БАЛАДА ЗА РАЗДЯЛАТА С ДЕТЕТО В НАС

Ти, която толкова дълго вървеше до мен
и ме караше да виждам в кошарите замъци
и когато загубя войните си, да не съм натъжен
и да се смея, когато режат сърцата ми,
ти си измислица, ти си шут, ти си малко дете,
колко пъти ще искам да залича следите ти,
колко пъти ще искам сам да преплувам реките,
но никога няма да забравя за теб.
Дълъг е пътят, който води пред нас
през законите на затъпелите касти,
но аз ще превърна своята болка във смях
и ще поплачем от толкова щастие.
И милиони години ще питаме моста кои сме все пак
и защо е толкова трудно да гледам навътре
и напук на себе си ще преминем на другия бряг,
а напук на всички ще се завърнем.
Ще се разделим накрая на най-дългия ден,
ще поговорим, ще пожелаем нещо всеки на себе си
и ти ще се върнеш във утрото, когато светът е зелен,
а аз тихичко ще остарея,
но без значение дали си във въздуха или на земята,
ние с теб ще се срещнем пак някой ден,
защото в този парад на самотата
ние сме братя и ти никога няма да забравиш за мен.