ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА АНЧО КАЛОЯНОВ

Иван Станков

web

Съзнавам, че похвални слова в настоящето трябва да се пишат само за хора, за които в бъдеще ще се пишат пространни жития. Но тъй като знанието за бъдещето ни е отнето, аз ще рискувам с жанровете по повод на Анчо Калоянов.

"Учителю" го наричат професори, ректори, директори на музеи и на училища, писатели, журналисти, режисьори. Слагат му главна буква дори в устната си реч и така събират в едно дълбоката интимност и естествения респект.

Буквално хиляди са онези, които са станували край външните крепостни стени на Анчо Калоянов. Стотици са допуснатите във вътрешния му град. Десетки са приетите в двореца му. Не са малцина и допуснатите в храма му. И ето, говоря ви сега с гласа на един от тях. От ония, дето дойдоха и ядоха от хляба и пиха от виното му, жънаха от нивата му и вземаха за посев без насита.

Никак не е лесно да прекосиш живота и през цялото време да мислиш за житото и за думите като за нещо последно. Не е лесно думата "последно" да стои забита в заглавието на първата ти книга. Да започнеш от края.

С твърда и дълбока душа на българин и християнин и с физика на езическо славянско божество, Анчо Калоянов покрива като светла сянка живота на няколко поколения студенти и читатели. Сега учи внуците на първите си випуски. Без умора. Без охкане. Нито от саркоидозата, нито от загубите.

И двете си трапези - и духовната, и телесната - сподели с много люде, и много от тях сприятели, а измежду други отми враждите. Като в Платонов пир минаваха през дома и през душата му хора и колкото повече вземаха, толкова повече ставаше имането му. Освен научни книги, романи и есеистика, подари на родината си и много отгледани личности. Не ги произвеждаше, а ги откриваше и ги събираше, сговоряше ги. И в словесния занаят много народ израсна изпод ръцете му.

Не го плашеха годините. Колкото повече се трупаха, толкова повече растеше и куражът му - отвъд темите, отвъд жанровете, отвъд разграничените територии на науките.

Скоро го коронясаха за Цар на Поломието, макар той да е цар и на Камчийския край. Каква достойна титла - цар на реки! Да се простреш върху времето, да го покриеш със себе си от Плиска, Преслав и Провадийско, през Червен и Търново, да завиеш с всички завои на Лома и на Камчия, които още помнят братята Шкорпил - не е ли предизвикателно, не е ли нескромно? Но нали от него самия сме чули, че скромността е за онези, които нямат други качества.

И ето го днес - изправен, голям, постигнат! Нескромен и в сборниците си с разкази и новели, и в романите си, в шаманството, в старобългарското езичество, в славянската православна цивилизация - навсякъде нескромен. Макар да вижда пустинята наоколо, излива щедро в пясъците бистрата вода на мисълта си. Тя все някой ден ще стигне морето, защото водата и мисълта са вечни.

Не е вярно, че единствено писаното слово не умира. Сократ, Говорещият, ето го безсмъртен, редом с пишещия Платон! Анчо Калоянов написа много книги, но сто пъти повече са ненаписаните. Онези, които разхвърляше умишлено или случайно и ги подаряваше на споменатите две свои трапези. Подаряваше с безразсъдна щедрост идеите си на приятели и на случайно попаднали на духовните пирове пътници. Този човек отдавна е бил наясно, че колкото повече дава, толкова повече има.

От тези трапези всеки отнасяше по нещо - като бисерните бели зърна в края на Разцветниковите "Удавници". Дали един ще отнесе зърното като драскотина в паметта си, дали друг ще го отглежда като перла в болката на мидата, дали трети ще го окичи на врата на някоя незнайна Нефертити - без значение. Даровете вървяха във всички посоки. И ако днес правим опит да съберем от книгите и от годините портретния пъзел на Анчо Калоянов, той би останал схематичен и книжен без тези разпилени дарове.

Професор Калоянов има дълга колкото самия университет биография. Подобно на рисуващите се една друга ръце на Мориц Ешер, Калоянов и Великотърновският университет се правят взаимно, раждат се взаимно и непрекъснато. Но питам с очите на правдата: колцина от синовете на този университет са едновременно и негови бащи? И отговарям радостно с най-благородния наличен пример: Ecce homo!

Анчо Калоянов има трудната съдба на избрания. Избран е от предуниверситетски мъже като Пеньо Русев и Георги Димов, после от Стоян Генчев, от Иван Добрев. Избран е да се докаже като човек с две ръце и с много дини, като човек, на когото е дадено много, но от когото и много ще се иска.

Двата кръжока на Анчо Калоянов - писателският и фолклорният, не бяха просто фабрика за таланти. Те бяха извънстоличната силиконова долина за съвременната българска хуманитаристика, лаборатории за нови идеи и за нови езици. Много от миналите през двата кръжока студенти отиваха на новите си места и обръщаха с хастара навън заварените речници. Днес - писатели, фолклористи, университетски преподаватели, научни работници, журналисти - те са по високите етажи на българската култура. Там, с тях, наблизо и надалеч, навсякъде е Анчо Калоянов.

Нашият юбиляр е кръстен с това царско име в купела на българската литература не от кого да е, а от Йордан Радичков. И тук пак се оказва избран, посочен.

Роден под петте декара небе на русенското село Бъзовец, писателят трупа памет и култура, за да огради собствен периметър с белетристичните си книги. Зареждат се сборниците с разкази и новели "Последното жито на лятото", "Селищна могила", "Седмият живот". Пръкна се и малката книга "Български митове", която направи революция в разбирането за традиционната ни култура и породи много български митологични книги. Около честването на 800-годишнината от обявяването на Търново за столица на Втората българска държава излезе пред белия свят есеистичната перла "Престолнина". Задъхан, вглъбен стои пред нас и ни чете изпитателно романовият триптих на Анчо Калоянов - "Димитър Злочести...", "Див огън" и "Девети". Трите двери на един необичаен иконостас от белетристика и история. Този романов триптих участва категорично в радикалната промяна на начина, по който родната литература мисли историческото ставане, себе си и българските времена. Разположен на трите опорни хълма на нашето историческо мислене, 1876, 1923 и 1944 година, Анчо Калоянов не направи просто своя избор за минало. Той преформатира дидактичната рамка на българските исторически файлове, отказа да мисли историята като нещо, което би могло да се поправи, или като място, в което може да се влиза и да се излиза. Посочи ни, че в историята дори и да се открият много входове, няма нито един изход. И нещо много важно: че при цялата си проклета окървавеност, историята е нашият метаисторически, нашият метафизичен повод да мислим себе си като причина. И още - че историята не е верига от причинно-следствени събитийни халки, а мрежа, от която дори и през дупките на смъртта няма излизане. Че тя, историята, може да започне от всекиго, но не може да свърши при никой конкретен човек, бил той всеизвестен или анонимен, нежели при пролятата му кръв. Спасението от ужаса на историята е навътре в самата нея.

След романите дойде с гръм и трясък Славянската православна цивилизация. Това беше поредният симптом на неизлечимата Калоянова българофилия - една тежка, бронирана петокнижна битка за преподреждане на българските писмена, на старозаветните ни пророци, а и на самата българска история. Но не с метафори и персонажи, а с нов научен прочит на документалната основа на нашата историопис. Не знам този път от кого е бил избран и от кого е посочен. Късоглед е умът ми пред тези камари от царе, князе, императори, патриарси, екзарси, ръкописи, преписи, приписки и разночетения. Но подобно възглавничката от върха на показалеца на слепеца, долавям прости, ясни и отново нескромни брайлови послания, които със сигурност има кой да разчете.

Третият том от петокнижието е поводът за днешното събиране. Но тук аз говоря за причината, за Анчо Калоянов.

Бил съм неведнъж в родната му къща, бил съм във всичките му търновски обиталища, местил съм столовете и книгите му, познавам родителите му, брат му, децата му. Само него докрай не познах. Но по дългия път към неговите извори направих важно свое откритие - този човек има специален рецептор за улавяне на радостта. Има рядката и заразителна дарба да се радва - на света, на близките си, на приятелите, на книгите и на неумиращото слово, на хляба и на виното, на живото общуване. Няма човек измежду близките и по-далечните му приятели, който да не е чувал смеха му - дълбок, искрен, еднозначен. И колкото и да се ровя в своите и в чуждите спомени за него, не мога да изровя нито един негов враг.

Макар да имаше насреща си огромната съпротива на конвенционалната фолклористика от онези години, недружелюбната славистична етнология, многото си достойни и именити опоненти - ето го днес пред нас нескромен, неотстъпил, но и безвражен.

Догодина се навършват десет години от началото на личния петокнижен проект на Анчо Калоянов, финансиран от медиевистичното безпокойство на душата му. Остават му две книги, едната наполовина е готова. Чакаме го да свърши Славянската цивилизация и преди да се върне към белетристиката, ще го заведем при рибарите, които знаят как да се изкъпеш два пъти в една и съща река.

Дотогава да му пожелаем здрав ювеналов гръб, защото до здравия му дух всички сме се докосвали. Тъкмо заради тези многолетни докосвания му благодарим с топла признателност, и го заклеваме да бъде с нас още много, много есени. България не е само безсмъртна. Тя е и жива - ето ни! Така че, скъпи Анчо, на добър път през идващите книги и години!

© Иван Станков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2014, № 1 (170)

Слово, четено по повод 70-годишнината на проф. Анчо Калоянов, във Велико Търново, 17.12.2013.