ЕМИГРАНТЪТ

Иван Сухиванов

web

Мъжът се е втренчил в овала на чашата, на чието дъно се пречупват светлините на града; отблясъците са далечни и студени... Гледа тази чаша с безразличие, всъщност едва ли я вижда. Течността в нея носи опиянение, усеща я като тежка утайка във вътрешностите си...

Няма какво да си спомня, уморен е, предпочита (ако тази е думата) да е тук и да не мисли, макар че е невъзможно. Не изпитва респект към мислите си.

Устата му е изпръхнала, вгорчена от метален вкус. Вероятно такъв е вкусът на скуката, свързваща пейзажа зад стъклото на панорамния прозорец, зад който настъпваше поредната нощ...

Мисълта му сега витае там, по осветената крайбрежна уличка, край невидимото черно море, а той наблюдава оттук, ей така, без усилие: есен е, вали и замъглява прозореца; и все така - мисъл и дъжд, до безконечност...

Бистрото е празно. Би трябвало да му влияе тази обстановка, но фактите са някак извън него... тези захабени покривки, мърляви келнери без физиономии, ресторантската тъга - в блуса, в застаряващата двойка, в акуратното хранене на младия плешивец насреща...

И по-нататък мисъл за: мрачни стълбища, засечено пране, миризма на вкиснато... сдъвкани хапки и думи... забрава. Познава всеки процеп, където мисълта се погнусява, всичко, което трябва да се изтърпи докрай... Но защо се напряга - нима има значение. Предвиденото предстои да се случи. Стоиш в началото, а виждаш края...

Всичко, което мисли, е неправдоподобно. Дори и празните диалози, които води наум. Какво носи тоя келнер? Чаша с алкохол. Фантастично.

Мъжът се е втренчил към чезнещата в тъмнината крайбрежна уличка, мисли си, животът му е преминал по тази уличка, познават го там... Мисли си своите неща и не желае да му се бъркат... Нещо като натрапчива мигрена, която не свършва никога.

Те, неговите приятели, увлечени от потока,  заминаха за Канада... Вероятно никога няма да се върнат. Всяка вечер минава покрай опустелите дворчета, където е седял, пил и разказвал истории...

Вглежда се в пукнатините, с които разрухата бавно обхваща опразнените им къщи, в които понякога се мяркат хора като привидения и си мисли, че е извън силите му да промени нещичко от това, което се случва...

Мъжът се е втренчил към чезнещата в тъмнината крайбрежна уличка, мисли си, животът му е преминал по тази уличка, познават го там... Мисли си своите неща и не желае да му се бъркат... Нещо като натрапчива мигрена, която не свършва никога.

Те, неговите приятели, увлечени от потока,  заминаха за Канада... Вероятно никога няма да се върнат. Всяка вечер минава покрай опустелите дворчета, където е седял, пил и разказвал истории...

Вглежда се в пукнатините, с които разрухата бавно обхваща опразнените им къщи, в които понякога се мяркат хора като привидения  и си мисли, че е извън силите му да промени нещичко от това, което се случва...

Ръката му плъзва към вътрешния джоб на якето. Напипва тънко снопче от банкноти - месечната му заплата... Там, където са те, тези хартийки не означават нищо. Там... е треска за злато, неограничени възможности, смърт в безводна местност... това  е от уестърните. Не го е преживял. Всичко пак е само мисъл, мисъл, както всяка вечер, както тази маса със зацапана покривка... А там, отвъд океана, вече се съмва... и всичко се завърта, отначало...

Ръката му стиска пачката с пари, премисляйки случайния маршрут дотук: с полупразния тролей с мътни стъкла, сивите хора, които се прибираха след работа, афишите, кварталното кино...

Навън съвсем се е стъмнило. Чак сега усети застоялия въздух в заведението. Не бе влизал тук скоро. Ще се напие тихичко... като редовен клиент. Ще се неидентифицира.

Ето има и ценоразпис. На български и английски. Евтино е.

Махна на келнера. Онзи се отдалечи с празен поглед. Махна отново...

Поглежда надолу. Изтръпва. Столът, върху който седи, се вижда. Затиска очите си с длан. Всичко се виждаше...

И разбра - той не съществуваше.

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2016, № 12 (205)