КНИГА, КОЯТО УБИВА

Емилиян Николов

web

Започне ли човек да говори нещо в компания, случва се да каже нещо, за което по-късно може да съжалява. Но казаното остава, дори да не е написано, винаги има поне един човек, който го запомня. А това е важно.

Атанас Жечев беше от тези хора, които запомнят всеки израз, всяка случайно изпусната дума, запомнят дори думи, казани като на майтап. Така както има хора, които имат добра визуална памет и запомнят всеки детайл, всяка картина, нещо като Стефан Кисьов, така има и хора като Атанас Жечев, които помнят отделни сегменти на словото, отделни разкази. Когато отидеш на премиера, на коктейл или на каквото и да било “салонно” събитие, обикновено се стремиш да наблюдаваш другия, да проникнеш в неговия характер, като виждаш всяко случайно възпроизведено движение на тялото, всяка несъзнателна мимика и така да си направиш съответно изводи за неговия характер или за негови възможни реакции в една или друга ситуация. Така Атанас Жечев следеше какво говорят хората, проследяваше техния ход на мисли, всмукваше се между думите им, отбелязваше интонацията при говоренето им. Той можеше да чуе една реч на някой политик по телевизията и след това да я възпроизведе дума по дума върху белия лист. Атанас Жечев беше едновременно малко злобничък човек, злопаметен, но от друга страна, беше и полезен, досега главно на себе си. А май и завинаги само на себе си. Но лошото при него беше, че той не можеше да изгради въз основа на чутото и запомненото своя представа за това, което не е казано. Както казва героят на Орхан Памук Кара - способността да виждаш невидимия и да усещаш задълго до себе си незабележимия е важна. Тя определя дали един човек може да обича или не. А когато един човек не може да обича, той крие в себе си потенциала да бъде убиец, така поне казват психолозите по американските филми. Случи се така, че веднъж в компанията, с която движеше Атанас Жечев, един негов приятел се похвали, че в момента превежда най-новия роман на Пол Остър. Нали знаете как стават хвалбите, някой почне да говори нещо, да се хвали, ти, за да не останеш по-назад, също казваш нещо и така се увличаш. Атанас Жечев завидя на своя приятел за спечеления конкурс, той също преди години превеждаше, но сега имаше много мераклии преводачи, а малко свободни места, малко проекти. Винаги един оставаше на сухо за сметка на друг. Злобата започна да се събира в него като катранена топка. Той се замисли, пропусна да чуе последните няколко вица, които се казаха на масата. През съзнанието му минаха като на филмова лента всички преживявания заедно с приятеля му, които бяха отпечатани в съзнанието му. Той си спомни как заедно бягаха от час като ученици, как играеха на баскетбол в училищния двор, как ходеха да пият бира в “Тополите”, как сваляха заедно гаджета в Созопол и пр. Пропусна да си спомни най-важното - че приятелят му би се радвал за него с цялото си сърце, ако на него му бяха дали превода. Въпросният приятел се казваше Михаил. Но той вече се беше откъснал от старите си приятели, затова когато идваше при тях на купоните им, те му се радваха още повече. Точно това отчуждаване между двамата добри приятели Атанас Жечев и Михаил като че ли изигра решаваща роля за фаталната развръзка на историята. Тя не е истинска история и никога няма да бъде истинска. Затова нека бъде опит за литература.

Атанас Жечев беше единственият човек, който запомни хвалбата на Михаил за Пол Остър. На останалите в компанията името на автора им звучеше като Филип Ножа примерно, като име на главатар на улична банда. А и никак не им дремеше, че ще го превежда. За Атанас Жечев обаче авторът имаше значение, защото книгите му бяха любимо четиво и на него, и на Михаил по време на ученическите им години, заедно ги бяха обсъждали, заедно си мечтаеха един ден да могат да се запознаят с автора или един ден да пишат като него. Преводът ти позволява, образно казано, да пишеш книгата заедно със самия писател, да се превъплътиш в неговата кожа, но също така да можеш да добавиш нещо от себе си, без да се притесняваш, че ще съсипеш оригинала. Преводът на един текст е най-близкият досег с автора му, по-близък дори от личното познанство. Затова Атанас Жечев изведнъж се усети, че в действителност бе желал да превежда Пол Остър, а не да го познава лично. Атанас Жечев продължаваше да бъде добър приятел с Михаил. С нищо не издаваше злобата си, маскираше се добре. Не беше и трудно, защото двамата се виждаха все по-рядко.

Сега, когато книгата вече излезе на български, всички знаят за съдбата на нейния преводач и им е все по-трудно да я четат. А Пол Остър продължава да пише книги.

09.2004 г.

© Емилиян Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.11.2004, № 11 (60)