ВЛАДИСЛАВ ТОДОРОВ: "В ЖИВОТА ЦЕЛИ ИСТИНИ НЯМА"

Георги Борисов

web

- След твоя първи роман "Дзифт", който навремето, без да бъде отличен с някаква литературна награда, тази година отново привлече вниманието, вече и на масовия зрител, ти явно довършваш следващата си белетристична творба. Толкова ли ти се услажда писането на "художествена" литература, че заряза теорията и политическата публицистика, където ти е силата, или просто продължаваш да отмъщаваш на света, който отрича "това, което си", както бе заявил в едно твое интервю преди години? Поддържаш ли междувпрочем тезата на Толстой, че изкуството е зараза?

- "Ако можете да не пишете, не пишете!" - казва Толстой, и аз следвам това правило. Заразата не е нещо, което човек следва. Тя го сполита. Пиша само в случай на крайна необходимост. Писането на романи за мен не е труд и в този смисъл не подлежи на трудова етика. То е преработена форма на отмъщение, което не търпи отлагане. Пишейки, човек мъсти на всичко, което в този свят го отрича, което го убива, което не го понася, не го издържа. Чувството за мъст е велика сила, велико влечение, велика страст. Подобно на злобата и завистта, тя не ти дава мира и те върти на шиш, докато не я задоволиш, докато не я изтощиш, занулиш. Всъщност първия си белетристичен опит направих на чуждия за мен английски език. Имам неиздаден роман в насипен вид, който се казва "Вакуум" - авантюрен сюжет с раздвоена образна система, построена върху контраста на две основополагащи метафори, вакуум и гравитация, безтегловност и тегло. Откъс от него беше публикуван преди няколко години от нюйоркското литературно списание "Челси", както и от Електронно списание "LiterNet".

"Дзифт" е първата ми прозаическа авантюра на български език. Това е съзнателен опит да се оживи щампата на американския черен роман с езика на българския соц. Става дума за езиков експеримент да бъде скалъпен черен соцреализъм. Опитвах се да забъркам реактивна смес от две съвършено чужди една на друга щампи - "твърдо сварената" черно-бяла проза на американския криминален "пълп", където нищо не се точи, диалогът е картечно афористичен, с официозната езикова маниерност на комунизма, с вестникарската му плакатност. В романа съдбата копае трапове по пътя на героя, а той вместо да се гнети, с класово-партийната закалка на съзнанието съзерцава как пада в тях. По законите на този експеримент героят се издънва, докато не бива окончателно нокаутиран в момент на максимално постигната класова съзнателност. Финалът е оптимистично фатален. Смъртта от крайна възможност е прегърната като осъзната необходимост и може да настъпи. Точката я слага сам героят, защото романът се пише от него, от първо лице, в жанра "предсмъртни самопризнания". "Дзифт" е жанрово организираната логорея в предсмъртния час на един философстващ нещастник.

- Преди години, пишейки сценария за филма "Дзифт", ти държеше в тайна работата си над романния му вариант. Сега решаваш да се явиш пред читателската публика и да предложиш откъс от новото си произведение. Как ще се нарича то? Би ли ни въвел в новата история, която си съчинил, или смяташ, че публикуваният тук откъс говори сам по себе си? От подобни самостоятелни сюжетни линии ли е изграден романът и кой ги обединява? Каква е все пак темата му? Какво искаш да ни внушиш този път с него?

- Подобно на това как Дон Кихот чете рицарски романи, и аз четох черни романи и гледах черни филми - в самота и с възпалено въображение.

Новият роман се нарича "Цинкограф". Пиша го в жанра на абсурдисткия психотрилър. Историята е напълно съчинена, но съвсем вероятна от гледна точка на света, който романът създава. За разлика от "Дзифт" това е един дебел роман с много действащи лица, разтегнат по границата на две епохи - комунизма и посткомунизма. Има множество паралелни сюжетни линии, разкази в разказите, мистификации и прочее белетристични инсталации. Главният герой е изобретателен мистификатор, тежък маниак на тема "всеобща конспиративна връзка". Аз лично си го представям като някакъв постмодерен кентавър, съставен от мои любими герои от рода на Чичиков от "Мъртви души", Остап Бендер от "Дванайсетте стола" и такива исторически лица като фамозния терорист-мистификатор Нечаев.

Изборът на рамковия жанр на психотрилъра е направен с определена цел - като предизвикателство към жанра на "Дзифт". Исторически погледнато, психотрилърът ликвидира ръководната роля на черния роман и черния филм през 50-те години в Америка. По-конкретно, това правят Хичкок в киното и Патриша Хайсмит в романа. В този смисъл смяната на жанра в "Цинкограф" идва да преиграе едно вече исторически случило се жанрово предизвикателство към черния роман.

- И все пак едва ли само рамката на психотрилъра е причината да се обърнеш именно към него? Впрочем не е ли той позакъснял за нашите условия, или смяташ, че идва тъкмо навреме?

- Психотрилърът и черният роман налагат две съвършено противоположни визии за природата на човека и устройството на жизнения му свят. Черното кино е силно повлияно от немския експресионизъм на "Доктор Калигари" и "Носферату", както и от комиксите, избуяли в американското списание "Черната маска", където през 30-те години редом с тях се заражда "пълп" литературата и дебютира Хамет, бащата на криминалето. Основна естетическа задача на немския експресионизъм е да екстериоризира престъпната природа на човека, да я разопакова в пространството, да препарира ужаса с декор. Филмовите екстериори на експресионизма нямат претенция да пресъздават обективни форми. Те са подчертано изкуствени, за да ги сбъркаме с предметни дадености. Става дума за зловещ черно-бял, диаболично паянтов, инфернално ъгловат и заедно с това несъмнено талашитен декор, в който се таи човекът като основен хищник на мирозданието. Екстериорите фигуративно изразяват криминогенната природа на основното действащо лице, те вадят в обем интимния свят на убиеца - стереометрията на болното му въображение. По силата на своя произход черният филм се налага като един от най-естетските и визуално ударни киножанрове. В него престъпната човешка душа е просната отвън, бутафорно дъсчена, пространствено разкатана.

- Вярваш ли в престъпното начало на човешката природа?

- В черния филм криминогенна е средата, престъпен е екстериорът, адът е социалният ландшафт, чудовището е "асфалтовата джунгла" на града. Психотрилърът представлява радикална интериоризация на престъпното начало. Той връща ада в душата, чудовищно става психичното, а не социалното дъно. Фобиите, маниите, разстройствата стават двигател на действието, а не обреченият стремеж към по-добър живот, разбран като постигане на лично щастие на базата на материално облагодетелстване чрез престъпление. При психотрилъра убийството няма социален или рационален, т.е. външно проследим произход. То произтича от някаква патологична капсулация на душата, на някакво набиране на демонична сила, която в незнаен час и на незнайно място се пръска и демонът публикува лицето си.

Психотрилърът изобретява съспенса, или иначе казано, висенето - похват, който прави всичко да виси на косъм, страховито. Зрителят или читателят също виси в напрегнато очакване на катастрофичния край, който бива непрекъснато отлаган. Пружината на действието се задейства не от хитроумен план да бъде задигнат диамант, който ще донесе щастие на някой душевно здрав, сръчен и речовит негодник, а от помислите за убийство и насилие, което ще причини палиативна разтуха на определен разстроен дух, обитаващ един външно неугнетителен, дори хрисимо приветлив свят - света на фризирания ужас. Психотрилърът е посвоему бутафорен, защото се занимава с травестиите на престъпната душа.

- Ти си определено човек на идеите и в никакъв случай не принадлежиш към породата на "интитуитивните" творци. Дневникът на Гешефф (между другото, защо пишеш името му с две "ф"?) повтаря цели страници и съкровени твои разбирания за новата ни история, терора, теорията на конспирацията от книгата ти "Хаотично махало". Какво целиш с подобна белетризация, за какво ти е необходима тя? Отново ли пишеш романа си по вече готов сценарий?

- Пиша романа по вече готов сценарий, което силно ми помага да работя във връзка с един вече направен и проверен действен анализ на историята. Аз мога да пиша само с разрешен финал в главата и с инженерна яснота по машинарията на интригата. Ако трябва да се самоопределя, ще кажа, че по нагласа не съм лирически интуитивист, а концептуален конструктивист. Работата ми почива на предварително извършен и аналитично организиран изследователски труд.

"Цинкограф" се захранва от работата ми, свършена в "Хаотично махало", където се изследва феноменът на самозванството, на лъжецарете и лъжелицата, на конспиративните мрежи, полицейските науки, история на обществената безопасност, тайният надзор, представят се портрети на майстори полицаи и революционни мистификатори.

Двете "ф" са там поради дефект на машината, на която е написан дневникът на Гешев, а и поради начина, по който белогвардейците емигранти заменят буквата "в" в края на името си. А може би да се загатне, че всички неща в този свят имат двойно дъно, че двойствеността е автентичното състояние...

- Винаги ли работиш по сценарий - вече в по-широкия смисъл на думата? По силата на художествената логика ли създаваш героите си, или по твои лични, предварителни конструкции? Героите ли следваш, изненадват ли те понякога те, или хладнокръвно обличаш конструкциите си в плът, която често няма нищо общо с живата действителност? Как би определил стила си и творческия си метод, който често ни отвежда на границата на автоиронията, пародията, абсурда, гаврата? Смяташ ли, че експресивният, грубо предметен, бих казал - брутален език, е в състояние да компенсира липсата на реални и пълнокръвни жизнени образи в прозата ти? Или той е просто твоето предизвикателство срещу днешната безлична и самодостатъчна аморфна литература, камък в блатото?

- Като заклет конструктивист аз вярвам, че изкуството е конструкция, било тя съзнателно търсена или интуитивно намерена. Така наречените пълнокръвни жизнени образи са фантомни, тях ги няма, има текущи представи за подобни неща, които бързо се променят. Това, което днес е пълнокръвно, утре става малокръвно, а вдругиден безкръвно. Това, което не изтича, а трае във времето, не е кръвта, а идеите за човека. Задачата на изкуството е да прави инвентара на тези идеи интересен и атрактивен, на нова сметка потресаващ и изумителен.

Читателят/зрителят е обречен постоянно да разбира банални неща за себе си. Например, че откак свят светува, той е едно психирало животно, паднал в калта венец на творението - нещо, което не радва Хамлет. Читателят за сетен път разбира една отколешна баналност посредством това, което я прави удивително нова и физиогномична - силата на изкуството, зрелището на гримасата, жеста, мимиката, пришпорването на окото, забитата метафора в главата, която хем боли, хем сърби и се вади оттам с клещи като развален зъб.

Заразителната сила на изкуството се състои в това, че то прави най-голямата баналност на света - човека - перманентно интересен на самия себе си. Човека, видял се като една непрестанно самообновяваща се, самосъчиняваща се, "пълнокръвна" идиотия. В това отношение изкуството е неизчерпаем източник на новини за човека, защото броят на възможните творчески разстройства на представата за него граничи с безкрайността.

- Откога според твои проучвания датира връзката на съветските спецслужби с българската компартия? Ти явно ползваш източници, които не са широко известни. Продължава ли тясното сътрудничество на някогашните съветски тайни служби с нашите? Какъв е българският принос в общото тоталитарно минало?

- В произхода си всяка авторитарно тиранична власт е тайнствено "грозна" или неведомо страховита. Не бездруго Иван Четвърти, първият самоназовал се цар и самодържец на цяла Русия, се назовавал още Грозни.

Авторитарната власт поразява ума с природата си на велико, неразгадаемо тайнство, недосегаемо и неприкосновено. Безподобният авторитет на тирана има тайнствен произход. Правото му да властва е абсолютно, или с други думи - безогледно. То се получава не по ведомствен, а по неведом път. Суверенната му власт не се крепи на социален договор, а на всевишен безплътен пръст. Генералните тирани носят шинели без пагони, Сталин например. Те нямат чин. Не бездруго думите "тайна", "тайно", "тайни" съставляват особено чувствителна материя на руския самодържавно-административен речник. Те назовават институции и кадрови позиции, които директно обслужват тайнството на суверена. Руските специални служби от ХVІІІ век, охраняващи суверенността на тираническото тайнство, носят имена като Първа тайна канцелария, Втора тайна канцелария, Тайната експедиция. Екатерина Втора в своите "Записки" отбелязва, че Тайната канцелария всявала "ужас и трепет" из цяла Русия. Всеки, които имал участта да надникне в нейно тайно деловодство, ослепявал от страх.

Българският влог в паноптикума на източноевропейските генерални тирании се казва Тодор Живков. За разлика от всички други монстрозни екземпляри Живков изненадва с битността си на Генерален анекдот. ДС като личен страж на Генералния тиран опазваше този анекдот да не се опозорява - да не се разказва, да не се мълви, да не се подмята, да не се лепи по хорските езици. В това отношение Живков е уникат. Той ни дава пример за Генерален тарикат, който в лицедейството си слива тиранично и анекдотично. Днес можем да наблюдаваме как с обновена спортна сила в телохранителя на Живков и Симеон рецидивира въпросната анекдотичност.

- А дали пък наистина не съществува някаква "отвъдна агентура", за която споменаваш в първата част на твоето "Лоно на полицейското щастие"? През годините на тоталитаризма немалка част от нас бяха обзети от параноята за всемогъществото на тайните служби. Нейните поражения върху човешката психика ли изследваш в романа си днес?

- Историята, разказана в "Цинкограф", въвлича в себе си широка, обективно съществуваща, дълбоко противоречива и добре проучена от мен българска действителност - действителността на бродещи слухове по повод минали събития и лица, мълви, серийно изопачавани факти, доказани фалшификати, архивни единици, самоизключващи се исторически интерпретации, опашати лъжи, полуистини, презумпции, пълни измислици, болно въображение, здрав хумор, анекдоти и какво ли не още. Методът на писане на този роман има за цел да интегрира всичко това в единен разказ, като се стреми да се състави (както казва Аристотел, "по вероятност и необходимост") цялостна картина на една гранична епоха, боравейки с целия културно-исторически архив, включая държавните и антидържавните, народните и антинародните версии на всичко случило се.

Читателското въображение трябва да бъде ужилено и по собствена необходимост да бъде накарано да повярва във вероятността на представената история, за да я консумира пълноценно.

В живота цели истини няма. В него истините са по условие половинчати. Целите истини са възможни единствено като романи. Поради принципното несходство на цялата с половинчатата истина подобни романи започват с уговорката: "Тук разказаната история е съчинена. Всяко сходство с действителни лица и събития би било напълно случайно и в крайна сметка привидно, за което авторът не носи никаква отговорност".

- Откъде иде интересът ти към Русия?

- Като студент втори курс театрознание във ВИТИЗ през 1979-а заминах за СССР да продължа образованието си в Ленинградския институт за театър, музика и кино. Там прекарах една тежка за мен зима, крайно шантава, хипохондрична и угнетителна, пълна с всевъзможни прозрения и падения, крах на илюзиите и срещи с интелектуално и морално човешко превъзходство, което рядко се наблюдава в България. На следващата година се прибрах в слънчевата си родина, подгонен от мрака, превъзпитан от мирогледни крушения и зареден със съмнения. Десет години по-късно, през 89-а, вече аспирант в Института за изкуствознание към БАН, заминах на специализация в Московския философски институт. Там срещнах философите единаци Валерий Подорога и Михаил Риклин - големи, широко скроени интелекти, "твърдо сварени", които, за разлика от кухнята на руските мислители, от задругата на душеведите са полемични и убийствено иронични, не се лигавят и размекват, остро влизат, не дърдорят безпредметно. Мисленето за тях не е форма на комунално-битово стълпотворение, а публично усамотено непокорство.

По онова време бродех до припадък из Москва. Един ден се спънах в мумията на Ленин и ме озари мисълта да се занимая специално с нея, със символичния ред, който тя разгъва около себе си - мумията като крайъгълния камък на комунистическия строй. Така в Москва се роди текст с името "Червено/черно: поетика на конспиративното пространство", който стана основа на първата ми книга "Адамов комплекс", публикувана след промените, когато бях вече заминал за Щатите в търсене на "по-добър живот".

В Пенсилванския университет защитих докторат на руски теми. Там задълбочих интереса си към политическия екстремизъм, тероризма, революционните конспирации, към произхода на политическата полиция и историята на тайния надзор. Занимавах се с това как през ХІХ век революционно-терористичните конспирации напълно изместват самозванството като най-голямата обществена опасност и предизвикателство към трона и така променят коренно характера на тайната полиция и институциите, охраняващи цар и отечество.

Вече двайсет години не съм стъпвал в Русия и не изпитвам особено желание да наруша задочната си връзка. Ще ми се само някак по вълшебен път да се окажа в някое руско кино, където прожектират "Дзифт".

- Може ли днешната криза да създаде условия за революция, както смятат все повече хора в Русия? Напомня ли тя по някакъв начин следвоенната разруха на руската империя, довела до абдикирането на император Николай ІІ, и действително ли е толкова дълбока и всеобхватна днешната криза, или и тя е част от нечий сценарий?

- Преврати да, революции не. Бюрокрацията е подменила идеологията. Администрацията периодично сменя партийните си перуки. Стремежът към лично канцеларско щастие е изтрил идеята за нов обществен строй.

- Кои глави от "Хаотично махало" би желал да видиш редом до публикацията на този откъс от романа ти?

- Портрета на първомайстора полицай Судейкин до портрета на първомайстора мистификатор Нечаев.

- "Класифицираният живот е значително по-интересен от некласифицирания" - пишеш ти от името на Гешефф. Класифициран ли е и как твоят живот?

- Класифициран живот означава таен за околните живот с недостъпен за профаните вътрешен ред, подчинен на таен кодекс, имащ таен смисъл. Аз се занимавам да класифицирам живота на съчинени лица. Собствения си държа достъпен за всички, посветени и профани.

26 юни 2009
София

© Георги Борисов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2009, № 12 (121)

Други публикации:
Факел, 2009, бр. 2.