|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЕПОС
web
Беше през май: прекопавах лехите
с мимози и рози уханни... когато изрових
архаичния щит на Ахил Богоравен;
вездесъща ръжда бе прояла
пейзажа на Омир - като в залез: виждах
тучни ливади, нивята... обляни
от кръв; заморени
герои
блъскаха в плоскостта на съдбата; далече,
над Златната Троя жертвен дим
летеше към Зевса; а Олимп...
бе купчина мухъл... Наблюдавах
(подобно Безсмъртните)
копиеносци
как към засада вървят... а пред тях - ръждясала бездна
от тридесет века... вече зная -
те достигат митичната смърт... и зъби забиват
в коравата пръст; те вярват, че мрат
подобни на Арес (епично сравнение)... Класически бог.
..............................................................................................
Но сянка е вече Ахил - и жалко за тези бързи пети! Ето Хекуба
за децата си плаче... и никой отвъд не ще я теши... Еней - обезчувствен
от мъст, се промъква през пламтящия ад... по-нататък незрящия Омиров
взор нещо помръква... изоставящ толкова плячка
за бъдните
тълкуватели...
Вижте! Цар Одисей се завръща... (следва списък за ново клане)...
Стъпки, стъпки отекват в заспалия град... Хекзаметър.
Железните рози ухаят... Зловещо.
© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2006, № 6 (79)
|