ПОГЛЕД КЪМ Т.НАР. БОБЧЕВ ПРЕПИС НА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

Иван Радев

web

Преписът на "История славянобългарска", за който ще стане дума в следващите страници, за разлика от повечето, се оказва без каквато и да е стигнала до нас "биография". Няма да открием анотирането му в нито един от няколкото опита да се картотекират вариантите на Паисиевия труд - било от М. Стоянов в юбилейния сборник от 1962 г., било от проф. Б. Ст. Ангелов, Ил. Тодоров, Бож. Райков и др. Липсват каквито и да е колективно заложени данни за неговата "предистория", както и за неговата съдба след написването. Дори може да се каже, че и при количественото обобщаване на броя на преписите, никой досега не го е имал предвид.

А наименованият от някого, и ние ще приемем обозначаването му като "Бобчев препис", след 1997 г. е реален факт и очаква своите интерпретации. Какъв по-добър повод за усилия в този дух от задаващата се 250-годишнина на Паисиевата "История". Нали става ясно, че една от насъщните задачи, които стоят пред специалистите, е свързана най-вече с ролята и характеристиката на всеки от ръкописните й варианти. И ако, до голяма степен, разполагаме с нужните наблюдения и изводи над ранните по време, не така стоят нещата с онези от тях, които съставят картината от първите десетилетия на XIX век.

Озадачаващо е, че при няколко десетилетната си, активна и разнообразна дейност на публицист и редактор, самият Стефан Бобчев не оповестява притежавания от него препис на "История славянобългарска". Още в първата годишнина на сп. "Българска сбирка" (1894, кн. 5) в рубриката "Из книжнината и живота" той коментира статията на Б. Цонев "Новобългарската писменост преди о. Паисий". И поддържа мнението на езиковеда, че Хилендареца е първата голяма личност на ранното ни Възраждане, но че дамаскините са в по-голяма степен носители на говоримия език. Обаче така и не се възползва от случая да се позове на намиращия се в личната му библиотека препис и да запознае с него обществеността, а предпочита да се присъедини към ефектния извод на Б. Цонев:

Но явиха се ръкописите от Паисиевата История, "Царственикът" убива дамаскините, патриотизмът надвива на вярата. Но и то би било за добро. Българският език ритва наистина за век назад, но за туй българският дух скочи за век напред - благодарение на руско-българския "Царственик" (Бобчев 1894: 398).

Така, някак неофициално и тайнствено, без наистина да е заел мястото си сред анотираните като библиография и справочна картина, има вероятност т.нар. Бобчев препис да се окаже сред битуващите варианти на бесарабска земя. Ето как звучи едно от рядко срещаните - и те все от последно време - напомняния за него:

Правнучката на юриста академик Стефан Бобчев взе решение да подари на президента семейната си ценност - препис на "История славянобългарска" (нач. на XIX в.). Той е бил закупен от Бобчев в Русия по време на следването му и оставен със завещание да не бъде изнасян от фамилната библиотека, поради което никой не го беше виждал и не е отразяван в научните списъци (поради роднинство с дарителката бях единствен експерт на този ръкопис, но характеристиката му ще публикувам на друго място (Драгова 2004: 23).

След декларираното през 2004 г. "обещание" на проф. д-р Надежда Драгова за работа с т.нар. Бобчев препис, доколкото мога да съдя, тя не е публикувала своя интерпретация върху него. А оценките и свидетелствата й несъмнено ще бъдат интересни и обогатяващи представата ни за съдбата му като семейна реликва на близка й фамилия. Междувременно дареният на Президентството от потомците на Стефан Бобчев ръкопис е предаден в Националния исторически музей, където в момента се съхранява. Директорът - проф. Божидар Димитров, даде съгласието си да ми бъде предоставено копие, за което на него и на г-жа Нина Вутова дължа сърдечна колегиална благодарност.

Засега на този ръкопис са посветени разсъжденията единствено на проф. Даринка Караджова, застъпени в краткото й научно съобщение "Два нови преписа на Паисиевата "История славянобългарска" (Караджова 1997: 238-241). Това са преписите, които от частни лица бяха дарени на Президентството. По неясни съображения въпросната статия не е взета предвид от проф. Драгова в изданието от 2004 г. След като съвсем лаконично първо изразява мнението си за т.нар. Втори Самоковски препис, Даринка Караджова продължава:

Вторият новопоявил се препис на "История славянобългарска" обаче е категорично идентичен с почерка на даскал Тодор Пирдопски. От този известен български книжовник, познат като един от последните дамаскинари на XIX в. са се съхранили около четиридесет ръкописни книги от периода 1805-1842 г. с твърде разнообразен състав - ...дамаскини, вечни календари, лекарственици, Александрия и два (заедно с последния) преписа на Паисиевата история (Караджова 1997: 238).

Според авторката "особено палеографско покритие ръкописът има с два минея на книжовника" Тодор Пирдопски, които са датирани от 1825 и 1827 г., а откъм украса и с негов дамаскин от 1827 г. По въпроса за използваната хартия - въз основа на водните знаци - нейното заключение е, че тази хартия се среща, използвана пак в негов ръкопис от 1815 г., както и в документи от 1820 и 1829 г. (Караджова 1997: 239). В същата насока - с възможност за локализиране на преписа във времето - проф. Караджова подчертава, че "подвързийната художествена композиция е идентична с тази на минея от 1825 г." (Караджова 1997: 239). Този съществен детайл наистина се наслагва и ориентира завършването на ръкописната книга някъде около 1825 г., т.е. преди започналата Руско-турска война - факт, който може да се окаже определящ за бъдещето на преписа, категорично предписван от авторката на Тодор Пирдопски.

В научното си съобщение - може би, защото то има съвсем обзорен предварителен характер - проф. Д. Караджова обаче много внимателно и последователно избягва засягането на въпросите, свързани именно с местопребиваванията на ръкописа и мястото му сред останалите преписи на "История славянобългарска": никъде не споменава конструкцията "Бобчев препис", никъде не говори за фамилна собственост и осъществено дарение на Президентството, никъде не маркира предположенията си за съдбата му, за закупуването му от Бобчев в Русия и пр. Авторката не разсъждава по въпроса как и по какви пътища - от Пирдоп и от ръцете на неговия копист даскал Тодор Пирдопски - ръкописът е могъл да се озове в Русия, как попада у Стефан Бобчев. Липсват нейните предположения и за евентуалния източник, като след статията е добавено факсимиле по една страница от двата преписа. В бележките към текста е само напомнено: "Първият ръкопис е дар от семейството на Й. Д. Михайлов от София, а вторият - на А. Йорданов, също от София" (Караджова 1997: 241). Както вече цитирах, авторката е категорична, че пред нас е проява на книжовника-дамаскинар Тодор Пирдопски. Колкото по въпроса за връзката между неговите два преписа на "Историята", с които при това положение се оказва, че паисиезнанието разполага, в текста й е подчертано: "Задълбочените текстологични проучвания ще решат въпроса кой от двата преписа е по-ранен и какви са били изворите, които Тодор Пирдопски е използвал при съставянето на книгите" (Караджова 1997: 241).

Това е твърдението на специалист и е редно проблемът първо да бъде поставен в тази плоскост, за да се видят резултатите. За принадлежността на разглеждания ръкопис към наследството на Тодор Пирдопски от авторката се има предвид само почеркът и оформлението. Според нея единствената задача, която стои пред нас, за да изясним съдбата на новоогласения текст, е да се прецени кой от двата преписа в работата на този книжовник е първичен и кой е създаден по-късно. Не за съжаление, каквото е клишето в такива случаи, а по щастливо стекли се обстоятелства - те ще се окажат толкова различни, та е безсмислено да изясняваме реда на тяхната поява. Тя не ни помага с нищо при оценката както на единия, така и на другия.

До какви изводи стигаме, ако решим да съсредоточим наблюденията си и да изясним особеностите на т.нар. Бобчев препис на фона на вече познатото и интерпретирано съдържание на Пирдопската преправка? Във въпросната статия на Д. Караджова липсва каквато и да е успоредица на съдържанието им. Решим ли да се опрем на съпоставката на конкретните факти - точно тя се оказва решаващата.

В тогавашната ситуация формалната логика обикновено предполага видима близост между двата преписа на едно и също съчинение, съставени от един и същ книжовник. Пример в това отношение е поп Стойко Владиславов от Котел, който в ранновъзрожденското време оставя два варианта на "История славянобългарска". Независимо че ги делят 16 години, различията в съдържанието им са сравнително малко на брой, за да не ги противопоставят категорично. И то, при положение че междувременно авторът им документира намерението си сам да напише "История на българите" и през изтеклите години полага усилия да събере по свой път нови данни и свидетелства. А кардинални разминавания при съпоставката на двата Софрониеви преписа така и не се откриват.

Привлеченият пример трябва да се има предвид и в занимаващия ни случай, когато само въз основа на формални калиграфски черти правим опит да обвържем авторството на т.нар. Бобчев препис с Тодор Пирдопски. При съпоставката в съдържателно отношение на преден план между двата ръкописа обаче категорично излизат съществените различия, а не сходните моменти. Ето някои от тези различия, които наистина пораждат сериозни съмнения, ако не в авторството на Тодор Пирдопски, то поне в правомерността на очакваната корелативна връзка между преписите:

1. Според специалистите, конспектирали ръкописа от НБКМ-БИА, в него никъде не се споменава името и данните за отец Паисий, а в "Бобчевия препис" те присъстват. Докато познатият отдавна ръкопис е от типа на "преправките", т.е. принадлежи към компилациите между Паисиевата и Спиридоновата "История", то тук разглежданият ще се окаже в графата класически "преписи" на "История славянобългарска".

2. В съхранявания в НБКМ-БИА познат отпреди ръкопис липсва изобщо интерес към текста на двата Предговора, както и към Послеслова на Паисий, а тук те (Вторият предговор и епилога), макар и в редуциран вид, са застъпени.

3. Срещаните числови обозначения в авторизирания ръкопис на Тодор Пирдопски са с арабски цифри, а тук авторът последователно и неотклонно използва буквените им съответствия - имам предвид обозначаваните из текста години и др. дати.

4. Авторизираният ръкопис на даскал Тодор започва със "Съдържание" на цялото изложение под формата на 32 "глави", като в началото включва списък на канонизираните "22 турски пророци" - а в разглеждания тук препис изобщо липсва и едното, и другото.

5. Показателен надслов на част от текста като "Типик вторий...", използван от Тодор Пирдопски, изобщо не се среща в преписа, който тук разглеждаме.

6. В отдавна познатия на науката и съхраняван в НБКМ-БИА ръкопис номинацията на текста залага на конструкцията "История болгарская" - аналог на липсата на Паисиевото авторство, докато в тук коментирания водеща е конструкцията "История славянобългарская" и в него двукратно се среща името на Паисий с основните му, познати ни характеристики (йеромонах, брат на Хилендарската общност...).

Ето как изглежда и системата от надслови, които разчленяват текста в отдавна познатия на специалистите-възрожденисти препис на даскал Тодор Пирдопски:

ИЗВЯЩЕНИЕ ЦАРЕМ НА СОВКУПЛЕНИЕ. Т.е. това е съдържанието на всичките 32 глави на предлаганата "История болгарская"

На л. 1-А. ИСТОРИЯ БОЛГАРСКАЯ, ЯЖЕ ЕСТ ОТ ДРЕВНИХ ВЕЛИКИХ КНЯЗАХ И ЦАРЯХ. Написахме тука малко в кратцех заради болгарских народ да разумеют като са били древните великих царех болгарских, да кажем перво за турските пророцех...". Пасажът служи като начало на изброените 22 турски пророци...

На л. 2. НАЧАЛО ИЗВЕСТИЕ СИЕ О ИСТОРИИ

"Мавробир латинец пише за този славянски род от где излези, когато ся умножи грях на земята. Людето на познаваха Бога, ами ходеха като добици с майка, със сестра блуд чинеха. А Бог се прогневи на них да потопи сички свят...".

Продължава се с произхода на славяните и на българите. Характеризират се по реда си царете и свързаните с тях събития.

На л. 46-Б. ОТ ТУКА ДА ПИШЕМ В КРАТЦЕ РАДИ СРЪБСКИТЕ КРАЛЕ .................

От л. 51-А. ПАКИ ОКОНЧАЕМ ПРЕЖДЕ РЕЧЕННА ПОВЕСТ ЗА КОНСТАНТИН ШИШМАНА .................

От л. 77-а. О УЧИТЕЛЯХ СЛОВЕНСКИХ ДА КАЖЕМ ЗА СВЕТАГО КИРИЛА И МЕТОДИЯ .................

От л. 81-Б. СОБРАНИЕ ВО КРАТЦЕХ ИМЕНА СВЯТИХ БОЛГАРСКИХ .................

От л. 86-Б. ТИПИК ВТОРИЙ ЯЖЕ СКАЗУЕТСЯ О ЦАРЯХ...

От л. 95-Б. ЗДЕС ПОТРЕБНО СОВКУПИТИ ЗАЕДНО ИМЕНАТА НА ЦАРЕТО БОЛГАРСКИХ .................

От л. 97-А. ВНЕМЛИ ЗДЕ ОПАСНО ЧИТАТЕЛЮ. Да повниш в кое време поставили болгарски царех патриарха в Търново и колико святии намират ся от наший язик .................

За съпоставка ще приложа и съдържателната схема, застъпена в т.нар. Бобчев препис. В него липсва "Оглавление", преписвачът му директно ни въвежда в същинското изложение:

На л. 1. "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ о родех и о царех и о святих болгарских и о всех деяния их и бития болгарскаго. Собрано и нареждено некоторий Паисием йеромонахом Хилендарском. Еще же и о других достоверних повествователи на ползу роду болгарскому в лета 1762

От л. 1-2-а - до л. 11-б. ПРЕДИСЛОВИЕ К ХОТЯЩИМ ЧИТАТИ И ПОСЛУШАТИ... Внемлите вий читатели и слишатели, роде болгарский... Егда потопил Бог при Ноя рода человеческаго .................

От л. 11-б. ПАКИ ПОЙДЕМ НА ПЕРВАЯ ПОВЕСТ. Онези болгари, що останали на маджарска земля .................

Изложението продължава разчленено по години и царе. Като 4-5 пъти в него се вклиняват и обособени фрагменти с надслов "Барония, първа част, лист...", "Зри Кормчию..." - своеобразна форма на цитиране от "Аналите" на Цезар Бароний и от известния руски летопис...

От л. 55-а. ЗДЕ ВНЕМЛИ ЧИТАТЕЛЮ ДА СКАЖЕМ ВО КРАТЦЕ РАДИ СЕРБСКИЯ КРАЛЕ .................

От л. 57-б. ПАКИ ОКОНЧАЕМ ПОВЕСТ РАДИ КОНСТАНДИНА ШИШМАНА .................

От л. 84-б. О УЧИТЕЛЯМ СЛОВЕНСКИХ .................

От л. 90-а. ВНЕМЛИ ЗДЕ ОПАСНО, ЧИТАТЕЛЮ .................

От л. 92-б. ЗДЕ СОБРАХОМ ВО КРАТЦЕ ИМЕНА СВЕТИХ БОЛГАРСКИХ, КОЛИКО ПРОСИЯЛИ ОТ БОЛГАРСКАГО ЯЗИКА В ПОСЛЕДНИЯ ВРЕМЕНА .................

От л. 103-б. ЗДЕ ПАКИ НАПИСАХОМ БОЛГАРСКИХ СВЯТИХ МУЧЕНИКОВ КОЛИКО ОБРЕТАЕТСЯ .................

От л. 107-а. ТАКОЖДЕ ЯКОЖЕ ИСПЕРВО РЕЧЕ СЕ МНОГАЖДИ ВО ИСТОРИИЦУ СИЮ .................

Големите различия, за които свидетелстват двете схеми, имат своето продължение в конкретното съдържание на ръкописите. Съвсем естествено се налага изводът, независимо от еднаквостта на почерците и "заставките", че пред нас са две автономни, несвързани една с друга, картини на българското минало, всяка със собствен изходен текст, със свой обхват и подредба на пресъздаваните исторически събития. Допустима е дори вероятността авторът на двата преписа да не е едно и също лице, т.е. новокоментираният да е съставен от друга личност, школувала в "килията" на даскал Тодор Пирдопски, част от неговия семеен кръг и пр.

Иначе, без да предрешаваме въпроса с авторството, като зачеркнем възможността това да е наистина Тодор Пирдопски, се налага да подирим неговите евентуални лични мотиви за предпоставките, подтикнали го да прибегне до различни изходни текстове във всеки от двата случая. По принцип една такава практика е също допустима и възможна - срещата с непознат препис на "Историята" да го е провокирала към създаването на нов ръкопис, или пък да е получил за това "поръчка" от свой съвременник. Точно в този дух изследвачът му проф. Маньо Стоянов отбелязва: "Даскал Тодор продава своите книги. На някои от тях долу е посочена цената" (Стоянов 1984: 33).

На помощ за изясняване на ситуацията може би трябва да бъде привлечен и друг факт от биографията на книжовника Тодор Пирдопски - двата преписа, които той прави на "Александрията". Какво при романа за Александър Македонски е мотивирало тази му постъпка, какви са различията между двата ръкописа. Дано е мой пропуск - но не ми е известно публикувано изследване върху "темата". Това би ни помогнало с нещо, което да проговори в същия логаритъм и да разберем появата на двата историографски текста.

Разбра се, че колкото и логични да са очакванията за генетична връзка между разглежданите два преписа с почерка на Тодор Пирдопски и така да се изясни техния общ изходен текст, те не се оправдават. На преден план излиза вероятността всеки от тях да тръгва от свой източник и да припокрива нееднакъв тип историзирана картина на българското минало. А това би могло да се окаже обичайна практика на книжовника Тодор Пирдопски, на когато в определен момент му се е наложило да се заеме с преписа, който след време е постъпил в НБКМ-БИА, а в друг момент и стекли се обстоятелства - да предостави на своите съвременници нов, различен исторически разказ, който днес наричаме "Бобчев препис".

Впрочем до голяма степен, за наличието на битуващи два преписа, свързани с даскал Тодор и родния му Пирдоп, се оказва, че би трябвало да сме подготвени още от преди десетилетия чрез свидетелствата на тукашни краеведи. Те в случая с нищо конкретно не могат да ни помогнат, но трябва да се имат предвид. Първият факт от подобно естество ни отпраща към личната библиотека на братята-пирдопчани хаджи Иван и Богдан х. Димитрови. Заради гражданската си активност през 1863 г. те са арестувани и лежат десетина години във Видинската крепост. Тогава събраните книги от х. Иван се разпиляват. Под линия, някак между другото, въз основа на лично предизвиканите признания на 95-годишния им баща х. Димитър, в своя статия от 1891 г. краеведът Манол Иванов отбелязва: "Между другите книги аз намерих един препис на Паисиевата "История славяно-болгарская о народах и о царях и святих болгарских и о всех деяниях болгарских", Софрониевия "Кариакодромион"... и др." (Иванов 1891: 84).

Авторът Манол Иванов не е счел за нужно тогава да конкретизира характеристиката на този важен за нас ръкопис и ние така и не узнаваме нищо повече за него. Впечатлението е, ако съдим от надслова, че или става дума за преписа, който тук разглеждаме, или за някакъв друг, осъществен в същия дух. Поне така звучи точно възпроизведеното му заглавие... Но от друга страна, ако в началото на 90-те години съчинението е било в Пирдоп, трябва да мислим по въпроса кога и по какви пътища е могло да попадне у Стефан Бобчев. Така или иначе, то е било лично притежание и става известно, тръгвайки от неговата лична библиотека...

Друг местен краевед - Методи Стоянов, в излязлата му през 1941 г. книга "Град Пирдоп в миналото и сега" също говори за непознат ни днес препис на "История славянобългарска". Ето застъпеното в нея твърдение, което наред с предадения в Софийската народна библиотека и анотиран от него "Пирдопски препис от Паисиевата история", отбелязва иначе подминавания до сега от специалистите факт:

Интересно е, че семейството на даскал Тодор се отдава, като по наследство, на учителство. Сам той и син му Константин, който има трима синове: Тодор, Димитър, Йоаникия. Тодор става свещеник в Златица, Димитър - в Кунино, Врачанско, а Йоаникия под името Йоаникия Даскалов, учителства в Златица. У Йоаникия, според Събко Милков, имало ръкописен Паисиевия Царственик, но при най-щателно дирене в останалите от даскал Тодор книжа, не можа да се намери (Стоянов б.г.: 171).

Така обозначеното от краеведа М. Георгиев съчинение е от значение не толкова с възможност за съпоставката, колкото за препотвърждаване на факта, че името на книжовника Тодор Пирдопски наистина е свързано със съдбата на два ръкописа, посветени на българското минало. Единият от тях - "История болгарская яже от древних великих князех и царех" е отдавна оповестен, известен на специалистите и се съхранява в БИА-НБКМ (№ 374). За него, освен упоменатите вече оценки, трябва да се има предвид анотацията му в редица справочни издания, страници от книгата на проф. Маньо Стоянов "Тодор Пирдопски - книжовник и илюстратор" (1984) и пр. Колкото до втория - сведения за него не са попадали в полезрението на специалистите, и доколкото мога да съдя, не е правен опит да се задълбочат усилията и да се тръгне по предоставената от Манол Иванов и Методи Георгиев "следа". Вероятно негов наследник тогава става внукът Йоаникий Константинов. И може би, едва в наше време чрез разглеждания тук препис излиза от анонимността и се идентифицира с книжовната практика на Тодор Пирдопски.

Остава да се положат усилия и те да изяснят по какви пътища, било свързваният с внука Йоаникий Даскалов т.нар. Царственик, било видяната от Манол Иванов "История" в Пирдоп, е могла по някакви пътища да се окаже притежание на Стефан Бобчев. Въпросът е не само как - но и кога, и къде, при какви обстоятелства е станало това... Изненадващо е, както напомних, че дългогодишен журналист, с изключително широко амплоа като тематика на изявите си, Ст. Бобчев не се е изкушил да заеме място в богатата библиография на Паисий Хилендарски, дори само като разкрие онова, което му е известно около съдбата на притежавания от него препис на "Историята". Тази негова постъпка е и озадачаваща.

Интересно е и другото - защо въпросните "предания" с претенции за достоверност не намират място в цитираната вече, единствена засега книга, посветена на Тодор Пирдопски, която специалист от ранга на проф. Маньо Стоянов издава през 1984 г. Той приема, че тук Хилендар и Рилския манастир са имали метоси, но като споменава близките на Пирдоп селища (Панагюрище, Карлово, Копривщица, Калофер...), пише: "От същите околни селища Тодор Пирдопски сигурно е заемал за преписване и Александрията, и Паисиевата "История славянобългарска" (Стоянов 1984: 8). Авторът има предвид съхранявания ръкопис в НБКМ-БИА, като продължава все така сдържано и лаконично: "Той изготвил неизвестно кога точно и един препис на Паисиевата "История славянобългарска". Не е известно къде е намерен този препис, интересен както с подреждането на материала, така и с някои текстови добавки" (Стоянов 1984: 24). И в краткия си коментар въобще не отваря дума за първоизточника, за ориентацията му към "преправките", за мястото му сред останалите преписи. Само отправя абстрактно ориентираната си препоръка - "преписът изисква и заслужава специално изследване".

Ако съдим от твърденията на работилите с познатия на специалистите ръкопис на Тодор Пирдопски и ги съотнесем към картината, която предлага т.нар. Бобчев препис, ще видим, че и във втория случай авторът е проявил много свободно отношение към изходния текст - особено в плана на съкращенията. Ето твърдението на Ил. Тодоров, занимавал се пряко с ръкописа в Софийската народна библиотека: "Същата тенденция откриваме и в компилативната редакция на Тодор Пирдопски от 30-те години на XIX в. В резултат на текстологичния анализ се установява, че даскал Тодор Пирдопски е имал под ръка ръкописа на Паисий Рилски от 1825 г. и старинния Никифоров препис от 1772 г." (Тодоров 1982: 46-47).

Авторът споделя този си извод, според който при създаването на своята, отдавна влязла в обръщение сред специалистите "компилация", Тодор Пирдопски се е възползвал и от "Рилската преправка" (1825) на Паисий Рилски, и от класическия "препис" на "История славянобългарска", направен от рилеца йеромонах Никифор през 1772 г. Без изобщо да предполага наличието на т.нар. Бобчев препис, с въпросната констатация Ил. Тодоров ни насочва към онова, което ни е нужно - откровено ориентирайки се към групата на "преписите" на Паисиевата "История" и напълно разминавайки се с познатата на специалистите компилация на Тодор Пирдопски, всъщност занимаващия ни тук текст получава отговор на въпроса за своя източник. Защото е очевидно, че авторът му не прави опити да изявява себе си като историограф, не се позовава на несрещани авторитети и пр. Цялостният прочит на ръкописа ни убеждава, че пред нас е просто един "препис", който най-общо следва съдържателна схема, позната от някой от останалите. Но на практика се нарежда сред тези от тях, които се създават в променената ситуация на XIX век, т.е. сред тези, които се придържат към основната съдържателна схема, като по правило изпускат отделни части (било предговора "Ползата от историята", било "За славянските учители", епилога...) и съсредоточават разказа си върху конкретното историческо минало на българина.

Имаме ли предвид твърдението на Ил. Тодоров, че даскал Тодор Пирдопски е разполагал с варианти от двата типа - от преправките и преписите на "Историята", както и данните, които е уточнила проф. Д. Караджова, е логично да приемем, че и т.нар. Бобчев препис е негово дело. Да си спестим лутаниците в търсене на първоизточника ни помага един безспорен факт - от определен момент т.нар. Никифоров препис на Паисиевата "История" (1772 г.) се оказва, че "домува" в Пирдоп. Няма как да разберем за начина, по който става това, както и за годината на напускането му на Рилската обител - допустимо чрез ролята на манастирски изповедник. Именно от това се е възползвал местният книжовник даскал Тодор и е предприел неговото преписване .

Но нека се насочим към самия текст на т.нар. Бобчев препис, за да добием по-пълна конкретна представа за съдържанието му, а и за мястото, което трябва да заеме в каталога на паисиезнанието. Началото на ръкописа представя внушителен орнамент, зает вероятно от богослужебно съчинение, с преобладаващи флорални елементи, с медальон в центъра на тема "Св. Троица". Пак на л. 1-а е разширеният надслов в духа на Паисиевия текст, като оттук, в долната му част, започва заглавието на "Предисловие", също по Паисий, което на л. 1-б е обособено с интересна заставка. То е до средата на л. 2-а, където без специално обособяване текстът превключва на библейското предание за Потопа и Ной. За да предприемем някакви съпоставки и стигнем да определени заключения, ще си позволя да го привлека:

ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ О РОДЕХ

И О ЦАРЕХ И О СВЯТИХ БОЛГАРСКЕЙ И О ВСЕХ ДЕЯНИЯ ИХ И БИТИЯ БОЛГАРСКАЯ. Собрано и нареждено некоторий Паисием йеромонаху хилендарском. Еще же и о други достоверни повествователи на ползу роду болгарскому в лето 1762.

ПРЕДИСЛОВИЕ к хотящим читати

и послушати написаная во историицу сия

ВНЕМЛИТЕ вий, читатели и слишатели, роде болгарский, кой ревнует по своего рода и по свое Отечеству болгарское. И за свои отци и праотци, царие же и патриарси и святих, како са изперва поживели и произишле. И вам потребно и полезно ест да знайте деяния отци ваших.

Како що знаят вси други родове и язици за техни род и язик, и имеют истории и всякий книжник от них знают и сказуют и хвалят са сос свой род и язик.

Сего ради и аз вам написах по реду известно за ваш род и язик. Читайте да разумейте и да не будите от другите родове и язици посрамени.

Исперва от где произшле болгари, понеже прилучило са нам много пъти прочитати различнии истории рукописнии, що са извадили руси и московци особно ради словенскаго народа, откуду повлекли свое племя - напоследок како са отделил от них болгари и проишле и населили са на землю свою болгарскую.

Егда потопил Бог при Ноя рода человеческаго и оставил токмо Ноя и три синови его: Сим, Хам и Афет. И като изишле из ковчега сос отца своего и четири жени их и видя Ное, защо не остава нийде по светат род человеческий, но токмо той и трите синове его и четире жени их. И проразумя духом святим како ще благоволи Бог от негово племе да наполни землята сос род человеческих. И радоваше са като ще да остави себе помян на землята и слава до века.

И вика Ное трите си синове - Сима, Хама и Афета. И раздели им сичката земля на три части, да кога са умножат синовете му и унуците му - да знаят кой де да живей". (...)

Впечатлението от този въвеждащ фрагмент е, че авторът на преписа е ползвал ръкописа на йером. Никифор Рилски от 1772 г. Това не би трябвало да ни изненадва, защото е прието, че от определен момент, по неясни пътища, този ранен препис на Паисиевата "История" наистина попада и се задържа в Пирдоп до 1878 г., когато оттук го откупува проф. М. Дринов. Сходството е безспорно, но се проявява в специфична форма - най-вече дошла като резултат от големите съкращения и свобода в боравенето с изходния текст. Тъй като вече специалистите са уточнили този подход като присъщ на Тодор Пирдопски и проявил се и в по-отдавна познатия му ръкопис, тук тази предварителна зададеност напомня за себе си и ни улеснява. В случая е пренесен от Никифоровия текст надсловът (с известни различия), почти дословно са възпроизведени първите пасажи на "Предисловието", за да ни се представи същинския разказ, който за първия кръг на преписите, включително и в Никифоровия, е графично обособен със заглавието "Собрание историческое о народе и о царе болгарскем". Тук то липсва, но в замяна на това е налице самия запълващ го текст.

На следващите страници (от л. 7-а до л. 11-б) срещаме отделни фрагменти с някаква степен на обособяване (лъкатушни линия с червено мастило, с низ от венетки...) и надсловите с червено мастило: "Царуването на Уалент", "Барония книга пише в перва част...", "По Уалента наста на царство цар Теодосия", "Паки поидем на первая повест". Те продължават да следват познатите части, застъпени в Никифоровия препис. Като свидетелство в този дух ще привлека изложението под последното заглавие:

Онези болгари, що останали в маджарская земля и искали да си поставят крал от себе си, а маджари не станали каил. И того ради дигнали бран сос маджарите и маджари били много и навили на болгарите, изпъдили ги из маджарска земля.

Излезли от тамо болгарите девет хиляди сос жени, сос деца и утишле у Француска земля при краля Догобарда и искали от него място да са населят там. А той ги прелъстил, да ги пуснал у землята си и разделил ги по чужди домове и повелял своим родом да ги избили сичките за една нощ сос жени, сос деца.

А други болгари от тях имали себе княза Алецека. Тие отишли при краля Грималда и искали от него място и населили са покрай Бяло море. Тия са пак наричат славяни, а греците ги наричат склавуни. Сега са тия все гемиджии...

Следват фрагментите, разчленени въз основа на дейността и имената на царете по реда на тяхното възшествие - Вукич, Драгич, Борис, Батоя, Тривелий... Като отново се срещат случаи, при които с венец от стилизирани венетки се обособяват познатите и от Никифоровия препис фрагменти от типа на: "Пише Барония книга, на втора част..." (л. 14-б); "Наста Асеня Великаго..." (л. 19-а) и др.

Любопитно е да се съпостави и текстът в гл. "За славянските учители", тъй като тази част на Паисиевата "История" е една от често проблематизираните с присъствието/отсъствието си в преписите. Ето неговото начало, което на нова страница, с червено мастило, се предхожда от скромен, изящно стоящ фриз от флорални елементи:

О учителях словенских воспомянути потребно во кратцех за светаго Кирила и Методия в кое время составили писмена и книги на словенский язик

Во время Михаила, царя иконоборца били са родили Кирил и Методий во град Солун от отца на имя Левъ, сановит богат и добродетелъ чловек. После като порасли тези, святий Методия станал воевода болгарский и научил ся язик болгарский добре. И след десят години оставил чин воеводский и восприял чин монашески.

Святий же Кирил бил по-млад брат Методиев. Той утишел на Цариград да са учи философия заедно сос Михаила царя, малаго сина Теофилов. И станал философ изряден и славен в Цариград. И по совета брата своего Методия оставил и той мир и восприял монашеский чин и провождал свето житие свое (л. 84-б - 85-а).

Същият фрагмент ще привлека по фототипното издание на Никифоровия препис, осъществено от проф. Б. Ст. Ангелов. Като изключим единични несъществени различия и тази съпоставка подкрепя общо налагащия се извод:

О учителях словенских. Воспоменути потребно в кратце за светаго Кирила и Методия, в кое време составили писмена и книги на словенски язик

Во время Михаила царя Иконоборца бил Килил и Методия, родили се у Солун града от отца, именем Лва, сановита и богата и добродетелна чловека. Святий Методия стал воевода словенски или болгарски и научил ся язик словенски. По десет лет оставил сан воински и восприял чин монашески.

А брат его святий Кирил бил по-млад от Методия. Учил ся послежди философия в Цариград заедно с Михаила царя, малаго сина Теофилова. И бил философ изряден и славен в Цариград. Но по совета брата его Методия оставил мир и восприял и он монашески чин и провождал свето житие (Ангелов 1961: 133).

Финалът на "Бобчевия препис" под последното заглавие в проследеното "съдържание" е графично обособен и за да се схване характера му, ще го привлека изцяло. По заряда и внушението си пасажите са в парадигмата на целия ръкопис. Значението им тук е с някаква възможност за доидентифициране на източника и авторството му. Правя го и заради това, че подобен текст, както се разбра, не присъства в Пирдопската преправка на даскал Тодор, но в замяна на това го срещаме в Никифоровия препис от 1772 г., разбира се, с очакваните съкращения, със заемане на отделни фрагменти (Ангелов 1961: 156-158):

ТАКОЖДЕ ЯКОЖЕ ИСПЕРВО РЕЧЕ СЕ МНОГАЖДИ ВО ИСТОРИИЦУ СИЮ

Болгари от простота и нерадение не гледали да собират и да преписуват жития их на святих и деяния царска и архиерейска, тако и страдания мъченичества. Но мало са места намирало, а после и то погинало от много време на всички святии царе болгарски. Но на някои са намира пространно и известно, а на някои са намира во кратце и по щампи и рукописних.

И сички монастири светогорски истражих и прегледах где са намират стари книги болгарских рукописних. И по-много не намерих, освен за царе и за светии болгарских. Едни имат житие пространно, но аз весма во кратце написах колко да са собират сичките во една история ради народ болгарских. Да знаят сички болгари, да знаят колко са святии просияли от техний род.

Написах ся аз, Паисие йеромонах, проигумен хилендарских. Собрах от прости речи руских и обратих ю на болгарский прости язик, защо весма снядаше мя ревност и жалост по рода моего болгарскаго, защо немат история во едно собрана за преславния деяния царей и святих болгарских. Того ради много укорят на нас серби и греци, чи немами история. Того ради и аз подях труд, за две години собирах по мало от много истории, и тако собрах на едно историю сию. И просто писах за речи по граматика глогалати и слова не мещати во едно книжицу на ползу роду нашему. Ему же слава Богу подобает во веки. Амин.

И конкретното проследяване на съдържанието ни убеждава в липсата на каквато и да е връзка между т.нар. Бобчев препис и "Пирдопската преправка". Отдавна припозната като дело на дамаскинаря Тодор Пирдопски, тя е наистина с характеристиките на компилация, в която заемат мястото си фрагменти, предлагани от Паисиевото и от Спиридоновото съчинение в духа на познатото от т.нар. Рилска преправка. Вторият, тук занимаващ ни текст, е безспорно в графата на Паисиевите "преписи", тъй като в общи линии следва тяхната схема. Теоретически е допустимо - срещнал ги в различно време, осъзнал качествата и на единия, и на другия тип картина на българското минало - копистът Тодор Пирдопски да ги е възпроизвел, като се е съобразил с техните особености. Тъй като е документирано, че тази дейност той върши и "по поръчка", срещу възнаграждение, възможно е единият текст да се е появил по тази логика. Налице са големите и принципни различия в съдържателно отношение, но същевременно са факт и елементите на близост в начините на поднасяне и оформление на текста (почерк, украса, склонност към съкращения...), един такъв извод засега решава въпроса и отрежда авторството на Тодор Пирдопски.

Ако възникнат нови ситуации - усилията във връзка с изясняването му ще продължат. Защото, допустима е и версията преписът по Паисиевата "История" да го дължим на ученик, школувал при Тодор Пирдопски, възприел неговия калиграфски маниер, неговата техника на писане и оформление. Подобни случаи се знаят от практиката на дамаскинарската книжнина... Но това значи друга просветена личност от Пирдоп-Златица, а и друг изходен вариант, послужил за създаването на новооповестявания препис. Засега с голяма категоричност се налага изводът, че разглежданият тук препис на "Историята" е осъществен по ръкопис, много различен от познатия на даскал Тодор при съставянето на т.нар. Пирдопска преправка. В този смисъл не е актуален проблемът кой от ръкописите предхожда другия, защото не се открива някаква пряка взаимовръзка между двата. А е възможно неизвестни ни предпоставки да са довели до тяхното едновременно или близко във времето създаване.

В кратката характеристика на т.нар. Бобчев препис проф. Д. Караджова подчертава, че той не предлага летописни бележки и приписки, които да улеснят специалистите. Истината е по-друга, макар че не отговаря на очакванията ни. На последния лист на сборника са нанесени две бележки. Едната е пределно лаконична, но съдържа името на занимаващия ни последен негов собственик: "Тази книга съдържа сто и седем изписани и здрави листове. Ст. Бобчев". По-друг и разгърнат характер има другата приписка, която обаче е с различен почерк и е трудно разчетима:

Стара българска история,
написал съвременник от памти века
божествени (?) слова. Внимайте вия, всички
читатели, рода християнскаго,
отци, праотци, патриарси.
Аз го писах 101 ъ года., априлия,
за Предцидателътъ.
         ...матеръ Божия.

Допълнително уточняващият момент е във връзка с номерацията на ръкописа. Липсва такава, нанесена от кописта. В замяна - вероятно авторът на по-разгърнатата приписка, която е очевидно от по-ново време, го е номерирал в долното поле на всеки лист. Дали точно той не е човекът, предал/продал "преписа" на Стефан Бобчев? Началото на приписката с нещо напомня една от разчетените "приписки" към Никифоровия препис, която звучи така: "История болгарская, много старая как светъ". Дали близостта е само проста случайност? Колкото до нищо неказващата ни, очевидно сгрешена записана цифра 101 или 1018 - ако тя е всъщност 118 и за отправна точка да й е послужила 1762-ра, това ще рече, че в единия случай се има предвид 1863-та, в другия се има предвид 1880 година - тъй като на л. 1 към буквената форма на завършване на "История славянобългарска" от автора на бележката е добавено с арабски цифри 1762. Озадачава и конструкцията "за Председателят". Както тя, така и 1880 г., са може би ключ за разгадаване на последния притежател на ръкописа. И понеже сме настроени с очакванията това да е Стефан Бобчев, ето вероятните моменти за подобен акт от житейския му път:

1. В началото на 70-те години той е "председател" на "Македонска дружина" и от Цариград посещава Солун, Битоля, Велес, Кюстендил;

2. Като официален "представител" на Одеското българско настоятелство през 1876 г. Ст. Бобчев пътува от Одеса за Сърбия;

3. От 1877 до 1880 година следва за юрист в Московския университет;

4. през 1883 г. той е "председател" на Върховния административен съд в Източна Румелия.

Във всеки от тези моменти на живота си Стефан Бобчев би могъл да се сдобие с ръкописа. Ако това наистина е станало в Русия, по-логично е да свържем събитието не толкова с престоя му като студент в руската столица, а преди това, когато е емигрант в Одеса и пътува из Бесарабия. Допустимо е да е попаднал на преписа и при пътуването си още през 60-те години на XIX век в югозападните ни покрайнини. Трудно обяснимото нежелание да го оповести и през 20-30-те години на XX век при тогавашния засилен интерес към Паисиевото дело, заклинанието ръкописът да не напуска семейната библиотека, може би са в основите на загадката. Нека напомня позицията на Хилфердинг с нежеланието му да назове точно мястото, откъдето се с снабдил с оригинала на ръкописната "История во кратце о болгарском народе словенскм" на Спиридон Рилски... Ето защо тази загадка остава като проблем на паисиезнанието, а засега категорично можем да обогатим каталога на преписите на "История славянобългарска". Изводите, които засега категорично можем да направим са - да го обозначим като проява на Тодор Пирдопски, отпращаща ни към "Никифоровия препис" и да обогатим с него каталога на преписите на "История славянобългарска".

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1961: Ангелов, Б. Ст. История славянобългарска. Никифоров препис. София: БАН, 1961.

Бобчев 1894: Бобчев, Стефан. Из книжнината и живота. // Българска сбирка, год. I, 1894, кн. 5.

Драгова 2004: Драгова, Н. Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Белова. София: Унив. издателство "Св. Климент Охридски", 2004.

Иванов 1891: Иванов, Манол. Палеографски, граматически и критически особености на Пирдопския апостол. // Сборник народни умотворения, 1891, кн. 6.

Караджова 1997: Караджова, Даринка. Два нови преписа на Паисиевата "История славянобългарска. // Балканистичен форум, 1997, кн. 3.

Стоянов 1941: Стоянов, Методи. Град Пирдоп в миналото и сега. 1941.

Стоянов б.г.: Стоянов, Методи. Град Пирдоп в миналото и сега. Фототипно издание, б.г.

Стоянов 1984: Стоянов, Маньо. Тодор Пирдопски - книжовник и илюстратор. София, 1984.

Тодоров 1982: Тодоров, Ил. Разпространение и въздействие на "История славянобългарска" през Възраждането. // Сборник доклади. Том 1. 1982.

© Иван Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.05.2012, № 1 (134)