МИСТИФИКАЦИЯ И ИДЕНТИЧНОСТ В "ЛОЗУНГИ" ОТ МАРИЯ СУДАЕВА

Иван Сухиванов

web

През 2004 г. във Франция е публикувана книгата на Мария Судаева "Slogans" ("Лозунги"). Според Антоан Володин, преводач и редактор на изданието, авторката е родена през 1954 г. във Владивосток. Заедно с баща си, геолог по професия, тя живее в Корея, Китай и най-продължително във Виетнам, където преминава нейното детство. След средното училище Судаева се записва в биологическия факултет на университета във Владивосток, но така и не го завършва. Работи като преводач в различни туристически агенции в СССР, а след разпадането му - във Виетнам. Заедно със своя брат Иван Судаев написва романа "Неделя в Абакан" и няколко разказа. Пише също на френски, език, който овладява по време на дългогодишното си пребиваване в Ханой. В началото на перестройката Судаева се проявява като политически активист - сформира във Владивосток анархистка група, която не просъществува дълго. Судаева се самоубива през 2003 г.

Според версията на Володин текстът на "Лозунги"-те попада в ръцете му след смъртта на авторката. Ръкописът му е предоставен от брата на поетесата, а със самата Судаева Володин се запознава лично няколко години преди смъртта й по време на едно от пътуванията си в Южна Азия.

Същевременно във френския печат се промъква хипотезата, че истинският автор на "Лозунгите" не е Мария Судаева, а Антоан Володин. Нека отбележим също, че Володин твори в едно литературно пространство, в което мистификациите не са толкова необичайни (да си припомним Ромен Гари и Борис Виан), а Володин е известен и като мистификатор. Все пак сме склонни да мислим, че "Лозунги"-те са написани от Мария Судаева. Езикът на произведението е тъй усукан и комплициран, че е почти невъзможно един писател, чийто роден език не е руският, да съумее да създаде текст с такава хипнотична мощ и образна наситеност, каквито се срещат може би само в поезията на Марина Цветаева.

Книгата излиза на езика на оригинала през 2013 г.

1. Мистификацията

С какви намерения авторът тръгва да се прикрива зад маската на фиктивна личност? Замисълът на автора е винаги телеологически, струва ми се, и залогът е владеенето на кода на четене и разбиране на произведението, според "замисъла" на автора, доколкото това е възможно. Както отбелязва В. Изер: "Рецептивната теория подпомогна изясняването на това, защо и как един и същ литературен текст може да значи различни неща за различни хора в различни времена". От друга страна, едва ли различието е такова, че текстът да стане неразбираем. Нещо повече - "херметичността" на един текст като че го предпазва от възможни злоупотреби, въпреки че привидно е обратното. Ако Кант беше писал своите текстове в "разговорен стил", това би довело да профанизиране на идеите му. Така и литературната мистификация предполага един все пак компетентен читател...

Изчезването (заличаването) на функцията на автора, според влиятелното есе "Смъртта на автора" от Ролан Барт, се наблюдава първо в писането на Ст. Маларме. Дали обаче това е обективен процес на деперсонализация, или пък е творческа провокация на Маларме? Или е своеобразие на неговото писане, характеризиращо се с "вибриращо почти изчезване" на реалиите на света?"... Живеенето-в-поетиката като "глас", а не като субект с биография и исторически координати, може да открием не само в писането на Маларме, но и да речем, в някои "херметични" автори от началото на 20. век, и пр. Тук бихме апострофирали Барт по един пункт - "читателят" или все пак авторът държи правата върху "метафоризацията" на езика в произведението?

Общо казано, при литературната мистификация личността на "автора" се заменя с друга. Имаме хибрид, получен от вчленяването на текста с измислена биография, в която авторът стратегически разширява полето на фикцията, конструирайки се като друг субект.

От друга страна, литературната мистификация е покана за игра към също така въображаем читател. Покана, която въвлича в играта (колективно) тяло, предпоставяйки и принуждавайки обаче другия да приеме правилата, по които ще се играе, тоест другият ще чете (пише) текста така, както авторът желае. Разбира се, всеки, приел да е читател/ят чрез своето въображение, е привидно свободен, но той също е подвластен на клишета на "традицията". С други думи, ако авторът е модернист, то на него му се и налага някак и да обучава в иновацията си (нормативно, чрез манифест) и да провокира и пр. читателя си. При постмодерниста тази функция отпада, защото, както отбелязва доц. Пламен Дойнов, "постмодерните литературни конструкции са по-скоро макротекстови, надрастващи отделното стихотворение, отделната фраза, отделните технически похвати, като предимно формират условия/ситуации за постмодерно четене". С други думи, постмодерният автор играе, иронизира и се присламчва към традицията, но играе и с институцията "автор", която бива подложена на своебразна редукция. В този дух мистификацията би била един обичаен похват на постмодерниста. И все пак - там е работата, че липсата на разрив и отграничаване от традицията прави постмодернизма трудноопределим като светоусещане. Епохите, които постмодернистът би обитавал с удоволствие, са епохи на преоценка и промени. Точно в такива времена се открива иначе скритата механика на властта.

Ако приемем (Хайдегер, Дерида), че другият предхожда собственото ни съществуване - той се явява своеобразно огледало за нас и прозорец към неосъщественото (несъществуващо де факто) бъдеще, което ни се разкрива в инвариантността на постепенното ставане. В такъв ли режим ще работи обаче мистификацията: според нормативните "интенции" на автора, или ще бъде подета от читателя, положен като "друг" и приел правила на предлаганата му от автора, жанра или някой друг, игра, е трудно да се предскаже...

Е ли е мистификацията последна, "посмъртна" маска на "автора", ако приемем прозренията на Барт за фундамент на такава теза? От друга страна, "читателят" също е конструкт, при това май и по-сложен от "автора". Но дали преди това да не допуснем, че читателят е огледален образ на очакванията на автора, своеобразно алтер его, пространство, където да отекне "гласът" на "автора"? И не просто да отекне, а и дори да "диалогизира" драматично самото слово, както ни учи Бахтин.

В "Смъртта на автора" Барт настоява че: "Писането е неутрално, съставно, обходно пространство, в което нашият субект се губи, това черно-бяло, в което се изличава всяка идентичност на самото пишещо тяло." И още: "...езикът е този, който говори, а не авторът; да пишеш, означава чрез една предпоставена безличност - която никога не бива да се смесва с кастриращата обективност на романиста-реалист - да постигнеш онази точка, в която единствено езикът действа, "перформира...".

В статията си "Литературният факт" Ю. Тинянов предлага термина "литературна личност". Физиономията на тази личност се обрисува пред нас в процеса на рецепция на произведението. Тя постепенно придобива плът и лице за читателя най-вече чрез характерния "стил" на пишещия и пр. Тинянов отбелязва, че използването на псевдоним от писателя е почти равно на анонимност.

2.

Схемата, по която е писана биографията на Судаева, е като че ли е типична за мистифицираните животописи. Тя почти винаги завършва със смъртта (физическата) на автора. Или неговото безследно изчезване... Опитите да бъдат открити хора във Владивосток, които са познавали Мария Судаева засега не са дали никакъв резултат. Което ни насочва към идеята, че Мария Судаева вероятно се явява мистификация на Володин. Самият Володин е известен с това, че издава романите си под различни псевдоними или по-скоро маски, зад които се крие авторът. Характерно за романите на Володин е липсата на връзка със съвременността, хронотопите им са извън нормалния ход на живота, някакъв постапокалиптичен период на оцелялото човечество, което мутира в полуживотински форми, топонимията също е странна, някакви селища, които по-скоро напомнят декори, потьомкински села, пръснати като архипелаг из огромна пустош, в една измислена страна, наречена Балкирия, както и реални топоними, но някак откъснати от историята и захвърлени хаотично в някаква безумна географска карта и пр. Персонажите също носят странни имена, срещат се шамани, самотни войни, и т.п. Впрочем това странно кореспондира и с изстъпления брътвеж на "лозунгите" на Судаева. Тук уместен би бил и въпросът "Кой говори?" в "Лозунги"-те? Имперсоналното разпадане на лирическия субект създава усещането за някакви изблици на "колективно несъзнатото", чии са тия гласове, каква е връзката им с митологията и пр.? Крайният драматизъм на тези "лозунги", команди към някакви последни остатъци от съпротивляващи се на настъпваща смърт или безумие хора, опити да се опазят последните искри на достойнството. (Нека припомним, че Володин е преводач на романите на Братя Стругацки, вкл. и на разказа, залегнал в сценария на "Сталкер", чиято атмосфера като че ли витае в зона на обречената съпротива на чистите по душа индивиди). Лозунгите представляват и своеобразен "последен завет" на феминизма. Всички персонажи са "бойни приятелки", амазонки, или по-точно валкирии, обединени в една борба, водена настойчиво против настъпващия мрак.

Ето части от цикъл, "онагледяващ" текста на Судаева, озаглавен:

Прикритие отдалече

32. ПРИКРИЙТЕ ВАСИЛИСА*! ХУКВАЙТЕ КЪМ ТРЕТИЯ БРЯГ!

33. ПРИКРИЙТЕ ПИРАТКИТЕ! ТИЧАЙТЕ КЪМ ГЪРБЕЛА ЧУДЕН!

34. ПРИКРИЙТЕ ОСЛЕПЕЛИТЕ НИМФИ! ТИЧАЙТЕ КЪМ МЕЧКАТА ДВЕ!

35. ЧЕРВЕНИ РЕНЕГАТКИ, ТИЧАЙТЕ КЪМ ЯЙЦЕТО НА ПИРАТКИТЕ И ГО ПРИКРИВАЙТЕ!

36. ПРИКРИЙТЕ ЯЙЦАТА! ЧУПЕТЕ НЕ-ЯЙЦАТА!

37. ПРИКРИЙТЕ МЛАДАТА МЕЧКА! ТИЧАЙТЕ КЪМ ПРАБАЩИНОТО ЯЙЦЕ И ГО ИЗЯЖТЕ!

38. БЛЕДИ УБИЕЦО, МАХАЙ СЕ! ЖИВУРКАЙ В ОСТАТЪЦИТЕ ОТ СВОИТЕ СЪНИЩА!

39. БЛЕДИ УБИЕЦО, МАХАЙ СЕ! МЪЧИ СЕ В ТОР ОТ СВОИТЕ СЪНИЩА!

40. РЕНЕГАТКИ ОЛМЕС, ЛУТАЙТЕ СЕ В ТРЕВИТЕ И СПЕТЕ!

41. ПРИКРИЙ ЖЪЛТИТЕ НИМФИ! ТИЧАЙ КЪМ ДИВИТЕ ТРЕВОЛЯЦИ! ЛУТАЙ СЕ!

В цитирания по-горе откъс можем да откроим повторението на императивните форми на няколко глагола ("тичайте", "прикрийте", "лутайте се" и т.п.), които изразяват или насочват действията на неясни за нас субекти. Тези субекти всъщност са назовани в обръщенията - "червени ренегатки", "бледи убиецо" и пр. Повторението на глаголите обаче в различните "пропозиции" - редове създават усещането за (възможна, несъзнателна, тоест различима...) акростихова организация и съчетания при четене. Търсене на смисъл "по вертикала" може да се окаже доста плодотворно в смисъла на откриването на налагащ се шаблон върху материала и дори откриването на смисъл като някакъв предполагаем "тайнопис"... Всъщност в "тайнописа" можем да видим явно и той не е нищо повече от ословесената интенция на автора. Защото какъвто и да е "замисълът" на автора, той, все едно, не може да бъде скрит и излиза на повърхността на текста... Дали такъв "тайнопис" наистина съществува, дали авторът на "Лозунги" е заложил (и) това в намеренията си да бъде все пак проясняван текста по необичаен начин - предстои да се изясни... Но и без да е заложен в намеренията на автора, ние можем да го извлечем от текста. Друг е въпросът, че значението в различните епохи вероятно ще е различно. Това, което закрепя обаче значението към някакви постоянна стойност, е екзистенциалната човешка ситуация: хората се раждат, живеят и умират изправени пред общо взето едни и същи екзистенциални проблеми през епохите. Също така човешката психика не се променя, тя само бива поставяна в различни исторически условия. Важното откритие на Лакан, че подсъзнанието е структурирано като език, ни дава възможността да гледаме на литературата като на антропология, неразривно свързана с истината за човека. Така всяко литературно произведение може да бъде разглеждано не като произвол на автора, а като основа за открития на различни страни на човешката същност.

Но да се върнем пак на темата за Антоан Володин: самият Володин отграничава "творенията" си от всякакви литературни течения и сам ги определя като постекзотизъм. Да твориш на родния си език като на чужд е неговото творческо верую и това вероятно го разграничава от доста писатели, вписващи се по някакъв начин в "нормалната" литературна среда. Но не е ли това постомодерният проект - отричащ по принцип делението на литературата на чужда и национална? За нас по-важно би било дали в жанровата памет на неговите романи статията на Р. Барт е оказала някакво влияние. Нека вметнем, че Антоан Володин не е чужд на литературоведското писане. Ако все пак Володин е авторът на този необичаен литературен текст, какъвто е "Лозунги" на Судаева, то авторът живее в "постмодерна ситуация" и няма начин радикални теоретични текстове като "Смъртта на автора" и т.п. да не оказват влияние върху писането му. "Третият свят" (К. Попър) е добро място за среща на термина "литературен бит" (Тинянов, Айхенбаум, 1927) и онова, което бихме нарекли "живот-в-поетиката", обясняващ влиянието на литературните теории върху писането на литературни произведения, а може би повлияни най-вече от теориите за "жанра"... В случая това изглежда е несъмнено - "Лозунги"-те попадат в графата на "знанието" ни за дадаизма с нонсенса си, но какво следва по-нататък...

Не е ясно и чии са тези "гласове", които звучат в "Лозунги", кого точно имат предвид, доколко те представляват "метафори" и въобще има ли се предвид някакъв предполагаем рецепиент. Ако приемем твърдението на П. Рикьор за метафората като подвижност на смисъла, то каква е метафоричната наситеност в "Лозунги" и какъв смисъл се "измества", "скача" и за кого? Към кого всъщност е адресирано евентуалното "послание"? Може би отговорът е: към "нищото". Нищото, към пустинята на "безкрайно просветената Земя"...

Известно е, че "Лозунги" са обнародвани - поставяни на сцена, четени са по радио, части от тях публикувани. Техните интертекстуални връзки са недостатъчно проучени. Може би точно това би хвърлило светлина върху предполагаемото авторство. Въпреки че за повечето изследователи важен е текстът. В случая текстът е налице, макар обрасъл с неясна обстоятелственост около авторството. Това, което го прави интересен и донякъде скандален обаче, не е мистификацията, а неговото съдържание, излято в необичайна форма. Може би мистификацията е симулация на парадна порта, която авторът е построил за лековерните читатели, а може пък и да е истинският вход, през който влизат само изкушените да обитават изчистеното от конюнктурни страсти "литературно пространство" (Бланшо)? А защо не и мистификацията всъщност да ни показва и нещо друго - ненужността на авторството, констатирането на неговата смърт, езикът в пропозиции на говорене-само-за-себe-си... Усъмняването в това, че съществува някакъв външен (отвъден) смисъл на нещата... и хипотезата, че внушаването на смисъл е самият смисъл, това, което правят и лозунгите...

Както отбелязват някои критици, книгата е публикувана в разгара на "оранжевата революция" (2004) в Украйна, нейният антитоталитарен патос и яростно свободолюбие са несъмнени. Въпросът дали иносказателно тази книга не бележи отвътре и разпада, и вътрешната "пустота" на самообявилата се за вечна "съветска власт"? Дали пък лозунгите с тяхното оттласкване от общоприетия "смисъл" и "здравомислие" не ни показват безсмислието на тоталитарния дискурс, с чийто езикова "шлака" са изградени и "лозунгите" на Судаева... Безспорно това не е еднопланова книга, може би в същите тези лозунги зазвучават по необичаен начин и потиснати и заровени в замръзналата сибирска почва гласове на лагерниците, заточените и военизирани "неудобни" (т.нар. конфликтни личности) на властта индивиди, на поетите и писателите, интелигентите, заровени живи из "мъртвите сибирски полета" на забравата, изчезнали от публичността в мъртвите домове на репресията, в заледения търбух на една нескончаема империя на злото...

3. Още за мистификацията

Литературата, както знаем, е "художествена измислица" и интелектуална игра. При мистификацията измислен се оказва самият "автор". Кое подтиква авторът да постъпва така - като се крие зад различни маски и чужди имена? Мотивите могат да бъдат разнообразни: стремеж към артистично превъплъщение, разиграване на маскарад; също така невъзможност на автора да се подпише с истинското си име, поради цензурни или други съображения. Освен това в случай на литературен неуспех маската гарантира някаква защита. Други възможни причини могат да бъдат стремеж към вживяване в друга култура и опити това да бъде представено като "превод", освен това: епигонство и дори лесен начин за печалба чрез изкусна фалшификация. Нерядко пъти мистификацията е само тривиална лудория и желание да се посрамят критиците.

Но съществуват мистификации, които се възприемат като сериозни открития на литературни факти. Такъв е случаят с известната мистификация на Джеймс Макферсон "Песните на Осиан" и т.нар. "илирийски" стихотворения на Проспер Мериме.

Съществуват случаи, когато творецът става заложник на своята маска. Такъв, струва ми се, е случаят със загадъчната испанска поетеса Черубина де Габриак. Зад това име всъщност се крие студентката в Петербургския университет Мария Дмитриева, която, заедно с поета Максимилиан Волошин, покорява четящата публика с изящен словесен изказ. За самата Дмитриева обаче мистификацията не е игра. "Погребвайки Черубина, аз погребах себе си" - заявява тя. Подобен е и случаят с Ромен Гари, който под псевдонима Емил Ажар получава наградата "Гонкур", а след разобличаването на мистификацията се самоубива...

Друг случай на литературна мистификация е сътрудничеството между двама големи аржентински писатели Х. Л. Борхес и Адолфо Биой Касарес. Общата им книга е резултат на интереса на двамата към детективския жанр; сборникът "Шест задачи за дон Исидро Пароди", който двамата изкушени в литературната мистификация публикуват под псевдонима Онорио Бустос Домек, се състои от шест разказа, обединени от фигурата на екзотичният детектив Исидро Пароди. Без да напуска килия № 273 в Държавния затвор, където лежи с несправедлива присъда, този абсурден детектив разрешава с необикновена проницателност и умение най-обърканите криминални случаи. Пародирането на детективския жанр, съчетано с пародиране на говора на характерни социални типове, е полето, в което се разгръща безпощадната критика, на която биват подложени различни аспекти от аржентинското общество от четиридесетте години на 20-ти век.

По-особен тип мистификация представлява "На Острова на Блажените" от големия български поет Пенчо Славейков. В творбата му личат усилията на поета да бъде силно национален, същевременно, постигайки висотите на една общочовешка проблематика. Книгата на Славейков, която представлява антология от измислени автори, с биографии, също съчинени от Славейков, е сред първите в световната литература модерни мистификации, които са с цел не да скрият автора, а да разкрият уменията му за превъплъщение зад маски, които читателя може да разкрие и разобличи. Авторите са измислени, както и техните биографии, както и това, че живеят в една утопична страна, която авторът е нарекъл "Островът на Блажените" и която всъщност древногръцкото предание свързва с потъналия материк "Атлантида", чието неясно местоположение се сочи някъде на запад от Гибралтар. Освен утопичният хронотоп, онова, което особено сближава и дава възможност за аналогии между "Островът на Блажените" и "Лозунги" на Судаева, е нещо, което ще наречем "глад за епос". Какво имаме предвид - Славейков твори в епоха, в която е модно укрепващите млади европейски нации да имат големи легитимиращи ги митопоетически разкази и сюжети, свързани с "бащите на нацията", с "националните герои", борбата за независимост и пр. Такъв тип, може би пръв по рода си, се явяват и песните на измисления древен келтски бард Осиан. Очевидно този опит за мистификация в митотворчеството и фолклора се оказва заразен. Така се появява и известната мистификация "Веда Словена"...

През 1874 г. в Белград и през 1881 г. в Санкт Петербург са публикувани двата тома на "Веда Словена" - "Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха". Съставител е босненският сърбин Стефан Веркович. "Веда Словена" предизвиква фурор сред научните среди от Русия до Франция и остава в историята като най-голямата фолклорна загадка, пренията около която не стихват и днес. В европейската славистика възникват два лагера - "разобличители" и "апологети". "Веда Словена" успява да привлече подкрепата не само на множество авторитетни чуждестранни учени, но и на немалко български фолклористи от самата Македония, които познават детайлно местното народно творчество и диалекти. Френското правителство двукратно изпраща свои инспектори, които да изследват достоверността на епоса там, където е "открит": в югозападните Родопи, сред т.нар. помаци - българоезична етнографска група, изповядваща ислям. Последвалите ги български анкети не дават еднозначни отговори на въпросите около "Веда Словена". Сензационно е, че тези и други публикувани от Веркович песни, "записани" в българска Македония, представят материал, който преобръща представите за предписмената история на Европа. "Веди"-те, чието "индийско" звучене също не е случайно, не само съдържат предания за това как са възникнали ралото, сърпът, лодката, житото, виното, писмеността, но създават цяла легендарно-митологична концепция, в която фигурират индийският бог Вишну, тракийският певец Орфей, Троянската война, македонските царе Филип II и Александър Велики и т.н. При това, ако легендарният германски епос "Песен за Нибелунгите" съдържа 9776 стиха, то само в двата тома на "Веда Словена" стиховете са 23809, като Веркович уверява научния свят, че разполага с още десет пъти по толкова. Онова, което се знае със сигурност, е, че загадката възниква благодарение на българина Иван Гологанов (1839-1895 г.). Роден близо до гореспоменатия район, той работи като селски учител в този край. Гологанов твърди, че е издирвал и записвал (срещу минимално заплащане от Веркович) песните от "Веда Словена" в срок от 12 години. След това Веркович издава под свое име събраните песни. Критиците на Иван Гологанов отричат достоверността на "Веда Словена". Не трябва да пропускаме факта, че въпросните мистификации се случват в епохата на романтизма. Мощният европейски революционен романтизъм се стреми към реформи и социална свобода, а при поробените народи - и към национално освобождение. Разочаровани от реалността, романтиците търсят опора за нейното отрицание и преустройство в идеализираното минало на своите страни.

Тук неминуемо сме длъжни да проправим паралели между двата мистифицирани текста - на "Веда Словена" и на "Лозунги" - първо, по линия на старославянската лексика: като своеобразна идеализация на миналото и традицията при "Веда Словена" и модернисткото разплитане на етимологията, нейната деконструкция като продукт на историческия развой, където властта е вплетена във всяко слово (Р. Барт)... Възможен ли е въобще "езикът", за който пледират "лозунгите", език, в който означаващото е освободено от историческия нагар и поетическата функция на езика обсебва цялото съдържание? Това пък веднага ни насочва към експериментите на В. Хлебников в тази насока, които авторът на "Лозунги" несъмнено познава и ползва в текста си. Би могло да се кажат няколко думи и за топонимите в "Лозунги", доколко и как се ползва този най-устойчив пласт на езика. Разбира се, "уж" народната етимология на дадени топоними може би е част от езиковите игри в "Лозунги". Ето какво казва изобщо по повод на народната етимология един руски автор: "Във фолклорно-митологичните текстове не е възможно да се разграничат случаите на собствено народна (или лъжлива) етимология и етимологическата истина. Семантичното привличане на родствените думи и тяхната функционална натовареност в текстовете от областта на народната митология са съвършено еднакви. В народното езиково и митологично съзнание всяко външно сходство предполага, подразбира и сигнализира вътрешна връзка и символично тъждество. При народните песни народната етимология и звуковото сходство, възникнало от нея, има, естествено, двойна функционална натовареност - и семантична, възкресяваща старинните изгубени връзки между думите, и поетична. Това в още по-голяма степен допринася за "възкресяването" на потъналите в историческа забрава названия на личности в народните песни" (Толстой 1995: 328-329). Ярък пример за подобна двойна функционалната натовареност на думите при "Лозунги" са езиковите игри около името на Ницше (Нитче) и "нищо" (ничего): "54. НИЩО НЕ ЧАКАЙ ОТ ВКОЧАНЕНОСТТА, СЛЕД ТОВА - NITCHEGO!" (цикълът "Вкочаненост": в оригинала Припай - замръзнал около брега лед).

Тук може да се повдигне и следният въпрос: как стоят нещата по отношение на етимологията на думите в поезията. Доколко "боравенето" на поета с думите - тяхното значение, употребата на звукопис, и т.п., напомня модела на "народната етимология" - с други думи поетът не създава ли нови значения на думите по "ненаучният" метод на народната етимология? Следвайки интуитивно своя въображаема, звукова, графична и пр. омонимия - поетът не променя ли произволно значението на думите в стиха? Откъде се появява тая "двусмислена неяснота" на метафората и възможната "полисемия", прикачена към думата след контекстуалните игри на автора, както и произволното прикачване на значения към думите, които поетът постига чрез "работа" върху поетичната функция на езика? В този дух - всяка дума, всеки стих - може да означава все повече неща взависимост от контекстуалното обкръжение, интенциите на автора и пр. И съответно нонсенсът, абсурдът, парадоксът в произведението да почнат да означават нещо, при това "нещо", пряко контролирано от авторовата интенция. Привидното безсмислие на "лозунгите" тогава ще бъде "осветено" от друг ракурс.

Тук следва да се изясни дали "лозунгите" са "поезия", има ли стихова организация на словото.

Уместно е да се постави и въпросът за етимологията на думите в "Лозунги" и доколко те са облъчени от тоталитарната идеология. Значат ли те каквото значат, или попадайки в контекста на "лозунга", те "деавтоматизират" ежедневното значение на думите и ги карат да влизат в нови отношения, да създават нови значения. В случая наблюдаваме конфликт, истинска война между стагнирания тоталитарен език и освободеното от прангите на историческата (и тоталитарно инспирирана?) етимология слово. Възможно ли е цялата тоталитарна "култура", която на пръв поглед е "нормална", да бъде сведена до набор от предписания, абсурдни по своя характер, но направляващи живота на колективното "ние" и насочващи го незнайно накъде. Не са ли обаче "лозунгите" иронична реплика на тези предписания, или са просто тяхно парадоксално продължение? И не са ли лозунгите в крайна сметка "език", оставен сам на себе си, който е изградил собствена имагинерна реалност? Реалност, в която индивидът е изличен като гражданин, тялото му е дисциплинирано във военизирани практики и казармени правила, а мисленето му експроприирано от грандомански програми за "нов живот", "нов прекрасен свят" и т.п.

ЛИТЕРАТУРА

Толстой 1995: Толстой, Н. Язык и народная культура. Очерки по славянской мифологии и этнолингвистике. Москва, 1995.

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2016, № 11 (204)