ЛУДОСТТА - ВИРТУАЛНОСТ БЕЗ ЕЗИК

Иван Сухиванов

web

Стихосбирката "Лозунги" на Мария Судаева съдържа общо 1029 моностиха, с призивен характер в три раздела по 343. Публикувана е през 2004 г. в Париж от нейния преводач (а вероятно и мистификатор) Антоан Володин, който твърди, че открива поетесата при едно от пътуванията си в Южна Азия. Според Володин Судаева е политически активист във Владивосток, където тя организира за кратко анархистка група, която се разпада след нейното самоубийство през 2003 г. Известно е още, че е живяла в Корея и Виетнам. На руски е публикувана през 2013 г. в Москва. Мистерията около този текст остава неразгадана.

Стихосбирката "Лозунги" изобилства от възклицания, призиви, вопли, крясъци (Vociférations¹ - така се казва сценична постановка на "Лозунги", осъществена през 2004 във Франция). Но както е отбелязано и в руското издание на "Лозунги", езиковото поведение на лирическия говорител наподобява бълнуване на изпаднал в транс шаман. "Лозунги"-те препращат към архаичното, митологичното, съня. Същевременно лозунгите се родеят с дадаистичните протуберански на Тристан Цара, както и с абсурдизма на обериутите. Влечението към небитието и анихилацията на лирическия субект са сред препочитаните теми в моностиховете на Судаева. "330. ОТЧАЯНИ КРАСАВИЦИ, ЩЕРЧИЦИ РЪЖДИВИ! ВСИЧКИ ЗАЕДНО, А СЛЕД ТОВА - NITCHEGO!". Ницше също присъства отчетливо в "Лозунгите", освен като пряко назован, също така и като скрити цитати, най-вече от "Тъй рече Заратустра".

Идеята (на Фуко) е, че езиците на модерната литература (след Маларме) се сближават с "езика" на лудостта - като самоимплициращи се, т.е. изказващи и значението си, и собствения си уникален код на изказване... Ако приемем, че е налице своебразно заличаване на границата между литературата и написаното за нея, между креативния и дискурсивния стил, то в "Лозунги" тази стратегия на текста е приложена последователно...

Симулиране на лудост или автентична лудост наблюдаваме в "Лозунги" на Мария Судаева? Ако човек е "болно животно" (Ницше), то и литературата би трябвало да е изконна територия на лудостта... В прословутия задочен спор на Фуко с Дерида относно "дискурса на лудостта" те заемат противоположни позиции, макар и недядко по определени пунктове позициите им да съвпадат. Според Фуко свеждането на безумието до медицинско понятие е дълъг процес. Езикът на психиатрията, пак според него, е монолог на разума върху лудостта... Лишаването на лудостта от език, налагането на мълчание и затварянето на лудостта в безопасен за разума "топос", в абсолютната празнота на "липса на дело" ("нулева степен" на историята)... е процедура, която западният рационализъм провежда целенасочено от векове. Културната обособеност на "лудостта" я "интегрира" като разпознаваема, укротена и смачкана в това насилствено умълчаване, превърната в медицинска патология, в болест. Фуко обаче си поставя за цел да бъде "археолог" на това мълчание, а не да прави история на езика на психиатрията...

Лудостта (безумието), като отхвърляното "външно" за разума, е бивала оградена с граници, затворена в остров. "И в хода на цялата й история тази издълбана празнота, това бяло пространство, чрез което тя се отделя, я обозначава също толкова, колкото и нейните ценности." (Фуко). И отново Фуко: "В центъра на тези опити-граници на западния свят проблясва, разбира се, опитът на самото трагично - след като Ницше показа, че онази трагична структура, изхождайки от която се разгръща историята на западния свят, е не друго, а отказът, забравата и мълчаливото отпадане на трагедията."

Метафората "литературно пространство" на Морис Бланшо е пример за "виртуален свят", някак о-странен, свят на посветени. Пример за виртуален свят, преживяван от всеки, е също така сънят. Образите на лудия и сънуващия се срещат често в литературните текстове. Лудостта, която бива изключвана, затваряна като обратното на разума. Ако приемем, че подобно на литературата и лудостта е особен виртуален (фикционален) свят, то какви биха били последствията от това. Първо, този свят би бил лишен от собствена символика и от език. Понеже езикът е сечиво на разума. При лудостта (обратното на разума) биха "останали" воплите, крясъците, алогичността, характерна и за съня, за нонсенса. "Средства" обаче припознати от авангардната литература и използвани като "език". Никога няма да узнаем дали съществува "виртуален свят" на лудостта. Но бихме могли да го търсим не като го разберем, а по линия на интуитивното познание, емпатийните вживявания, и дори в символите на народния "съновник" и налудните текстове на автори, завършили живота си в небулозата на полудяването и деменцията (Ницше например, а също така Гогол може би).

А в поезията - точно върху тънката ивица между разбиране и неразбиране всъщност се извършва онова "пренасяне", което метафората изработва като искра помежду двата обекта. В поезията ние разбираме и не разбираме едновременно, образът е хем ясен, хем неясен, хем го има и няма, естествен и неестествен. В този дух и лудостта би могла да бъде "разб(и)рана" и тълкувана подобно на съня и поезията, въпреки липсата на отчетлив идентифициращ я език, който да я описва отвътре.

"Безмислицата ("заумь") е съществувала винаги, например в детския език, в сектантския език и т.н. (а може би и в народната етимология? - б.а., Ю.Т.), но едва в наше време тя става литературен факт..." - отбелязва Ю. Тинянов. Безсмислицата и в "Лозунги" е несъмнен факт. Струва ми се, че точно такъв опит да се конструира едно алогично, анархистично пространство наблюдаваме в "Лозунги". Във фикционалния свят на "Лозунги" лудостта е снабдена с един автентичен език, като че ли освободен от надзора на разума. Да се дадат думи на тия трагични вопли, на смазаните от тоталния контрол на рационалността "гласове", на безумното шептене и заглъхналите в забравата разпадащи се субективности на полудяващи философи - това е, струва ми се, една от интенциите на "Лозунги". Лудостта (безумието) е нечовешката страна на разума, "троянски кон" в крепостта на разума, нещо, което като че ли надхвърля разума (според Фуко, въпреки че тази позиция е трудно удържима); в митологията лудостта често е отъждествявана с профетическото; в психоанализата пък се прави опит да се възвърне на лудостта нейната свобода и език, да се води диалог с безумието, като по този начин се снемат вековните забрани... От друга страна, психоанализата няма определение за душевно здраве, а като че ли самото живеене ни вкарва в модуса на твърдението на Паскал: "Хората са така неизбежно луди, че в един друг обрат на лудостта би било лудост да не си луд". И ако това касае евентуално една "ежедневна" лудост, подлежаща в новото време на медикосоциални грижи, то конструираната (литературна) лудост има други параметри. Постигането на един език, който ни говори за истината, достъпна за съзъклятници. Това не е някакъв езотеричен вариант за "истината на нещата", нито някакъв плосък "реализъм", както обикновено се схващат, а чисто литературна специфика, постижима за "посветени". Така и в "Лозунги" неевклидовата "херметичност" не е абсолютна и разрешава през срезовете критически достъп. Небитието, нонсенсът, атавистичният крясък царуват в тази обособена територия. Но нима в тоя милитаристки сленг, в този разпадащ се език в "общуването", в който разделението е на врагове и "наши" не можем да открием следите на масовото обезумяване и боледуването на цивилизацията, която се саморазрушава и самоунищожава? В "Лозунги" няма да открием назидателно размахан пръст, отявленият абсурд на човешкото съществуване обаче е намерил адекватен израз - в този език от позивни, инструкции и предупреждения... Кой говори, към кого е адресиран, какви са тия последни искри на разум пред настъпващия мрак... Език, оставащ без конотации...

Ето цикъл от "Лозунги", чиято енигматичност не ни пречи да усетим напрегнатата атмосфера на "битката". Защото борбата (трансгресията?) между безумието и разума е безпощадна "битка", непрекъсващо сражение, в която хуманността е химера...

Вкочаненост (в оригинала Припай - замръзнал около брега лед)

51. ПРОКРАДВАЙ СЕ ВЪЛЧЕШКАТА КЪМ ВКОЧАНЕНАТА ЗВЕЗДА!

52. ЛЯВАТА ТИ РЪКА Я НАРИЧАТ ВКОЧАНЕНОСТ! ПРЕДАЙ РЪКАТА СИ!

53. И СЪРЦЕТО ТИ ГО НАРИЧАТ ВКОЧАНЕНОСТ!

54. НИЩО НЕ ЧАКАЙ ОТ ВКОЧАНЕНОСТТА, СЛЕД ТОВА - NITCHEGO!

55. СПЕШНО ДА СЕ ЗАДЕЙСТВА СЪН СТО И ДВАНАДЕСЕТ!

56. ВОЙНИКО, НЕ СЕПВАЙ СЕ ОТ СЪНЯ СТО И ДВАНАДЕСЕТ! НЕ СЕ ПРОТИВИ НА ЦАРИЦИТЕ! ПЛУВАЙ НА ВИДНО МЯСТО!

57. СЛЕД СЪН СТО И ДВАНАДЕСЕТ НАРИЧАТ РЪКАТА ТИ ВКОЧАНЕНОСТ!

58. БЪДИ ПРИ ЦАРИЦИТЕ В ОГЪНЯ! ДОРИ ОГЪНЯТ ГО ЗОВАТ ВКОЧАНЕНОСТ!

59. НЕ ЧАКАЙ НИЩО ПРЕД ЦАРИЦИТЕ В ПЪКЪЛА! НЕ СЕ ПРОТИВИ! НАМЕРИ СИ РЪКАТА! БРОЙ ДО СТО И ДВАНАДЕСЕТ!

60. НА ВКОЧАНЕНАТА ЗВЕЗДА СКОРО ЩЕ ПОГИНАТ СКВЕРНИТЕ ДНИ!

Ж. Батай отбелязва в последното си телевизионно интервю: "В литературата можем да видим човешката перспектива в нейната цялост, защото тя не ни пуска, не ни позволява да живеем, без да видим човешката природа в най-насилническия й аспект. Само трябва да си помислите за трагедиите, Шекспир, има много примери в същия жанр."

"Лозунгите" на Судаева са императивни фрази, команди, език оставен сам на себе си, настояващи общо взето към изпълнението на безсмислени на пръв поглед действия. Или поне така изглеждат, извадени от контекста на съответният цикъл с лозунги. И ако разиграем прословутата мисъл на Витгенщайн, че никой не може да излезе извън границите на езика и че всичко е вътре в езика - то "лозунги"-те напускат територията на смисъла, но дали пък не излизат и извън човешкия език, като единствената умопостижима за нас, хората, действителност? Фиксирайки "гранични състояния" на човешкото съществуване (в смисъла на екзистенциализма), "лозунгите" поставят на изпитание възможностите на езика, надничайки в непознати досега зони, непознати усети пред входните "врати на пустинята" (Сен Джон-Перс).

Така "Лозунгите" представляват своебразни "лакуни" на изличен от лудостта смисъл, които авторът възстановява като пропозиционирани моностихове. Но това възстановяване винаги ще е приблизително. Така както никога няма да узнаем какво си "мисли" лудият, така няма и да осъзнаем идеалния архетип на поетическия образ в съзнанието на поета. Дали пък поезията, създавайки свой измислен (виртуален) свят, не намеква за невъзможния свят на лудостта? Разумът винаги ще бъде на прага на тоя свят. "Вратите", "дверите" винаги са били любим поетически образ. Райските врати, зад които страданието и болката не съществуват. Този неизпълним блян откриваме и в "Лозунги":

ДА СЕ СВЪРШАТ МРЪСНИТЕ ДНИ

341. СКОРО ЩЕ ОТКРЕХНЕШ ДВЕРИТЕ!

342. СКОРО ЗАЕДНО ЩЕ ЗАСПИМ!

343. ДА ИЗЧЕЗНАТ СКВЕРНИТЕ ДНИ!

Дали да виждаме в "Лозунги" едни обновени "цветя на злото", кафкианската празнота на един механичен свят, запътил се към нищото? Литературата като безнадеждно болестно състояние на езика и съзнанието? Битка, в която победата не е предопределена? Пред многозначителната умълчаност на лудостта...

БЕЛЕЖКИ

1. Vociférations (фр.) - викове, крясъци, вопли. [обратно]

Судаева Мария. Лозунги. Москва: А&Д Студия-База, 2013.

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.06.2017, № 6 (211)