"РАДЕЦКИ"

Иван Станков

web

Много хубави неща бе видял и изпитал Герасим, а сега му беше останало само едно - да не го боли. Когато от лекарствата болката започваше да намалява, а напоследък с морфина и съвсем да изчезва, той се изгубваше из времената. Няма значение къде ще отиде. Трябваше само да внимава, когато се размърдва. Да не докосва нажежената ограда на нервите.

Осемдесет лазарника кой ти е очаквал. От смъртта на дъщеря му минаха толкова години. За какво му бяха? Силно нещо е животът, мислеше в мигове на облекчение. И да не го обичаш, пак го живееш. Все по-малко напред и все повече назад. Докато останеш на място.

От замайването не разбираше добре той ли отива сред времената или те идват при него. Но колко е странно. Седемдесет и пет-шест години са минали от онзи случай, дето го дръпна кравата при кладенеца на брега на Дунава и го надра целия, а ето го и сега каменното корито, огромните хълбоци на кравата горе в небето, толкова близо до очите му е калта, дъхтяща на изпражнения от домашни животни. Какво ставаше с времето? Кое е по-истинско - тогавашното или сегашното? Момчето, дърпано от кравата, не съществува за никого, то е само в неговия мозък. Там ли е целият негов свят? Всичко ли, дето е там, ще умре с него? Няма ли някакъв склад във вселената, където да се пази всичко, случило се под небето?

Откак се помина Анушка, двамата с Виктория останаха без бъдеще. Ама нали от чужда смърт не се умира, бутаха настоящето. Сега, болен и замаян, си спомня онези първи скръбни месеци, когато не знаеше какво ще прави след една минута. Отива към мивката и се ужасява, ето сега ще стигне, ще остави чинията, ами после? Добре, измива я, ами после... Секундите не се познаваха една друга. След първата година хоризонтът малко се разшири, животът се позавърна. Когато внуците заминаха за Испания заедно с половината Русе, годината се разтегна от чакане. Заминаващият е птица, накъдето и да отлети, все е юг. Но чакащите винаги остават в зимата. Той ли мисли така, морякът, дето цял живот бе заминавал и пристигал? Да, на стари години трябваше да се учи да чака. Без срокове, без дати. В една от книгите на сина си прочете преди години, че без надежда отчаянието никога не било истинско. Стори му се плоско тогава, а сега - дълбоко.

Когато чоплеше из градината, особено през пролетта, дъхът на земя проникваше през кожата му. В тази градина той е бивал през всичките си възрасти, от малко момче до сега. В детството се радваше безпричинно на миризмата на пръстта, на топлината, на есенната й умора, на дъждовете и снеговете й. През юношеството трябваше да й се покори, беше годен за работа, разбираше езика й и във всичките й фази беше с нея. Тригодишното войнишко отсъствие нещо го развали. Когато се върна, не беше неин. През редките си моряшки отпуски си бяха вече чужди. След пенсионирането се върнаха тук, но можеше ли да обича една земя, която току-що е прибрала детето му. Често заравяше цялата си длан в някоя от лехите, но не за да каже нещо на пръстта, а за да види как е там, отдолу.

В селското гробище ще свърши пътят му, но ще умре като гражданин. Не заради Русе, не заради апартамента и не заради задължителните три прибора на всяко ядене. Често се мъчеше да си обясни причината за своето погражданяване и винаги стигаше до тях, до корабите. Ами че той дали и една трета от живота си прекара на сушата. Над колко корабни носове е гледал как идат бавно насреща му ония красавици - Будапеща, Братислава, Виена. Най-красиви му се струваха те, когато беше с "Радецки". Все едно параходът се връщаше у дома си, тези градове го чакаха, познаваха го, тъгуваха по него. През другото време пак бе красив, но някак похитен.

По случайност болестта го налегна, докато четеше и препрочиташе Захари Стоянов. Мислеше си какво ли бе правил прадядо му в онези дни и бил ли е част от онова априлско време, щом не е документиран в никаква книга. С какво ли се е занимавал на втори юни, докато във врачанския балкан са убивали Ботев? А преди това, когато поетът се е прощавал с майка си в дома на Евлоги Георгиев, разпращал е писма и е организирал качването на момчетата от румънските пристанища?

Стигнал до тук, всеки път влизаше пряко в описанията, вече като свидетел. Ами че той беше видял наживо всичко това. Точно на "Радецки". И се губеше. Чете за поп Сава Катрафилов, а пред него стои Васил Михайлов, чете за Перо Македонеца, а пред него е Коста Цонев. Вижда и себе си толкова ясно и някак отстрани: костюмиран като австрийски моряк и с изкуствените мустаци, дето нежно му ги слагаше гримьорката Таня Кирилова. После как предава руля на снажния Перо, нищо, че после тези кадри не влизат във филма. Прожекторите, насочени към мостика, камерата, дългата дръжка на микрофона... Макар че нямаше реплика в тази сцена, беше въвлечен в събитията и нищо повече не можеше да го извади от там. Безкрайните дубли на трошенето на градинарските сандъци, пълни с оръжие, изхвърлянето на капаците им през борда, преобличането на четниците, струпването на изисканите пасажери от първа класа в предния край на палубата, стотиците кратки тръгвания и връщания на кораба от понтона на село Остров, докато снимат отделни детайли... Всичките тия костюми, не толкова на четниците, колкото на пасажерите, сякаш онова друго време беше тук не само с цветовете и формите си. Бе тук и с миризмите и звуците си, с барутния пушек от револверите и пушките, с възторжените възгласи на четниците, с тържествения, треперещ глас на войводата.

Първите три години след пускането на кораба на вода бяха празни за Герасим. Още докато преправяха стария "Пловдив" по оригиналните чертежи и описания на "Радецки", сформираха екипажа. Партийният секретар на параходството лично го помоли да започне като лоцман на кораба, нищо, че заплатата ще е по-малка, отколкото на товарните кораби. Ще го минат като партийно поръчение. Беше изпълнителен, съгласи се. Празненството беше почти истерично. Десетки хиляди деца с червени връзки от Русе и от цялата страна се пържеха под слънцето, слушаха дългите политически речи на ораторите за грижите на Партията за младите хора, похвалите за хилядите тонове старо желязо, събрано от пионерите, с които бил възстановен корабът. Смехории.

Помнеше Герасим каква суматоха беше по бункирането на кораба, зареждането с гориво, масла, греси, хранителни продукти, вода. На другия ден трябваше да бъдат в Козлодуй, там целият централен комитет начело с Тодор Живков очакваха кораба за тържествата. Понеже не бяха минавали задължителното изпитателно плаване, от параходството наредиха за всеки случай да бъдат прихванати на борд към "Видин", който да ги закара на няколко километра под Козлодуй, откъдето те на собствен ход да пристанат на понтона. Всичко мина благополучно. Пак речи за Ботев и партията, духови музики.

С това шумотевиците приключиха, корабът си плаваше в българския участък, разкарваше пионери и дружинни ръководителки между Видин и Русе. Държеше се много добре на вода, стигна и до Виена, но си оставаше бутафорен. Сега, в село Остров, където се снимаше филмът "Свобода или смърт", "Радецки" бе станал отведнъж истински. По гърба му пак тропаха четници, Ботев пак се обръщаше пламенно към капитан Енглендер и към християнска Европа и редом с кораба, искаше от тях съпричастност към клета и героична България. И Герасим бе тук.

И сега е постоянно там, нищо, че са минали четиридесет години. Преминават пред очите му и режисьорът Никола Корабов с вечния мегафон, и Васил Попов, сценаристът на филма, неотклонно на брезентовия стол до него с цигара в ръка, и любимецът му Иван Братанов, дето играеше Дишлията, такъв сърцат артист и толкова обикновен човек. Ех, най-много Таня Кирилова, гримьорката, завършила художествената академия, дето нежно му лепеше мустаците и му слагаше разни пудри по лицето преди снимките. Кажи-речи през ден все му вика: "Герасиме, хайде пак да те рисувам, искам хубаво да те измисля".

И той отиваше зад малкия нос на един километър западно от понтона. Все за късните следобеди се разбираха, когато нямаше работа около филма. Сядаха и двамата в пясъка, тя с гръб към ниското слънце. Вадеше от чантата си скицник и пастелни бои. Герасим се притесняваше. Таня го гледаше някак изпитателно, изучаваше го, четеше живота му в примижалите срещу слънцето очи, в лекото напрежение около скулите, в светлата тъга от края на устните му. И го рисуваше.

Все нещо не й харесваше, късаше листа от скицника, смачкваше го и го заравяше в пясъка, правеше отгоре купчинка и я решеше с пръсти от всички страни. Разкажи ми нещо за себе си, трябва да те знам много, за да те нарисувам. Нямам нищо за разказване. Все по тия палуби, само слънце и дъжд се сменят. Какво да му се случи сред петнайсет мъже, дето са се скрили от света в малки стаички с кръгли прозорчета. "Затвор върху вода", заравя длани в пясъка Герасим.

Таня прави дясната си длан на рало, вкарва я под пясъка, тръгва с нея на изток и там, отдолу, среща ръката му. Герасим потъва право в залеза и му става червено. Очите му са отвъд слънцето, слепи, а ръката му гори в магмата под земната мантия. Загубва краищата си, усеща ужаса и сладостта да бъдеш безкраен. Небесната и подземната лава текат през вените му една към друга, светът се срива в топката на сърцето му, там е пълно с уморени от дневната жега ангели и с дяволи от горещата тъма. Ушите му все по-силно бумтят от песнопения и сластни стонове, докато от него не остава нищо. Нито ръце, нито устни, нито тяло. Нищо. Целият е навън. И само сега.

Стой сега, не мърдай, ще те нарисувам червен. Няма за кога да отлагат, утре целият снимачен екип заминавал. Работи бързо, почти без да го гледа и много харесва рисунката. Герасим едва се разпознава, но се радва на радостта й. Тя съжалява, че не може да му я даде, ще я прави с масло за изложбата и пастелът ще й трябва. Ще го покани за откриването. Стават и тръгват на изток след страшно дългите си сенки. При понтона стигат само двамата. Зад гърба им залезът е свършил.

Всичко това Герасим го живее стотици пъти и в болестта, и преди нея. Винаги сега. По един и същ начин. На "Радецки" винаги беше шумно, празнично шумно. Минаваха какви ли не групи. Рецитираха патриотични стихотворения, пееха песни, танцуваха в големия салон. Носеха подаръци за кораба. Политкапитанът ги приемаше с ритуална благодарност и отработени фрази, а после ги подаряваше на следващата група, за да не събират прах във витрината. Моряците от екипажа бързо се сприятеляваха с пасажерите, след тържествената част вадеха ракии и вина, помощник-готвачът Монката подкарваше на акордеона моряшки песни, после кръчмарски и чак късно през нощта шумовете стихваха из каютите. Какви момчета служиха с него, повечето родени по селата и станали граждани като него. Двамата помощник-капитани, Стефан Ганев от Басарбово и Енчо Анчев от Бъзовец, лоцманът Цецо Найденов от Пиргово, мотористите, моряците. Стар русенец беше капитанът Георгиев, сериозен и достолепен мъж с тежки мустаци. И колко още. Къде ли бяха сега? После започна и неговата капитанска кариера, смени много кораби, но "Радецки" остана в сърцето му. И не беше само заради Таня Кирилова. Филмът, филмът! Никъде другаде не изпита усещането за голямото време, в което участваш, без да искаш и дори без да знаеш.

Отделното човешко време е винаги малко, мисли Герасим, когато болките го отпуснат. И е винаги на парчета. Прелитат пред замъглените му очи като бавни снежинки. Понякога преминават нагъсто, друг път се разреждат, пускат го за по-дълго в себе си, той не винаги разбира сънува ли ги, или ги живее. Има и хора, но повечето са все кораби с нажежени палуби, със силни студени ветрове от ляво или от дясно на борд, дълги зимни дни из лиманите, където чакат да мине ледоходът, корабни туловища, качени на док за ремонт.

На док е сега и "Радецки". Остарял, със сменена парна машина. Реката е скована. Към Ряхово съвсем е замръзнала. Чува Герасим дълбоките тътени на авиационните бомби, с които трябва непременно да освободят речното тяло, защото ето, водата качва много бързо. В лимана е още тихо, но в талвега ледниците са като канари, блъскат се един друг с все по-малка скорост, напред е задръстено. Нивото се повдига видимо, някъде надолу под Русе се е образувала ледена стена и течението е почти спряло. На "Радецки" няма никой, а водата приижда неудържимо, няма кой да отдаде въжетата и те се късат, параходът се издига заедно с нивото все по-бързо и все по-страшно. Герасим е там, но нищо не може да направи. Няма никакви хора в корабостроителницата, крановете проскърцват студено от вятъра. Бавното течение повлича кораба покрай брега, складовете по кейовете са вече във вода, ледените кубове ги притискат, катерят се по покривите и ги трошат. При речната гара е ниско, тя цялата е вече удавена, няма железопътни линии, няма тунели. Колко пъти е тръгвал оттук и колко пъти се е връщал, сега нито понтоните ги има, нито нивомера на агенцията за проучване нивото на реката. Прозорецът на дезбаркаторите, откъдето се вижда цялото пристанище и откъдето управляват приставащите кораби, е половината под вода, виждат се зелените и червените лампички на радиостанциите, но и тук няма никой. "Радецки" е повлечен от бавната вода към давещата се сграда на Транспортна болница. Не се вижда доктор Миновски да оперира моряшките апендисити и хернии, няма нито сестри, нито пациенти в наводнените зали, само възглавници плуват под таваните. Ето го и Домa на моряка, залят до третия етаж, боже, колко бързо качва тази вода, в малкото таванско помещение сина му го няма, пак не е дошъл на урок, хитрецът му с хитрец, няма го и Начев, няма цигулки, само тътенът от ледените блокове отмерва непонятен, обратен ритъм. При спортния магазин "Атлет", малко преди механа "Странджата", корабът свива бавно вляво по главната улица, управляван от сляпото течение. И тук водата е до вторите етажи, лицата на атласите и горгоните, дето подпират балконите, са сковани от ужас, те винаги са били такива, минава му през ум на Герасим, знаели са за този потоп от самото начало и затова изглеждат толкова естествени. Може би малкото хора, останали след хлора и емиграцията, са разбрали най-сетне посланието им, избягали са в последния момент и затова по улиците няма трупове на удавници. Сега минава покрай сградата, дето отдолу трябва да е "Адам и Ева", скъпият магазин за дрехи и обувки. От тук купиха булчинската рокля на Ани, ох, Ани, Ани, дано тази вода не стигне гробищата, че мъртвите няма къде да избягат. Вдясно, в уличката, под водата трябва да са ресторант "Москва" и кино "Максим Горки". От магазин "1001 стоки" вляво се вижда само островърхата куличка с тесния прозорец. Между удавената сграда на милицията и хотел "Сплендид" има съвсем лек завой, ще се промъкне ли корабът, ох, ще мине, само изкъртва разтворените дограми на прозорците и прогнилите балкони. Боже, ще загинат и театърът, и сладкарница "Тетевен", какво ще показва на гостите си от село, мисли Герасим и нещо го стяга за гърлото, защо загива този град, хлорът ли бе големият му грях, разрухата след приватизацията ли... Не, такава красота не бива да загине, мисли Герасим и се напряга до край. Може пък тази вода да се оттегли. Издига се над капитанския мостик и оглежда кораба отгоре. Сред водната пустош няма вече дори керемидени островчета, "Радецки" се завърта неуправляемо над централния площад, разтърсван от ударите на ледените блокове. "Като празен Ноев ковчег", му минава през ума на Герасим, но сега не може да мисли. Статуята на свободата на Арнолдо Цоки е до гърди във вода и е единственото нещо, което се вижда. Герасим вече не е на кораба, малко встрани е и нищо, нищичко не може да направи, вижда как ръката на статуята се врязва в корпуса на кораба и започва да го разпорва. Тогава хваща Свободата за главата, приплъзва се по ръката й, подпира с крак туловището на парахода. Ето ги огромните весла да десния долап, неподвижни, слузести, страховити, трябва да издържи това моряшко сърце, Герасим не може да диша, за да не отслаби натиска на крака, напъва. Към кърмата наближава гигантски леден къс, навярно някъде откъм театъра, ще удари задницата на кораба и силата му е голяма, Герасим просто трябва да помогне с последната си сила... Със стържещ звук корпусът се измъква от ръката на статуята, пробойната е малко над нивото, на което гази корабът, ще се спаси, ако не излезе много силен страничен вятър, мисли Герасим и като вижда как корабът се отдалечава незнайно накъде, остава при Свободата, сред ледените блокове. Той ли ще е последният, който е видял "Радецки"...

Все на кораби беше живял, но толкова много вода като сега никога не беше виждал. Тежка, гъста, несвършваща. Всичката вода на живота му. Притиска гърдите му. Ледени блокове стържат ръцете и краката му. Герасим поглежда към небето. Над българските земи е започнал да пада най-тъжният сняг на света. Отваря широко очи и му се привиждат надвесени лица. Струва му се, че разпознава Виктория и Иван, иска да им каже да се махат веднага по-далече от потопа, но от гърдите му излиза само едно чуждо стенание. Герасим се отделя от себе си като кораб от понтон, оставя се на течението на секундите и се отказва да проумее къде и за колко време изчезва заедно с цялата тая вода.

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.07.2017, № 7 (112)

Други публикации:
Иван Станков. Улици и кораби. GM. Велико Търново: Фабер, 2017.