Емилиян Николов

web

Когато преди десет години българският национален отбор по футбол стана четвърти на Световното първенство в САЩ, се заговори за футболистите като за "посланици" на България, които са направили това, което политиците не са успели до този момент - говореше се как благодарение на този успех мнозина са разбрали къде се намира България на картата на света. В световните медии се коментираше как футболистите са доставили радост на измъчените от икономическата криза българи. По телевизиите се въртяха кадри, в които българските футболисти се забавляваха и веселяха, майтапеха се с бъдещите си съперници, а след това излизаха на терена и ги биеха. Едва ли има българин, който да не помни всенародните празненства по улиците. Разбира се, не липсваха и типично българските черти - недоволство от съдиите и отпускане в последния мач. Президентът Желю Желев присъства на полуфиналната среща и според мнозина именно Политикът "урочаса" българските футболисти и беше виновен за отпадането им. Още повече типично по български бяхме недоволни, че все пак не сме стигнали до финал, където всичко можело да се случи. Тогава дори имаше хора, които отидоха пред посолството на Италия, за да излеят негативните си емоции. Все пак България беше първият балкански отбор, който проби хегемонията на големите футболни нации. На следващите европейски и световни първенства примерът ни последваха Хърватска, Турция и Гърция. Все пак националите бяха посрещнати при завръщането си на летище София като герои. След 1994 г., когато отидехме в чужбина и произнесехме името "България" или "българин", чувахме в отговор "Стоичков" или леко преиначеното "Стойков". Дълго след приключване на първенството техният успех бе постоянно обговарян и предъвкван. За футболистите от този национален отбор започна да се говори като за "героите от САЩ `94". Две седмици след завършването на това паметно за България Световно първенство, кандидат-студентите във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ получиха тема на писмения си приемен изпит: "Футбол, футбол...".

Десет години по-късно очакванията за представянето на българските национали на Европейското първенство в Португалия беше много голямо. Сякаш отрано стартира подготовка за евентуалните празнества след предначертаните победи в Португалия. Първо имаше честване на 10-годишнината от успеха в САЩ. Президентът Георги Първанов започна да ходи по футболни мачове още от ранна пролет, да се среща с футболисти и "футболни деятели", така много у нас. Той нееднократно изрази подкрепата си за националите, като не пропусна да подчертае, че подкрепя българските футболисти преди да са постигнали успеха, а не след него, както правели другите политици. Все пак той има цял "съвет по духовността" на разположение. Има какво да го посъветват. Но за беда не са букмейкъри.

Сянката на голямото футболно поколение от 1994 г. така или иначе тегнеше над футболистите от настоящия национален отбор. На първата пресконференция в Португалия чуждите журналисти питаха треньора Пламен Марков повече за отбора от 1994 г., отколкото за сегашния, а надписът "Повярвайте в мечтите си", който красеше автобуса на националите, съдържаше премного ирония.

Още докато футболистите бяха в България, човек оставаше с впечатлението, че те се готвят не толкова, за да побеждават и играят добре, а за да бъдат сплотен колектив, в който няма вражди и има "добра атмосфера". Пламен Марков отказа да върне в националния отбор опитния защитник на английския елитен клуб "Чарлтън" Радостин Кишишев с аргумента, че ще се развали атмосферата. Е, колективът остана сплотен. Футболистите ни ходиха да гледат филма "Троя", но не разбраха как да се борят докрай и да имат достойнство. Отново колективно те посетиха постановката "Фенове" по Елин Рахнев, но така и не достигнаха до смисъла на думата "фен", което пролича от техните изказвания след мачовете. Националният селекционер дори се срещна с ректора на Софийския университет проф. Боян Биолчев, като многократно бе подчертавано, че това е първият български селекционер, която осъществява такава среща преди голямо първенство. Ролята на целия този PR бе да се покаже, че националният отбор е сплотен колектив. Да се покаже, че имаме национален селекционер, който е принципен и неотстъпчив, а в крайна сметка видяхме, че е слаб тактик.

Интересно бе настаняването в хотела, от който по традиция футболистите не бяха доволни. В един ежедневник прочетох, че стаята на националния треньор Пламен Марков и неговия помощник Петър Хубчев е била разположена "стратегически" по средата на етажа, за да можел да следи движението по коридора и от двете страни. Този любопитен прийом, едва ли е вдъхновен от паноптикумът на Бентан, описан от Фуко в "Надзор и наказание", но все пак треньорът Пламен Марков увеличи нагледността на своето наличие чрез създаването на властова и всевиждаща представа за себе си. Пламен Марков допълнително разшири тази своя надзорна роля като прилагаше метода на индивидуални разговори с всеки един от футболистите за всеки един повод - например за връщането на Радостин Кишишев в националния отбор, след загубата от Швеция и т.н. Футболистите нямат право на мнение, нямат право да нарушават "атмосферата" в колектива, те са превърнати в овчици, които и на терена не могат да проявят своята индивидуалност и характер. Нищо чудно, че след като им вкарат два гола, те рухват и психически и спират да се борят. Нека припомня, че два от най-великите мачове на българския национален отбор през последните двайсет години - победата над Франция в Париж с два на един на 17. декември 1993 г. и победата над Германия отново с два на един на Световното първенство в САЩ на 10. юли 1994 г. станаха именно след обрат в резултата - противникът повеждаше, а тогавашните национали имаха сили и воля да доведат резултата до победа.

Има една китайска поговорка, която гласи: "Най-красиво израства цветето, което расте във вражда". За да може един отбор да побеждава, са необходими силни личности, силни индивидуалности. А когато има такива, дразгите са неизбежни. Важното е какво става на терена, а не какви са отношенията на тренировка и в съблекалнята. Националният отбор от САЩ ’94 бе силен и спечели четвърто място в света точно защото в него имаше силни индивидуалности. Закономерно националният отбор на България от Европейското първенство през 2004 г. показа краха на личностите. Капитанът Стилиян Петров предаде отбора във втория мач с Дания, оставяйки състава с човек по-малко до края на мача и отпадайки за последната среща. А дали той бе истински капитан на националите във времето, в което игра? Соченият за основна фигура в защитата Росен Кирилов също разочарова. Димитър Бербатов така и не стана голмайстор на европейското, за което мнозина в България залагаха, той така и остана незабележим. Вратарят Здравко Здравков не изпълни важната роля, която се възлага на всеки вратар - не само да върши своята работа на вратар, но и да ръководи както трябва защитниците пред себе си. Националният селекционер Пламен Марков в последните минути на всеки от мачовете като че мислеше повече какво ще каже на пресконференцията, отколкото какви смени да направи и как да мотивира футболистите да се борят докрай. Това се видя съвсем ясно след края на мача с Швеция, когато прес аташето на БФС Атанас Караиванов отиде до Пламен Марков и разпалено започна да му обяснява нещо. На самата пресконференция националният треньор не даде смислен отговор на нито един въпрос. Когато го питаха за съдиите, отговаряше, че не е негова работа да коментира и получаваше от чуждите журналисти снизходителни усмивки. Пламен Марков беше в ролята на треньор, който няма мнение или не смее да го изкаже, треньор, който сам е станал жертва на собствените си дисциплиниращи механизми. Ето как една малка страна на такъв голям футболен форум може да стане още по-малка благодарение на поведението на футболисти и треньори на терена и извън него. За разлика от САЩ през 1994 г., когато те показаха как една малка страна може да стане голяма заради това, че нейните избраници са личности и на игрището, и извън него.

Българският национален отбор от Португалия 2004 така и остана дълбоко в сянката на състава от САЩ ’94. От българите най-често се взимаха интервюта от Христо Стоичков. Той беше алтернативният глас, него питаха за това, което Пламен Марков спестяваше на пресконференциите. Стоичков отговаряше в типичния си стил - директно, без недомлъвки. Той беше личността, която Пламен Марков не можеше да бъде. Той беше скритият лидер на отбора. Но дори и той не успя да помогне за мотивацията на футболистите, обучени да се разбират и уважават помежду си, да не се карат, но неспособни за подвиг на терена.

Мнозина ще кажат, че на Пламен Марков е била отнета възможността да бъде истински лидер поради институционалната му обвързаност. Добре, но нали характерът си проличава и в комуникацията с висшестоящите, а не само с доверениците, подстрочниците. Иначе националният селекционер се превръща в една марионетка, "бодигардът манекен", ако използвам заглавие на статия за Росен Кирилов. Ролята на треньора не е ли да отстоява своите решения пред всички, не само пред журналисти и футболисти? Ролята на треньора не е ли да постави успехите на отбора над всичко, да знае, че трябва да рискува в един момент дори собственото си бъдеще, за да може отборът да побеждава в най-важните мачове?

В Португалия хранехме надежда за последния мач, и то каква надежда - че ще попречим на Италия да отиде на четвъртфинал, че ще играем честно и няма да влизаме в договорки. Че на кой би му хрумнало да иска от нас да паднем умишлено, като ние и без това губехме от всички? Пламен Марков отново не посмя да направи радикални промени в състава. В крайна сметка загубихме и от Италия, а мнозина чисто по български се зарадваха, че и Италия отпада, че и Вуте е зле.

След отпадането ни с три загуби ни остана утехата, че сме играли красиво и нападателно, че сме били сплотени. Другите пък ни възприеха "сиви", "груби", един английски таблоид дори нарече България "изтривалката на трета група". Преглътнахме и това. У нас остана надеждата, че футболистите ни са млади, бъдещето е пред тях, вярват в мечтите си и... каквито си щете още клишета може да сложите. За Георги Първанов няма страшно - има къде да трупа активи от спорта поради задаващите се Олимпийски игри в Атина. Все ще успее да даде още някой и друг орден "Стара планина" до края на годината.

Имаше един филм "Истински романс" (САЩ, 1992 г., реж. Тони Скот, сцен. Куентин Тарантино), в който главният герой Кларънс, блъфирайки, се направи, че подозира приятеля си в измяна и след като опря пистолет в слепоочието му и го заплаши да си каже всичко, му изкрещя: "Ако сгреша, кълна се в Бога, ще се извиня.".

Когато слезе на летище София националният селекционер Пламен Марков първо наруга журналистите, че нямало отделена зала за пресконференция, а накрая не отговори нормално на нито един от зададените му въпроси за представянето на националния отбор. Неговите думи, парафразирани, бяха горе-долу такива: "Не съм сгрешил, никога не съм обещавал победи, обещавах красива игра...". Националният треньор не се назначава, за да играе отборът красиво, а за да побеждава. Пък ако и играта е красива, лошо няма. Търсенето на красива игра е по-важно за треньора на клубен отбор, тъй като там се желаят не само успехи, но и привличане на публика. Селекционерът на национален отбор трябва да търси преди всичко победата, а след това красива игра, защото загубите на националния отбор са удари по националното достойнство на гражданите на нацията.

Не е късно Пламен Марков да се извини за представянето на националния отбор на България на Европейското първенство. Това не е негов личен провал и неговата невъзмутимост е почти скандална. Любезен с чуждите журналисти, той трябва да се държи достойно и към българските, към феновете в България и да покаже, че не случайно е бил на такава длъжност. Иначе заприличва на един друг добре възпитан човек, за когото не ми се говори...

© Емилиян Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2004, № 7 (56)