“ЦВЕТНИТЕ СПОМЕНИ НА ГРЕХА” ОТ ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

Иван Сухиванов

web

Тази книга е продължение на сборника с есета и критически статии и отзиви на Владимир Шумелов “Накърнимото” (изд. Жанет 45, 2004). Част от заглавието е своеобразна реплика на Кафка (”...той (писателят - б.м., И.С.) е изкупителната жертва на човечеството, той позволява на хората невинно, почти невинно да се наслаждават на греха...”). Текстовете са подбирани на принципа на “представителната извадка” и са подредени в три раздела, посочени в подзаглавието. Текстовете са публикувани на страниците на търновските издания - алм. “Света гора”, в. “Артфорум” и старозагорския в. “Литературен глас”. Книгата, според автора, “няма претенции да йерархизира” текстове и автори (както правеше тоталитарната “априлска” критика, със своите субординиращи списъци). Ценността на тази книга, пак според автора, се дължи на “езика” й - колажен, елиптичен, ексцентричен, автоцитатен, епатажен, авторефлексивен (без да изпада в нарцисизъм). Ползва се и “неотявлен” постмодерен жаргон в умерени количества. Авторът възразява и на Йордан Ефтимов, че е радетел на “контракултурата”. Четейки необемните текстове, виждаме, че Т. Ман е съвсем прав, като казва, че: ”Писателят е човек, който пише по-трудно от другите хора”. Така е. Само графоманът пише леко и вдъхновено, понеже не се изправя непрекъснато пред “невъзможността” и безсмислието да се пише. Този психологически синдром важи най-вече за критиката, където основанието за написване на текста непрекъснато се самосаботира. В този дух можем да кажем, че “краткостта е сестра на таланта” - в смисъл, че е по-важно това, което авторът премълчава може би...

В раздела “критики” авторът се занимава с оня дефицитен жанр, който е прието да наричаме “оперативна” критика. Всеки, който се занимава с литература, знае от какво значение е своевременният отзив за излязло литературно произведение, което е още във “втора преснота”, като рибата на Булгаков. Освен че окуражава и окриля, такъв отзив ориентира автора в изработването на това капризно нещо - вкуса. Особено ако е честно написана. Във всеки български град, който функционира като литературен център, винаги има действаща литературна критика. Особено ако има и университет с хуманитарни факултети, какъвто е случаят с Търново, но какъвто не е случаят с Бургас например, където между академично-дисертабилните писания и актуалната литературна рефлексия няма изградени мостове. Освен оперативно-критическите опуси, Шумелов ни предлага и есеистични размисли-фрагменти върху световната литература. Срещаме проникновени страници за един Самюел Бекет, който още не е намерил адекватната си рецепция у нас. Сред “неразбраните” автори сигурно би попаднал и един Ф. Селин, един Томас Бернхард или Уилям Бъроуз. Тоест тези, които традиционно се дамгосват като “космополити”. На Шумелов сигурно му е трудно да вирее в патриархалния Търновград, където “родолюбците” вероятно са над допустимия минимум. В книгата са описани и свръхактуални събития от обществения живот - набезите на един високопатриотичен народокултуртрегер и президентски “съветник” (И.Г.) върху данъкоплатските левчета за култура, за да се пре/издава един култов социалистически реалист - Антон Дончев, от чиито писания псовясват доста членовете на националистическите групировки. Позната история. Но нека тези знаци на времето остават и в книги - понеже пресата почти не ги забелязва. Всъщност помислих си, след като изчетох книгата - Шумелов не е ли “представителна извадка” на поредното изгубено поколение. Дете на депресията, на резигнацията, меланхолията (т.е. “черната злъчка”), на тъгата (като “застояла кръв”, както казват римляните), на задуха, но в черният дроб, натравян систематично и съзнателно с алкохол, “пиян, дано аз ще да забравя”... Да, има няколко страници, посветени на пиенето, понеже... всъщност ясно защо. Фекалната метафорика, своего рода българска инфантилност - тази изконно българска немощ да се справим с “живота”, няма как да попадне в текстове, писани за литературни обекти, но ужасният й контекст облъхва всеки текст, дори когато е херметично затворен в своята ирационална съпротива на живота по български. Към тези размисли склоняват редовете, писани за Виктор Пасков, чийто обезпаметяващ “ексил” е трудно обясним за масовия българин, вероятно поради особената чистоплътност, непозната по нашите ширини. Всъщност чувството за реалност у нас винаги е на размитата граница между абсурда и обитаването му. Мисля, че все пак книгата на Шумелов се опитва да направи невъзможното - да назовава “позора”, да посочва честта... Книга, която те кара да мислиш. Нещо безполезно у нас - но другата перспектива е по-отчайваща...

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2010, № 9 (130)