web

С облекчение въздъхна, заключвайки входната врата. Зад нея остана шумът, многогамово преливащ, и светът с безброй лица. Пъшкайки, затърси домашните пантофи. Имаше тежък ден. Трябваше отдавна да се пенсионира, но не искаше... Другите мечтаят за пенсиониране, а той изтръпваше при мисълта, че все някой ден ще трябва да се раздели със съдебната зала, с прокурорската си длъжност и различните, потресаващи човешки съдби. Какво го чакаше в дома: една над четиридесетгодишна, престаряла като него самота. И ако я попиташ къде е оставил сутринта пантофите, сто процента няма да знае къде са... Приятелски я заприказваш, а тя се пули невидимо насреща ти, плези се и ехидно повтаря с глас на стара шантонерка: "Търсеше си го! Търсеше си го!" Няма що, Великолепно бъдеще! Телефонът иззвъня. Измъкна го изпод някакви пожълтели папки.

- Моля!

- Слушай, Никифоре, да вземеш да се ожениш! - гласът на сестра му свистеше ядосано в слушалката. - Докога ще чакам по половин час, докато вдигнеш слушалката? Венчето, когато беше жива, всичко вървеше по ноти. Слушай, днес съседката Попова...

Прокурорът внимателно постави слушалката върху масичката. Сестра му имаше този навик да прави пълен отчет на дневните клюки в блока, като вмъкваше и елемент на собствена гледна точка. Това го отегчаваше до смърт. Погледна часовника си и засече времето. Отчетите на сестра му продължаваха не повече от половин час... Поднови собственото си издирване на домашните пантофи. Най-после ги откри, обу ги и с наслада се отпусна в креслото. Пое телефонната слушалка и я доближи до ухото си. Тембърът на гласа й бе намалил децибелите. Краят на тирадата наближаваше...

- Зоя... - прекъсна я безцеремонно.

- Не съм ти никаква Зоя, а ка-ко... Разбра ли, глупчо! От малък си такъв перко... - сряза го грубо тя. - Казвай, какво искаш! Ако питаш за вечерята си, тя те чака в кухнята. Ама ти въобще не си влизал още там, нали? Затова ли искаше да ме попиташ?

- Да, затова.

- Е, добре... Лека нощ! - набързо му пожела и затвори.

Все още не беше гладен. Не му се вечеряше в компанията на старомодната си приятелка - самотата. Но виж едно хубаво кафе с хубава цигара с удоволствие би приел. Повлече подпетените пантофи към кухнята. Тук всичко светеше от чистота и ред. Това беше царството иа Зоя. Имаха си брата и сестрата неписан закон. Кабииетът и другите стаи на него, а кухнята с трапезарията на нея. И недай боже, ако Зоя намереше безпорядък, което почти никога не ставаше, такъв скандал вдигаше, сякаш световната история зависеше от това. Избра от витрината на бюфета чашка и чинийка от китайски, фин порцелан. Необикновената лекота на порцелана го учуди. Загледа се в причудливите извивки по чашата и чинийката.

- Като меандрите на душата са... - възкликна гласно. Приготви кафето по своя рецепта. Внимателно напълни чашката и я отнесе в кабинета. Аромат на завладяващ, южноамерикански темперамент се разнесе из апартамента. Настани се удобно в креслото и включи касетофона. Бетовеновата "Лунна соната" изпълни стаята. Запали цигара и шумно засърба кафето. Обичаше го горещо... Зарея безразличен поглед наоколо, заслушан в музиката. Напрежението го напускаше. Изражението на очите веднага се промени, когато те се спряха върху портрета на отсрещната стена. Оттам го наблюдаваше присмехулно млада, красива блондинка. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите му.

- Ех, Венето, Венето... моя горест, днес осъдих един нещастник. Лепнаха му доживотна за убийството на съпругата му. И то за какво... заради една уличница, решила да практикува тайничко най-древния занаят на света, без да има крещяща необходимост от пари. Ей така, за удоволствие... Историята се повтаря, Венето, но този нещастник прекалено много е обичал жена си, за да извърши перфектното убийство. Имало е свидетел, който доказва неговата вина. Нищо не остава скрито-покрито... Невинността влачи след себе си възмездието, но само ако я има... ако я има. Вторачи очи в портрета, сякаш искаше да проникне дълбоко под тези искрящи, светли очи и да улови неуловимото, същността на болезнената истинност на нещата... Усети как споменът го повлече далеч назад във времето.

Току-що беше получил длъжността - военен прокурор. Младостта и липсата на опит го правеха неподходящ за тази работа, но не достигаха кадри рано след войната. В една тиха привечер, необичайно топла за сезона, пожела да се разходи пеша. С удоволствие вдишваше чистия въздух след задушната, миришеща на стар архив, канцелария. Влюбени двойки го подминаваха. Изпращаше им по една лъчезарна усмивка. Радваше се от сърце...

Ординарецът го чакаше на вратата. Помогна му да свали ботушите и затьпка на едно място. Прокурорьт го загледа учудено.

- Станое, какво има? Да не би лоши новини от село да си получил? Ако е така не бери грижа, ще те пусна.

- Не гос'ин прокурор. Но не мога повече да мълча. Толкова добрини съм видял от Вас, че трябва черна орисница да ме е орисала, за да не Ви го кажа...

Станой замълча, хапейки устни до кръв.

- Ами, хайде бе, Станое, като си започнал, завърши го... карай до край! - подкани го прокурорът.

- Е, добре... Приятели ме заведоха в шантана на мадам Мими, преди седмица. Това е голяма, хубава къща на два ката близо до градината. Влязохме в една голяма стая. Посрещна ни мадам Мими с въпроса дали имаме пари. Като видя кайметата, ей такива очи опули, вещицата му дърта... Набута ни в ръцете грамаден албум със снимки на жени, за да си изберем. Ама от хубави, по-хубави бяха... и сред тях снимката на... прокуроршата. Не знам, може да съм се припознал, но оттогава нямам покой...

- Можеш ли да ми покажеш къщата, Станое?

- Ка'щяло, мога, гос'ин прокурор. Запомних я, макар че беше тъмно - полуобидено възкликна Станой.

От половин година нещо тъмно, неизяснено витаеше между него и Венета. През ден тя все се губеше по събрания на женорганизацията. Стана голяма активистка. Отначало не обръщаше внимание на отсъствията й. Нямаха деца, никъде не работеше, нека запълва времето си с общественополезен труд... Той не е тиранин. Но на няколко пъти я уличи в лъжа... Започна по-настойчиво да си задава въпроса къде ходи... А ето какво било... Не е сигурно, но ще провери и то много скоро. В края на седмицата прокурорът, цивилно облечен, придружен от ординареца, се отправи към шантана на мадам Мими. Под прикритието на нощта незабелязано се вмъкна в кьщата. Както винаги, мадам ги ослепи със златната си усмивка. Преценяващият й поглед безпогрешно оцени елегантно облечения млад господин. Изискано поднесеният прословут албум, този път бе гарниран с чашка френски коняк.

- За сметка на заведението, господине! - изчурулика мадам като закачливо го плесна с ветрилото си.

"А, така значи, според клиента и обслужването!" - помисли тъжно прокурорът. Постави внимателно албума върху коленете си и много бавно го запрелиства. Сърцето му галопираше от вълнение. Ръцете едва забележимо потрепваха. Вглеждаше се във всяка снимка напрегнато. Неоткривайки нежните, деликатни черти на Венета, облекчено тихичко въздъхваше. Остана още една страница. И когато вече беше твърдо убеден, че Станой се е припознал... я откри. На последната страница, последната снимка... Каква ирония?! От снимката го гледаше по детски невинно неговата Венета. Не разбра как пръста му с гняв се заби в снимката, а гласът като чужд яростно изкрещя:

- Искам тази...

- Толкова много ли Ви хареса момичето, господине? Прав сте, тази е най-търсената ми стока. Имате фин вкус, но трябва да почакате малко. При нея има клиент... - заобяснява мадам, сервилно извивайки глас.

- Аз за никъде не бързам, мадам. Нали точно за това съм дошъл... Станое, върви си! Нямаш повече работа тук - произнесе напълно спокойно той.

Когато чу хлопването на входната врата, разбра, че Станой е напуснал стаята. Сега трябваше да укроти това деветбалово вълнение на сърцето. Нямаше представа колко време е минало, когато мадам отново се изправи пред него.

- Можете вече да влезете при Вашата избраница. Ето по този коридор, втората врата вляво... Добре ли сте, господине? Тук наистина е малко задушно...

Без да й отговаря, мина край нея, насочвайки се към посочената врата. Отвори я тихо, но някакво невидимо звънче предизвести влизането му. В дискретноосветената стая миришеше на парфюм и цигари. Русокоса жена в черен, прозирен халат, под който чудесно се открояваше голотата й, стоеше с гръб към вратата и пушеше. Без да се обръща, тя делово подхвърли:

- Тарифата ми е двеста...

- Чудесно, миличка. Това ме устройва.

При звука на гласа тя цялата застина, изопна се от изненада. Обърна се рязко. Пепелта от цигарата й се разхвърча. Неописуем ужас излъчваха очите. Един безкраен миг се гледаха... След това той извади парите и с отвращение ги хвърли на пода. С бързи крачки излезе от стаята, оставяйки след себе си вратата отворена.

- Никифоре-е-е-е-е - отчаяният вик на Венета го догони.

След това се заредиха дни на пиянски изстъпления. Не я докосна, не й проговори. Ограничения не наложи, но тя си избра доброволен затвор. Не излизаше никъде - дори на пазар. Обяви, че е болна и не приема посещения. Това не успокои прокурора. Не можеше да понесе мисълта, че тя диша, живее около него. Вбесяваше го фактът за погазеното достойнство и измамени надежди. Търсеше в себе си капчица милост, спомняйки си крилатата, библейска фраза: "И нека хвърли камък този, който е безгрешен!", но напразно. Отмъщението го обладаваше все по-властно. То потискаше, прегазваше всички останали добродетели. Сутрин се събуждаше с мисълта за него, вечер заспиваше, приютил го под завивката.

Измина цял месец на агония и вътрешна борба... Ординарецът замина в родния си край. Една вечер прокурорът се прибра по-рано вкъщи. Беше купил бутилка шампанско и една бяла роза. Неуверено се отправи кьм стаята на жена си. Спря се до вратата и почука.

- Влез! - се чу глас отвътре.

- Венета, би ли дошла в хола. Аз взех решение... Когато двамата се настаниха около холовата масичка, той напълни двете предварително поставени кристални чаши с пенливо шампанско. Подаде й едната, а другата задържа. Венета мълчаливо пое чашата, само погледьт й учудено се плъзгаше по бялата роза, невинно лежаща върху покривката. Прокурорът се изправи с чашата в ръка и делово проговори:

- Венета, не мога да ти простя, затова трябва да умреш. Избрал съм за теб най-бързата и безболезнена смърт - цианкалий...

- Извини ме, но тази роза за мен ли е? Приемам решението ти. Никифоре, погреби ме с розата и още нещо, повикай най-добрия гримьор от театъра. Искам да бъда красива в последния си земен миг. И нека Господ прости греховете ми... Къде е отровата?

Той й подаде малко бяло пликче. Тя го задържа... сякаш искаше да почувства, да привикне със студенината на безкрайното бяло нещо приживе. Колебание премина през зениците, но след това с бързо движение изсипа цианкалия в чашата с шампанско и го изгълта на един дъх, отметнала глава назад. Светкавичното въздействие на отровата изуми прокурора. Конвулсия... гърч... и живата топлина от неговата Венета си отиде безвъзвратно. Остана настръхналата тревожна тишина. Никой не се усъмни, че жената на прокурора скоропостижно е починала от кръвоизлив на мозъка при падане от стълба. Легендата съчини сам. Перфектното убийство бе извършено блестящо... След това се заредиха години, които поразително си приличаха със своята сивота. И нищичко, Боже, нищичко не се случваше, което да затопли този нюанс, да го направи по-колоритен. Прокълната ли беше душата му?! Защо тогава преди години избра пътя на отмъщението? Защо не смачка мнителността си? Защо не се опита да я разбере и да прости временната й слабост? Кой е той, че да въздава правосъдие? Ако всичките тези "Защо" ги нямаше, сега Венета може би щеше да стои срещу него, сърбайки кафе. И колко добре щяха да се чувстват?! Двама старци към края на своя земен път, но посвоему щастливи.

- Липсваш ми, Венето... Винаги си ми липсвала... Ех, моя незарастваща рано!

Две мъжки сълзи се затъркаляха по увехналите му бузи... А Бетовеновата "Лунна соната" обвиваше в нежност всеки предмет наоколо...