния критик Иван Радославов... И друго - да си сред представителите на онази интелектуална вълна, в която извисява ръст синът на скромен занаятчия и се нарича проф. Боян Пенев, бащата да е скромен местен чирпански търговец, а синът - сред най-големите поети на България... Към тези, вече интерпретирани загадки и парадоксалистки примери, се оказа, че не е засяган, а по своему принадлежи към тях и "случаят Владимир Василев". Да не говорим за липсата на каквито и да е свидетелства и твърдения за родовото му потекло както до 1944-та, така и през годините на низвергнатост до неговата смърт (дек. 1963). "Темата", като не забравяме скромните свидетелства на далечната му сродница г-жа Петя Арнаудова в нейния спомен "Тогава така ставаше" (вж. Владимир Василев 2005: 188-192), и в по-ново време се оказва извън вниманието на немалкото автори, готови да осветлят неговата биография и критическата му дейност. Позволявам си изричането на този упрек, защото го насочвам и към себе си като автор на посветената му и издадена през 2016 г. книга "Низвергнатият Владимир Василев". Краткото ми пребиваване през есента на 2017 г. в село Жеравна ме върна не само към паметта на Йордан Йовков и тръгналите оттук възрожденци (Райно Попович, Никола Икономов, Васил Д. Стоянов, Тодор Икономов...), но малко неочаквано за мен - и към личността на знаменития редактор на сп. "Златорог". Повод се оказа родословното дърво на Сава Филаретов, включващо и неговото име, заговарящо за прякото му родство със заслужилия възрожденец. Тези две личности сами по себе си, пресичащи се в обща родословна картина, в еднаква степен се оказаха привлекателни и заслужаващи внимание. И наистина - издирените свидетелства, от една страна, ни дават възможност да досегнем семейната атмосфера, в която се ражда бъдещият литературен критик Владимир Василев, от друга - чрез тях се изтегля нишката на известна приемственост между двете поколения: представителят на едното, осъществило се през втората половина на XIX, а следващото - заело достойното си място в първата половина на XX в. От друга страна, новооповестените тук факти ни предоставят шанса да уплътним представата си за една жеравненска фамилия с нейните заслуги към възрожденското време. Защото бащата на редактора на "Златорог" не е просто племенник на изявения педагог и книжовник Сава Вълчов Филаретов - самият той се оказва, че има своето скромно място в процесите, които онагледяват живота на българина през десетилетията преди и след Освобождението... Като отправна точка на предлагания опит за реконструиране родовото потекло на Владимир Василев се налага да припомня някои факти, които са установени, но не се отчита тяхното значение и място като унаследена семейна традиция. В това отношение на помощ ни идва намиращото се в музейната къща "Сава Филаретов" - Жеравна уголемено фототабло "Дядо Вълчовата родова памет". Според него в основата на фамилията е бракът на Вълчо Матеев Стойнов и Станка Матеева. От него се раждат: дъщеря - Венда, двама синове - Матей и Сава. В случая определен интерес предизвиква опитът за възстановка съдбата на синовете. При втория от тях картината е ясна и тя само частично ще ни занимава - това е заслужилият възрожденец Сава Вълчов Матеев-Филаретов (20.10.1825-13.11.1863). Знае се, че той не прекъсва връзките си с родната Жеравна, учителства в Шумен, получава образованието си в Русия, след завръщането си като учител в София (1857-1861) създава през 1859 г. семейство с Йорданка Филаретова (19.03.1843-25.04.1915) и имат син на име Владимир, починал твърде рано (1881). По-сложна и всъщност занимаваща ни, е картината, свързана с по-големия син на дядо Вълчо - Матей. За самия него срещаме твърдения, които го титулуват свещеник, сключил брак с Анастасия Жейнова Петрова (1817-1897). Самото "родословно дърво" свидетелства, без да отразява горното, че в семейството му се раждат три деца: Андон Матеев (1835-1895), Стефан Матеев (1842-1902) и Васил Матеев (р. 08.12.1844 - поч. 1923) - бащата на бъдещия литературен критик. Независимо от това дали Матей Вълчов е бил или не свещеник, впечатлението е, че става дума за глава на будно в духовно-просветно отношение семейство. За самия него не разполагаме с факти, липсват те и във връзка с дейността и съдбата на големия му син - Андон. Налице са обаче аргументи, които подкрепят извода, че вторият му син Стефан Матеев Вълчов не просто получава добро образование при жеравненеца даскал Стефан Вълков (неизв.-1878), но и самият той през 50-те години оставя великолепен, професионално осъществен цялостен препис на "Писменица на славянский язик" (1847) от Иван Момчилов (вж. Радев 2017). Съществува предположение, че през 1902 г. Стефан Матеев намира смъртта си като търговец в Добруджа, Тулчанско... Колкото до третия син в семейството - Васил Матеев, благодарение на негов запазен ръкопис и допълнително издирените факти и свидетелства, читателят ще има до голяма степен възможност да опознае житейския му път, да го възприеме като личност с национално-патриотични нагласи и изявени културни интереси, проявили се през 60-70-те години на XIX в. Разбира се, с мащаба и резултатите си те се изявяват на местно, "жеравненско" равнище и не могат да съперничат на онова, което Възраждането ни дължи на чичото Сава Филаретов. Но е логично да приемем, че се вплитат в семейната традиция, която, осъзнато или не, наследява Владимир Василев. В този смисъл и той се превръща в един от примерите сред поколението си, които онагледяват статуса на следосвобожденския ни интелектуален елит - статус с опори в народностното начало и с отвореност към модерните тенденции на културен живот през XX в. Истина е, че не разполагаме със свидетелства от страна на самия Владимир Василев за ролята на фамилните традиции, на заобикалящата го домашна среда в неговото формиране като личност. Не са ми известни негови позовавания на жеравненския си корен, на кръвното си родство със Сава Филаретов, на оценки за неговото дело. Липсват публични признания и за онова, което му е завещано от примера на бащата Васил Матеев, не е счел за необходимо да сподели спомените си, да изрази почитта си към него. Ще повторя - надникваме в една от загадките, която няма как да изясним, тъй като не разполагаме с никакви податки от негова страна, които да ни бъдат в помощ. Но това не би трябвало да е пречка за опита да откроим онова, което излъчва родовото му потекло, генетичния отпечатък на унаследеното по жеравненска линия. Предприемам го, използвайки за отправна точка конспективно и сухо поднесените факти, чрез които бащата на Вл. Василев запълва останалата в ръкопис своя биография, както и оскъдните, допълнително издирени свидетелства за един или друг момент от неговата съдба. Предприемам го, предварително убеден в достатъчна степен, че и в този аспект на поведението си самия той с не малко черти в отношението си към миналото напомня за бащата. Подобно на него литературният критик с нищо не дава израз на отношението си към книжовното дело на своя родственик Сава Филаретов - дори и заради факта, че името му Владимир е знак на почит към рано починалия син на възрожденеца. В дългогодишната практика на "Златорог", макар и рядко се появяват публикации за личности от "най-българското време" - било за Ботев и Левски, било за Петко Славейков или Васил Друмев. Но не и за жеравненците Райно Попович, Сава Филаретов, Никола Икономов, Васил Д. Стоянов, Тодор Икономов... Спирам дотук с по-общите разсъждения, за да насоча вниманието си към онова, с което се оказва, че разполагаме главно по повод на задало се юбилейно събитие, свързано с възрожденското минало на Жеравна. В началото на 20-те години в селото възниква идеята да се отбележи 50-годишнината от създаването и дейността на местното читалище "Единство". С голяма сигурност може да се предположи, че Васил Матеев тогава е един от малцината все още живи участници в учредяването му и в неговата дейност през 70-те години. И съвсем основателно - със специално писмо той е поканен да вземе участие със свои спомени в предвиждания юбилеен сборник. Самото писмо до него не ни е известно, но е съхранен текстът, който той подготвя - също по неясни причини не намерил място в изданието и останал в ръкопис. За да реконструираме, поне частично, картината на протеклите отношения ще привлека първо послеписа към изпратения от Васил Матеев текст:
Във връзка със събитието са налице и други два факта от разменената кореспонденция. Първият е писмо-покана, изпратено до Васил Матеев от Жеравна във връзка с насроченото тържество по повод юбилея на читалището. А вторият е текстът-чернова на отговора му, който той очевидно изпраща до организационния комитет и ръководството на читалището, че няма възможност да присъства на самото тържество. Тъй като в случая скромната ни задача е по-скоро да портретуваме личността именно на бащата Васил Матеев, отколкото фамилните отношения, преди "Биографията" ще възпроизведа и въпросните две писма, съхранявани в Архив "Владимир Василев" (вж. ЦДА, ф. 373-К, оп. 1, а.е. 723):
ОТГОВОР от Васил Матеев, чернова, написана на същия лист:
Тези епистоларни фрагменти задават контекста на основното, останало в ръкопис изложение, което през 1920 г. Васил Матеев изпраща до родната Жеравна и което най-вече ще ни занимава. Солидният том "Юбилейна книга на Жеравненското читалище "Единство" по случай петдесетгодишнината му" (1921) излиза без него и други такива материали от лично-мемоарно естество. Слава Богу, то се оказва запазено в архива на един от подготвящите сборника - дядо на г-н Веселин Няголов, настоящ уредник на къщата-музей "Сава Филаретов", благодарение на когото разполагам с копие на текста. След като са известни съпътстващите го писма, си позволявам да представя ръкописа, озаглавен от автора си "Биографията ми" в неговата цялост. Третоличната форма на изложение не бива да ни смущава и раздвоява - в самия ръкопис съзнателно, чрез зачеркване на финалните частици надсловът от "Биографията ми" е останал "Биография". Коментарът и обговарянето на вложеното в нея ще заемат мястото си на своеобразно допълнение с произтичащите и от тях изводи. Текстът се публикува за първи път, без каквито и да е намеси и съкращения:
Не на пръв поглед, а в действителност пред нас е една доста суха, сдържана, съсредоточена върху фактите, скрупольозно следваща датите и годините картина, отразяваща подвижническия живот на жеравненеца Васил Матеев. Старателно и протоколно е възпроизведен личният му житейски път - сбито и лаконично до Освобождението, а след 1878 г., видян като низ от сменяни работни места в поредица от селища из Южна България с посочване на изпълняваните служебни задължения. В ръкописа се оказва, че изобщо липсват подробности от битово-поминъчен характер, уточнения и отклонения за род и родно потекло, за баща и майка, за отношения в семейството, не намират място описания на събития, спомени за срещи със съвременници и интересни лични преживявания... Поднесена в този си вид, автобиографията е важна за нас като автентичен документ, проследяващ житейския път на жеравненеца Васил Матеев, без тя да удовлетвори нашите очаквания и като разказ за наблюдавания живот в това интересно с миналото си селище, за семейната среда, която дава на България възрожденска личност от ранга на Сава Филаретов, в която израства бъдещия литературен критик Владимир Василев. Ето защо си позволявам да я възприема като своеобразен "конспект", задължаващ ни да търсим възможностите за нейното уплътняване, допълване и конкретизиране на "спестеното" чрез данни, предоставени ни от други източници. В тази насока за изграждането на Васил Матеев като скромна, но заслужила фигура на публичния живот в Жеравна, освен евентуалната роля на семейната среда, на първо време би трябвало да имаме предвид факта, че се е оказал сред питомците на учителя Стефан Вълков - добре подготвен за времето си педагог, който след елиниста Райно Попович е истинският реформатор на жеравненското училище. В ръкописа този момент се изчерпва с безличната полуреплика:
А трябва да се има предвид, че става дума за възрожденец, който е получил своето образование в Цариград, усвоил е взаимоучителната метода, като пръв я въвежда и утвърждава в Жеравна. Той има своите сериозни литературни интереси, които намират израз в доста активно сътрудничество на "Цариградски вестник" (1849-1855) като представител на т.нар. даскалска поезия, а и с материали от типа на "За обичаите в Жеравна", "Няколко думи за местоположението на село Жеравна". Не случайно след години, възмъжалият вече ученик Васил Матеев в редица начинания, важни за културния живот на селото, се нарежда до своя бивш учител, станал свещеник Стефан. Най-значимото сред тях - това е учредяването на тукашното читалище "Единство" (1870)... Следващата важна стъпка в израстването и формирането на Васил Матеев - по трудно обясними причини, останала изобщо неизявена и недокументирана в автобиографичния дискурс - е свързана с шанса, който му предлага семейното родство със Сава Филаретов. Говоря за времето, когато братът на баща му се нарежда сред най-авторитетните фигури на възраждащата се българска общност. Зад гърба му са годините на учителстване в Котел и Шумен, Одеската гимназия (1852) и вече се е завърнал от Русия с диплома от Историко-филологическия факултет на Московския университет. За наша изненада разглежданият ръкопис с нищо не подсказва, че става дума както за роднинска близост между двамата, така и за изразено лично преклонение пред "университанта" Сава Филаретов. Ето как обобщено, сухо и делнично през 1920 г. Васил Матеев ни уведомява за кардинално настъпилата тогава промяна в живота му:
В този си вид, ако не се привлекат допълнителните свидетелства, преходът от Жеравна в София остава необясним и може да бъде подминат без какъвто и да е коментар. А истината е, че с лаконичността и с безличната си информативност текстът ни изправя пред трудно решима загадка. Според цитата излиза, че той, четиринадесетгодишният син на поп Матей Вълчов решил да напусне селото си и се озовава в София. Там пък попаднал някък случайно на "учителя Сава Филаретов" и продължил "своето образование" от 1 септември 1858 до 1861 г. И нито дума за подробностите около този повратен момент и няколкогодишния престой в големия град, след като с пълна сигурност трябва да приемем, че "виновникът" за въпросната кардинална промяна в живота му е именно чичото Сава Филаретов. А няма как да не е осъзнавал значението на този факт в личната си биография, пък и ценността на евентуално споделените в ръкописа впечатления за едномесечното гостуване на тази именита личност в Жеравна, за съжителството им в София. Но - не би... Знае се, че Сава Филаретов на 29 юли 1858 г. тръгва от София за родния край, където остава целия м. август - последното му гостуване в Жеравна. Ако се вярва на една от срещаните "справки", бащата Вълчо Матеев х. Стойнов през 1856 вече е починал, но е била жива майката, братът Матей с неговото семейство и сред тях - четиринадесетгодишният Васил, когото взема със себе си в София. И сега се съхраняват някои от книгите с дарствения му надпис, които по време на този си престой предоставя на тукашната училищна библиотека. Само за ден, на 27 август, Сава Филаретов посещава с. Градец и тукашното училище, но оттам веднага тръгва дописка, намерила място в "Цариградски вестник" с думите на възхвала и благодарност:
За съжаление, подобен жест липсва от страна на жеравненци към именития гост, пропуска възможността да документира събитието и племенникът му Васил Матеев в коментираната тук негова биография. Нещо повече - извън разказа му остават каквито и да е подробности за немалкия период от 1858 до 1863 г., в рамките на който юношата-ученик е част от семейната среда на Сава Филаретов в София и Цариград. По повод на шанса си да пребивава в столицата на империята отново прибягва до лаконичната полуфраза: "Годините 1861-1863 той е прекарал в Цариград...". Но ето я, макар и в случая лаконично документирана, съдбата на семейството на Сава Филаретов, в която се преплита и присъствието на Васил Матеев в създалата се напрегната ситуация:
Трудно е да намеря отговор за естествено възникващото недоумение от поведението на жеравненеца Васил Матеев спрямо непроявеното му чувство на благодарност към семейство Филаретови, както и за мълчанието по-късно на сина - литературен критик, към тяхната памет. Загадката добива допълнителни основания, след като се разбира, че и след смъртта на възрожденеца в Кайро през 1863 г. бащата на Вл. Василев продължава тясното си общуване със съпругата му Йорданка Филаретова, починала в София на 25 април 1915 г. Самият Васил Матеев, отново сухо и протоколно в биографията си отбелязва, че през 1900 г. окончателно приключва с трудовата си дейност, пенсионира се и със семейството си се "установява" в столицата. Но от спомен на далечна сродница научаваме следната интересна подробност:
Следвайки хода на авторовия разказ, става ясно, че поради смъртта на Сава Филаретов през 1863 г. Васил Матеев трябва да напусне Цариград и го очаква двегодишен престой в Тулча. Завърнал се в Жеравна, от 1866-та до 1878 г. той развива търговска и културна дейност на родна земя, която проследява във финалните страници на ръкописа. Тъй като тя е сравнително добре отразена, а и се допълва от новоиздирени източници, за присъствието и заслугите му към културно-просветния живот в селото през това последно възрожденско десетилетие, ще стана дума по-нататък. Оказва се, че ситуацията около Руско-турската война 1877-1878 г. и настъпилите главоломни промени в живота на българската общност дават възможност на Васил Матеев да се прехвърли в гр. Сливен, който става център на "губерния", а самият той да постъпи на служба в Окръжния съвет. Оттам и тогава започва своеобразната му кариера в съдебната система, която ще го обрече заедно със създаденото семейство на подвижничество, включващо престоите като мирови съдия в Хасково, Стара Загора, отново Сливен, Бургас, Карнобат, Ямбол, Самоков... В пасажите, посветени на тази негова дейност, отново взема превес познатият маниер - отбелязват се селищата и датите на неговото постъпване и напускане. А със сигурност трябва да приемем, че е бил придружаван от семейството, че през тези години са се раждали синовете му Владимир и Борис, дъщерите му Зарка и Роза. От негова страна - нито дума както за домашната среда, така и за ставащото в Жеравна през тези десетилетия на отредения му живот. В така поднесената оскъдна на житейски преживявания и подробности картина, като че ли само едно от конкретните позовавания е в състояние да предизвиква резервираност и усъмняване. От ръкописа разбираме, че годините 1882 и 1883 Васил Матеев ги прекарва като секретар на окръжния съд в Сливен. Вероятно тук и тогава сключва брак с Мария х. Николова. А ето и продължението:
Така представена, чиновническата му "одисея" обаче влиза в противоречие с общоприетия факт за рождената дата и място на първородния му син Владимир Василев. Тъй като не разполагам с лично написана от самия него автобиография, ето по този въпрос предлаганото от "Речник на българската литература":
Истината за данните, че бъдещият литературен критик е роден в гр. Бургас на 4 ноември 1883 г. се срещат навсякъде, където става дума за житейския му път. Твърдението на бащата обаче е, че престоят на семейството в Бургас се свързва с един малко по-късен етап от неговата чиновническа "одисея" - става дума за времето от 1 май 1884-та до 31 декември 1889 година. На какво се дължи това разминаване е трудно да си отговорим. Само го маркирам, защото в архива на Вл. Василев е запазен оригиналът на неговото "Свидетелство за свято кръщение" със следния текст:
Така проследеният живот на бащата Васил Матеев, видян от 1878-ма до пенсионирането му през 1900 г., свидетелства за непрекъсвана чиновническа "одисея" в рамките на съдебната система. Това навежда на извод, свързан със съдбата на сина - прехвърлянето на студента-филолог Владимир Василев в юридическия факултет и обричането му на професия, която ще го раздвоява през цялата зряла част от живота му спрямо призванието на хуманитарист и литературен критик. Разбра се, че конкретният повод за съставяне на въпросната автобиография е юбилейната годишнина на жеравненското читалище "Единство". На участието си в тукашния обществен живот през периода 1866-1878 г. Васил Матеев отрежда само предпоследните два пасажа в ръкописа. Става дума за интереса и усилията му, свързани и настоятелно проявявани към дейността на местното училище, към учредяването и инициативите на учреденото през 1870 г. читалище. Макар и да маркира с чувство за изпълнен дълг своята роля, впечатлението е, че и тази негова дейност в така изпратената "Биография", не е намерила пълноценно разгърнатата си характеристика. Впечатлението е, че материалите, публикувани в отпечатаната през 1921 г. "Юбилейна книга" за читалище "Единство" с включените в нея протоколи и автентични свидетелства, ни дават по-богата на факти възможност да се уверим в активната дейност на Васил Матеев. Оказва се, че за заслугите му към духовния живот в Жеравна научаваме повече не само от страниците на това местно издание, а дори и от солидния обобщаващ труд "Български читалища преди Освобождението" (1930: 683) на Стилиян Чилингиров. За да се осъзнаят те по-категорично и обективно, ще привлека онова, което е влязло в тома на Ст. Чилингиров. Тук още във връзка с учредяването на жеравненското читалище "Единство" на 15 и 25 авг. 1870 г. името на В. Матеев е документирано на първо място:
По повод на осъществяваната дейност и създаваната библиотека към читалището, в труда на Чилингиров четем: "Сказки се държат почти всяка неделя... Държали са сказки и другите учители, както и някои от по-интелигентните търговци като: Димо Тонев, Васил Матеев и др." (Чилингиров 1930: 253; подч.мое, И.Р.). "...с благодарност приема в дар такива, поднесени му от негови членове или от други частни лица. Така Васил М. Вълчев му подарява 8 разни книги" (Чилингиров 1930: 256; подч.мое, И.Р.). Ето свидетелствата за участието на Васил Матеев и в организационния живот на читалище "Единство": "От редовните членове са стояли по-дълго като настоятели следните: поп Стефан Вълков, Димо Тонев, х. Георги Цонков, Васил Матеев, Никола х. Драганов, Стефан Костадинов, Харалампи Ангелов...". Читалището преустановява своята дейност на 7 март 1876 г., когато било избрано ново училищно настоятелство. Под протокола читалищният деец Васил Матеев написал следната бележка: "По причина на смущенията, които тази пролет станаха в България и поставиха в подозрение подобен тип заведения и следователно, свободното действуване на техните дейци, настоятелството като видя себе си, че се излага в опасност от строгите правителствени издирвания, в едно частно заседание реши да спре за неопределено време всичките дела на читалището, от което зависеше и прекъсването на месечните редовни заседания дору до самото изтичане на годината" (Чилингиров 1930: 258). Жеравненецът Васил Матеев Вълчов напуска живота на 23 август 1923 г. - на крачка от своята 80-годишнина. Роденият му на 4 ноември 1883 син Владимир Василев умира на крачка след като навършва своите отредени му 80 години. В писмо до критика с дата 18 януари 1927 г. от Кюстендил съпругата му Цвета Ленкова пише:
Извлечен от архива на Вл. Василев и безкористно предоставен ми за ползване, този щрих от интимните пространства на семейните отношения се допълва от следната "справка":
Може би и тези фрагментарни, но и взаимно преплитащи се пресечни точки в съдбите на бащата Васил Матеев и семейството на литературния критик, ме подтикнаха да дам път на страниците дотук. Съзнавам, че не успях напълно да защитя това, което произтича от надслова "Владмир Василев - за възрожденското потекло на критика". Разбира се, част от "вината" би трябвало да я поеме самият той, тъй като при отредения му, достойно иначе преминал живот, не е счел за необходимо да остави своите преценки и изповеди, своите свидетелства и спомени за предходници и родословно минало. Но другата част от тази "вина" би трябвало да я поемат неговите близки сред семейното му и житейско обкръжение, неговите изследвачи сред нас, потомците. Вместо заключение считам за свой приятен дълг да отдам дължимото на тези, от които бях подпомогнат с предоставени ми конкретни материали в помощ за написването на горните бележки. Изказвам своята благодарност към жеравненеца-историк г-н Веселин Няголов, който има добрината да ме снабди с ксерокопие от непубликуваната "Автобиография" на Васил Матеев и с редица още допълнителни данни. Колегиална благодарност дължа и на Евелина Белчева - авторка на великолепна книга върху личността на Владимир Василев - изпратила ми няколкото материали (кръщелно свидетелство, двете писма на В. Матеев, откъса от писмото на Цвета) от неговия личен архив, намиращ се в ЦДИА - София (Фонд 373К, оп. 1, а.е. 723). Колкото до портрета на Васил Матеев - той е взет от "Юбилейна книга на Жеравненското читалище "Единство" (1921).
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА Арнаудова 2005: Арнаудова, Петя. "Тогава така ставаше". // Владимир Василев - критикът, издателят, естетът. София, 2005. Радев 2017: Радев, Иван. Новооповестени възрожденски ръкописи. // Електронно списание LiterNet, 2017, бр. 12 <https://liternet.bg/publish2/ivanradev/novoopovesteni-1.htm> (24.10.2018). Речник 1976: Речник на българската литература. Т. 1. София, 1976. Унджиева 1990: Унджиева, Цвета. Сава Филаретов. София, 1990. Чилингиров 1930: Чилингиров, Стилиян. Български читалища преди Освобождението. София, 1930. Юбилейна 1921: Юбилейна книга на Жеравненското читалище "Единство" по случай петдесет годишнината му. София: печ. "Радикал", 1921, 308 с.
© Иван Радев |