"ЕЛЕНИТЕ", ИЛИ ЗА ПОРЕДНОТО БЪЛГАРСКО ИЗГУБЕНО ВРЕМЕ

Иван Сухиванов

web

"Елените" е роман за любовта; авторът му е романтик и e естествен в стремежа си към свободата и своебразната фри/волност на въображението; без да е напълно лиричен, в романа срещаме и такива елементи и дори стихотворения; в известен смисъл романът е билдунгс, "Емил", или изграждане и възпитаване чрез перипетиите на любовния сантимент; не бива да убягва от погледа ни особеният природонаучен дискурс, характерен за просвещенските повествувания; чистофайнически "романът" страни с погнуса от политико-вестникарски и идеологически тези, в този дух се и стреми да заобиколи родово-българския каноничен хоризонт на очакването за нещо познато и "изконно" като чувственост и пр., или пък по балкански екзотично; лексикално романът избягва и свръхактуалния сленг на т.нар. "преход", затворен в своята о-чужденост, разказ, за нещо "отколешно", в известен смисъл и неслучило се, макар че би могло и да се случи.

Романтизмът у нас обаче се проявява по скоро като херметизъм, или склонност към мистификации ("На острова на блажените"). Ако разглеждаме "На острова на блажените" като опит за съкровен канон на българската литература, отграничаващ се от официозния патриотарско-вазовски тип съчетание на непоносим етноцентризъм, вулгарност и примитивизъм - то Иговият романов опит го заселва сред това обособено пространство, сред фикционалните автори. Отбягвайки казионната писателска персоналност, Игов ни предлага (все още незагубените) "записки" на един несретник; героят е някак изгубен във времето, потъва в някакви междини на хроноса - самоусъвършенства се, същевременно витален и любознателен. Коя Елена обаче би му подхождала повече - не толкова Парисовата, колкото може би Фаустовата... Героят е млад човек, същевременно е носталгично настроен, възкресява чрез археология на чувствените спомени един изчезнал вече свят; смъртта, меланхолията и платоническата любов тук са преплетени в странна арабеска; майката и любимата са двете най-важни същества за героя; авантюрното начало на романа е необходимо, за да попадне героят в един "изгубен свят" "или "изгубен рай", "касталия" (и въобще целият конспект с библиотечни книги, който формира юношата; друг въпрос е, доколко този "конспект" е безконтролен и разрешен от властите), където пантеизмът и съзерцателността откриват свое пространство; героят чете усилено световни литературни шедьоври и по този начин като че ли разширява това пространство - превръща го в "литературно пространство", зона на интелектуалната свобода; казвам това, за да отгранича и литературоведа Игов от чисто техничарския подход към литературата, тежкият инструментариум тук е заменен с тишината на горските масиви и с рецепцията на наивния и непокварен човек, търсещ светове в литературата, а не социални отражения...

Същевременно това е роман за българският криминален"преход", при това фиксиращ една автентична посткомунистическа чувствителност, той е и отрицанието на безумната социална трансформация, продължаваща безсмислието на социалното инженерство, нароило тъмни субекти с единствена цел да притежават; отключена е отново социалната джунгла, която ражда "ловците" на блага... (N.B. - тук може да вметнем, че като че ли иронично е осветена ролята на ловджилъка в битието на българския писател и поетесите-хрътки, доброволни гончета на управляващите; техният зловещ образ се мярка в романа, те са просто убийци... на елени)... "Лятото" (Камю) тук, като че ли е основният сезон, социалното пък е по-скоро "зимата на недоволството" - героят прекосява тези символни пространства на българското, чийто двуделен аграрен цикъл е все още в сила, въпреки индустриалната революция; баладичното, като че ли присъства в изображението на планинския козел, тук преосмислен като образ на свободната воля, теглеща нагоре, към планинските върхове и била...

Бих ползвал методологически прокламирания напоследък от Йордан Ефтимов "нов историзъм" - ще се спра на описанията на старата "горска вила", "горският дворец", където попада в началото на романа героят. Обособената територия, към която няма "мостове" и се попада случайно - би трябвало да има съответствия в реалното битие на Игов; всъщност алюзиите с "Вълшебната планина" и кътчетата за изолиране на умиращи туберкулозни (като езерото Комо), биха били най-услужливо лесни, ако се плъзнем в улея на случайната аналогия (а може би всяка аналогия е такава?!). Нека отбележим, че аисторичното битие на героя е датирано скрупульозно, с някаква ирония към календара и към всяко "ново време", което би пристигнало от заплашителното бъдеще. Така че ще е по-добре да разгледаме и да направим едни паралели със социалистическото "почивно дело", които биха били по-удачни. Известно ни е, че многократно Игов е почивал в писателския дом в Хисаря. В тази връзка бихме открили и в романа му "отражение" на този биографичен факт, въпреки че фикционалният свят изглежда доста откъснат от родната действителност... Тезата ми е, че социалистическото "почивно дело" имаше за цел възстановяването на силите за нови трудови подвизи (защо трудът, вкл. и интелектуалният, се схваща като "подвиг", е друг въпрос). Почивните "бази" бяха поддържани на границата на работническия "лукс", като най-вече се наблягаше на диетите и "доброто хранене"; "активният отдих" включваше "физзарядка", безплатна физиотерапия, рационална терапия за "нервноболните", културно-масови програми... и неконтролиран, поне на пръв поглед, промискуитет. Това "карнавално" отпускане на властта беше с цел гражданите на републиката да "отмарят", забравяйки ежедневните задължения и съответно и гражданското си чувство на критично отношение към действителността.

В известен план присъства и смъртта, с нейната неминуемост, превърната евфемистично в природна необходимост и дори логичен край на изпълнения с общественозначими усилия секуларизиран частен (по-точно "личен") живот, още повече на фона на буржоазно-резигниращите съборетини, останали отпреди великия 9-ти септември, и меланхолно-"венецианските" импликации, които те придаваха на почивното дело. Впрочем декорните условия за почивка се отнасяха най-вече за възрастните и застаряващите, т.нар. "трета възраст" ("младите" не почиваха в тези домове на отдиха, а предпочитаха плажа и походите в планината - оттам тръгва и Иговият герой, пристигайки на автостоп в усамотания райски кът). Дори и заболяванията бяха разделени на "общественозначими" и други; грижите за "инвалидизираните" също присъстваше като хуманизиращ дискурс срещу природата. Борбата с човешката природа се водеше освен на идеологическия фронт, така и в чисто физиологичен план. "Новият човек" трябваше да бъде "здраво тяло със здрав дух" - обратно бе по-трудно постижимо и засягаше предимно хората с калена, стоманена воля. Поправката на тялото бе поверена, освен на медиците, така и на "природните дадености", които трябваше да се изявят у почиващия в лоното на природата човек. Случваше се този човек наистина да "почине" буквално, и то най-вече "сърдечноболни", след предозиране на положителни емоции в следствие на полезни лечебни процедури, изписани от санаториалния лекар. Разбира се, в основата на всичко бяха минералните извори, геотермалната енергия като връзка с "майката земя"; на всяка цена се отбелязваше и дълбокият исторически корен на почивната дело - съответният римски император лекувал подаграта си в "лековитите бани" и т.н. Условно санаториумите бяха разделени на "за трудещи се селяни" и "профсъюзни". Освен това бяха профилирани според "лековитите" качества на водите - например за нервноболни се препоръчваше Наречен, за бъбречни заболявания Хисаря, Банкя - за комбинирани заболявания и т.н. Тук няма да изследваме доколко е застъпена в романа тази оформяща декоративна среда и доколко девствените дъбрави с неотстреляни мечки и сръндаци, в които броди героят, са дежа ву в почивните резервати? Наистина изобразеният горски рай е соц-нереалистичен - защото такава изолация бе невъзможна в една власт, която искаше да присъства и надничаше в най-интимното пространство на индивида. О-без-човечаването бе перфидна практика.

В горския рай пристига зловещата чета от началници-ловджии, убийствата, които те извършват над беззащитните животни, потрисат героя. Но именно в тази среда те се чувстват безнаказани да убиват и дори убиват под прикритието на някаква целесъобразност (вероятно така е убит и писателят Георги Марков, отстрелян със сачма, като "вреден" дивеч). Впрочем самият Марков е описал доста образно ловната дружинка от писатели, която е ухажвала правешкия диктатор. Интересен факт е, че веднъж през Хисаря преминава влакът на Ким Ир Сен. Дали това велико събитие не е вдъхновило тогавашния писателски елит да съчинява дитирамби за комунистическата солидарност и дружба - вероятно би могло да се открият следи в някоя от антологиите, посветени на вечната дружба. Писателстването по комунистически винаги е било отражение на действителността. В известен смисъл литературните текстове наподобяваха годишни отчети за извършеното в хода към "голямата цел" - безкласовото общество. Личностната декласираност на индивида при тоталитаризма бе необходимо изискване, за да може той да се превърне в тухличка за гигантския вавилонски строеж. Всъщност тоталитарната власт е винаги присъстваща тук и сега, и то точно като стена, построена и пристрояваща се - инертна по вътрешната си природа, в този смисъл романът на Игов е контракултурен, бягство във въображението и във фикционален и дори солипсистичен свят, с контурите на една неопетнена чувствителност. Накрая героят постепенно се стопява и изчезва (емигрира вътрешно); освен всичко друго - комунизмът ни караше да живеем абсурда - нямаше нужда той да бъде измислян.

Меланхолията, която струи от страниците на Иговия роман, завладява всеки, който е преживял тези времена - насилието, което бе благообразно и с маска, пищи във всеки ред от романа. Цинизмът на комунистическото управление се състоеше в това, че той подриваше и релативизираше всеки морал - размазваше отделната човешка единица - чийто вътрешен интериор бяха схематичните масови заблуди и бездушие. Възможността да се мисли за "главното" (Толстой) бе заглушавана от "епохалните" задачи, поставяни пред индивида с неговата "малка правда"; в този смисъл свободни сегменти за мислене не се допускаха (макар да прави впечатление, че героят (разказвачът) на Игов е лишен от вътрешна цензура). Скрупульозните описания на природата и горския дом всъщност са изковаване на меча на свободата - доколкото още има значими неща, недокоснати от зловонния дъх на властта.

Роман за свободата и нейната невъзможност - това представлява, според мен, Иговият романов опит. Доколко този роман ще остане ценно "свидетелство" за поредното българско изгубено време - това никой не знае. Но всяко изгубено поколение има своя роман - и безспорно това не са историческите писания - а опитът на човешкото същество да прогледне в сгъстяващия се мрак наоколо и да изрази себе си, а чрез това и общата участ...

© Иван Сухиванов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2011, № 1 (134)