НУЖЕН ЛИ НИ Е ДНЕС МАТЕЙ ПРЕОБРАЖЕНСКИ, НАРИЧАН МИТКАЛОТО, И НЕГОВАТА ЗАЩИТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО¹

Елена Налбантова

web

"Зад нас е морето от непогребани текстове,
морето от гласове, които никой не е чул.
Време е да се обърнем с лице към тях."

(Б. Пенчев. Тъгите на краевековието. 1992.)

Поставена в оптиката на днешното ни мислене, книгата на Матей Преображенски "Защита на православието" би могла да бъде видяна като проявление на онова, което размахват пред нас като най-страшно плашило - фундаментализма. И в този смисъл, нужно ли е днес връщането към тази "книжица"? Ще успее ли да ни каже тя нещо повече за онова, което знаем за нейния автор и, което е не по-маловажно - какво би могла да ни каже за нас самите?

Да, днес - поставени в дискурсивната фуния на глобализма, на страха от тероризъм, вероятно най-лесно бихме постъпили, ако просто забравим, че в миналото на нашата култура има и такъв период, през който излизат книги като "Защита на православието" на Матей Преображенски или "Православен глас против протестантския прозелитизъм в България", издадена от братството на Рилския манастир.

"Защита на православието" още със заглавието си ни казва, че ще защитава безотстъпно един духовен фундамент. Че се нарежда в кохортата на воюващото слово. Че отрича релативизма на ценностите. Че мисли ясно, безалтернативно и чрез непримирими опозиции. И още от първите си редове тя го прави по един плашещ днешното ни разбиране за света начин - още на първите страници читателите/слушателите биват призовавани към нещо доста шокиращо представите ни за "духовните водачи на нацията" - да се горят книги. Това е лайтмотивът на първата глава, повтарящ се многократно, и той сякаш влиза в противоречие със самия факт на писането на книга - книжовникът Матей Преображенски призовава слушателите си да горят книги - и тези, които носят опознавателните знаци на чуждото, но дори и тези, към които могат само да възникнат подозрения.

Всъщност, ако се вгледаме в определението "водачи на нацията", ще видим, че то предполага войнствения дискурс - националната идея, възжеланата национална държава не само на Балканите и не само през ХІХ век се ражда именно в кървав сблъсък с конкуриращите я идеи.

Така всъщност духът, тонът на книгата на Матей Преображенски следва плътно духа на цялостната му екзистенциална стратегия. Макар привидно насочването му през 1870 г. към религиозна полемика да нарушава нашата клиширана представа за "авангарден" възрожденски творец, чийто образ традиционализираното познание за Възраждането свързва със словесни жестове като Ботевите или Каравеловите, които много често дискредитират именно българското православно духовенство в неговите ежедневни прояви, патосът, същността на книгата на Матей Преображенски е в общото русло на неговото цялостно житейско поведение. И той като Раковски би могъл да напише, че е служил на своето отечество еднакво страстно и "с пресата, и със сабята". Бидейки маркери на различни културни кодове, религиозната полемична брошура на Матей Преображенски и революционната пропаганда, която той осъществява, включително и чрез разпространението на "История славянобългарская", написана от Паисий Хилендарски, и "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", съставена от Васил Левски, го показват като деятел на онова крило в българското възрожденско движение, което акцентира преди всичко върху континюитета, а не върху разрива.

* * *

Но преди да продължим питанията си за културната и социална същност на "Защита на православието", нека си припомним кой е Матей Преображенски, наречен от своите мирно проживяващи манастирското си безвремие събратя-монаси Миткалото? Какво и как в неговия дотогавашен житейски друм е подготвило появата на тази полемична творба, която в най-голяма степен го представя като "списовател"? Защото наистина и преди, и след "Защита на православието" на не особено богатия български книжовен пазар са се появявали книги, носещи името на Матей Преображенски, но всички те повече или по-малко са преводи, компилации или преправки на чужди текстове.

"Защита на православието" също се опира на заварени образци. Целият текст - както предполага самата същност на една религиозна полемика - се позовава непрестанно на своите основания - Стария и Новия Завет. А дори още в първото изречение авторът търси легитимация чрез "списателя на "Камень веры" без обаче да посочва името му или времето и повода за написването на този труд². Този факт може да породи различни интерпретации, но една от тях без съмнение е отказът да се търси политически дивидент в православието. Както тук, така и навред в своята книга Матей Преображенски не приобщава православните народи според етнически или държавностен принцип. Навред него го занимава единствено православието като духовно учение, чийто авторитет се търси в неговата древност.

Докато текстът на Защитата е изтъкан от множество позовавания на предхождащи го текстове, като конструкция книгата носи авторския почерк на Матей Светопреображенски. На акцентирането върху този факт е държал самият книжовник: достатъчно е да сравним уточненията, които той прави в заглавията на всички свои книги - уточнения, касаещи неговата намеса и роля при създаването и издаването на тези текстове. Действията, които тези заглавия фиксират, са следните (по реда на хронологическата им поява): съставил (1867 г.) - събрал (1868 г.) - събрал и на простобългарски привел (1868 г.) - преписал и поправил (1870 г.) - събрал и наредил (1872 г.). Единствената книга, която носи уточнението "списанная Матеем монахом", е ръкописната "Книжица малая", завършена от своя автор през 1853 г., в месец февруари.

Заглавието на "Защита на православието" свежда ролята на Матей Преображенски само до нейното издаване - "Защита на православието нападнато от протестантските мисионери с разни брошури. Издал М. Петров, монах святопреображенски. Русчюк, 1870". Проследяването на текста обаче показва водещата роля на "издателя" при неговото правене - това е книга, облягаща се на свещената традиция, но изцяло потопена в своето "днешно" - в духа на класическата проповед нейният автор доказва никога несвършващата актуалност на свещените текстове чрез прилагането им към идващите от непосредственото съвремие и обкръжение на своите слушатели житейски случки-екземплуми. Следвайки своите образци, авторът изважда случките от тяхната конкретика и ги превръща в образци на заобикалящото читателите/слушателите - конструкцията на тези пределно кратки фрагменти ги универсализира чрез универсализирането на хронотоп и герой - "в някой си град ... свещеникът ... влязъл в една къща", "едно от тези момичета като отива да посети своето отечество", "преди няколко години в един град имаше един учител", "по някои места, повеч по ония градове, които са по пристанищата", "по някои места обаче има такива учители" и пр. Доколкото в текста се прокрадват лицата на "всекидневния живот", те са строго контролирани и по същество монологизирани - дават се единствено примери, които "изобличават" новото за българите социално познание - като героите на тези "екземплярни" случки са ценностно противопоставяни до степен, че още в първия пример се оказва, че не някой друг, а именно турският актант заема охранителна спрямо "нашата" религия позиция, като сценката явно съвсем преднамерено се разиграва в Босна.

* * *

Авторът на "Защита на православието" се ражда под името Моно Петров Кънев Сеизмонов през октомври 1828 г. в едно село, наречено Ново, и разположено недалеч от Търново. Т.е. родил се е приблизително по същото време и приблизително на същото място, както и неговия единствено разпознаваем в представяната тук книга опонент - Петко Рачов Славейков³. И двамата получават първоначалните си знания и любопитство към книгата в едни и същи книгохранилища - тези на манастирите около старата българска столица. И двамата в един момент провиждат брод към битие, стоящо над ежедневната борба за насъщния, именно в манастирския живот, но докато Славейков никога не прави окончателната крачка към монашеското расо, Моно, роден в заможен дом, но останал сирак по време на голямата чума през 1837 г., слага край на нерадостното ратайско съществувание като на 17-18-годишна възраст става ученик и послушник в Дряновския манастир, а след две години, на 9 април 1848 г., приема монашество.

Ако вярваме в духовното прераждане и приемственост, бихме могли да видим в по-нататъшния жизнен път на Матей Преображенски подемане, макар и не с такъв мащаб и общонародна значимост, на насилствено прекъснатата жизнена пътека на друг един велик скиталец и проповедник - Неофит Хилендарец Бозвели, който по стечение на обстоятелствата умира на Атон само след по-малко от два месеца от замонашването на Моно-Матей. Подобно на Неофит Хилендарец и Матей Преображенски предпочита живота и борбите извън манастирските стени и макар че никога не стига до решението да захвърли расото, подобно на Вазовия Левски и той вероятно би могъл да каже "Манастирът тесен за мойта душа е." Именно това безпокойство и ненамиране на пристан зад манастирската ограда му спечелва и прозвището, с което той остава в съзнанието на потомците - Матей Миткалото. Така, макар и неосъзнато, пътят на "непокорния" Неофит подема "скитащият" Матей. Прякорите, които двамата получават от обкръжението си, а не си създават сами като напр. Раковски или Славейков, оголват културната норма, в която тези непокорници не се вписват и която като забелязва тяхната различност, я санкционира чрез името, което им дава. Показателна при оценката на делото им е и трудността на следващите поколения да ги постави в разграфените редове на собственото си мислене. И както дълго определението на делото на Неофит Бозвели се колебае между това на просвещенеца и онова на революционера, така и паметта за Матей Преображенски предпочита редуцирането на живота му до тъй да се каже "физическо" мисионерство - другаруването с Левски, основаването на революционни комитети и читалища и пр. - и до голяма степен пренебрегва заниманията му на книжовник, тъй като в книгите, които създава, отсъстват директните внушения и ярките призиви към бунт и революция. Напротив, те сякаш дори са в противоречие с масовата идея за революционера като разрушител на установени социални и духовни конвенции. В жизнената и книжовна реализация на Матей Преображенски някак неудобно за потомците стоят революционната саможертвеност на последовател на Раковски и съ-рат-ник на Левски и упоритият интерес към опазване и усъвършенстване на българина като православен християнин.

* * *

Неспокоен по дух и любознателен, след като за кратко е учител в съседното на родното му село Балван махала (днес с. Ветренци), през 1852 г., 24-годишен, той предприема първото си по-голямо пътешествие до Рилския и Светогорските манастири, където в богатите манастирски библиотеки добива широка религиозна и светска култура. Тук целенасочено проучва гръцката народна медицина. По това време се заражда и интересът му към механиката, довел до неколкократни опити да конструира перпетуммобиле под формата на самодвижеща се мелница и водна помпа. По-късно създава два модела пушки, единият от които е реализиран от търновски оръжейник през 70-те години. Изработва модел на вечен календар, изрисуван през 1870 г. в читалищната сграда в с. Михалци.

Именно анализът на "Защита на православието", книга, в която авторът й между другото се противопоставя и на новопоявилите се сред българите материалисти, рационалисти и атеисти, ясно показва, че тези занимания на Матей Преображенски го нареждат не сред проповедниците на просвещенския рационализъм, а го полагат в лоното на традиционното манастирско експериментаторство, което не поставя под съмнение ролята на Бога като единствен "механик". С възмущение той съобщава, че из Българско вече "по някои места има такива учители, които казуват, че нямало Бог. Всичко създадено, което го гледаме, било самостайно (кендибитен)." Тази забележка на книжовника е важна за изясняване същността на неговия собствен мироглед и социални практики. Показателен в това отношение е и смисълът, който влага Матей в новата за българския език дума "инженер" - той я употребява още на първата страница на своята творба и то като характеристика на "светите отци, които се събираха на Вселенски Събори" - те са наречени "премъдри инжинери". Същото определение той дава и на Мартин Лютер - "искусния техен мнимий инджинерин". Лексемата се появява в контекста на идеята за строежа, създаването на (духовни) пътища и това показва канала, по който тя е влязла в речника на Матей Преображенски и изобщо в българския език - именно чрез новопоявилата се заедно със строежа на железните пътища професия на инженера.

През 1856 г. Матей Преображенски предприема второто си пътуване до Атон, а оттам през Цариград заминава за Йерусалим, за Русия и Влашко. Това са годините непосредствено след неуспешната за православна Русия Кримска война, но и годините, през които разгръща своята пропаганда Георги Раковски. Научил за неговия "план за освобождението на България", Матей Преображенски заедно с още над 600 български патриоти, сред които Ильо войвода, Васил Левски, Васил Друмев, Стефан Караджа, се озовава в Белград, където участва в Първата българска легия. Според някои сведения той е адютант на "народний войвода" Георги Раковски под името капитан Матейче Отец. Така монахът Матей Преображенски става част от онези "окървавени в бой люде", за които Раковски мечтае като за ядрото на бъдещото всеобщо българско въстание. През 1863 г. Матей Преображенски минава с чета в България, а от 1864 г. се завръща към монашеското битие, като за известно време живее в Батошевския, след това в Преображенския манастир, в Рилския метох край Търново и в една пещера над р. Янтра. Неудовлетворен от монашеското съществувание, скоро той става пътуващ книжар из Североизточна България и Тракия, като освен разрешени от цензурата книги разпространява нелегално и съчиненията на Г. Раковски, "История славянобългарская" от П. Хилендарски, екземпляр от която изглежда преписва сам, издания на печатницата на Л. Каравелов. От 1869 г. Матей става деен сътрудник на В. Левски, с когото се е сближил в Легията. Придружава го при обиколките му из Търновско, съдейства му при основаването на революционни комитети. По спомените на съвременниците си през 1872 г. разпространява екземпляри от отпечатания проектоустав на БРЦК "Нареда на работниците за освобождението на българския народ", съставен от В. Левски.

Активен пропагандатор на идеите за просперитет на българския живот, Матей Преображенски основава читалища и земеделски дружества в родния си край, прави дарения от книги. Самият той е притежавал голяма лична библиотека от над 1 000 печатни и ръкописни книги на български, руски, гръцки и сръбски езици. Изкусен в градинарството, копринарството, земеделието, медицината и механиката, лекува различни болести, учи селяните как да обработват земята, да отглеждат копринена пеперуда, носи им култивирани семена.

Умира на 46 години в родното си село и то от една нелепа болест - ухобол, както уточняват съвременниците. Не че има смърт, която да не е нелепа, но в случая с Моно Петров, приел в монашество името Матей Преображенски и прозван Миткалото, съдбата си е направила наистина нелепа шега - всеизвестен народен лечител и всеотдаен на освободителното дело революционер, той умира не в битка и не от старост, а вероятно изгарящ от температура в леглото си.

* * *

Изкушен от словото, първото си съчинение "Чудное повествование" Матей Преображенски създава през 1853 г., когато е на 25 г. То е включено в негов ръкописен сборник, носещ в духа на тогавашната практика обстоятелствен титул, описващ съдържанието му, и известен на потомците като "Книжица малая". Втората част съдържа оригиналното съчинение "Чудное повествование, що са случи в наши дни. От един отец пустинолюбивий". Текстът, който Матей Преображенски създава, е организиран като разказ в разказа и представя пет символични съня, които разказвачът научава от главния герой - отец Пахомий. Макар и по форма, и по съдържание да е близко до традициите на предходната българска книжнина, "Чудное повествование" фиксира важен момент в изграждането на белетристичното мислене през Възраждането. По някои от композиционните си решения (въвеждането на разказвач, използването на съня-алегория) тази творба се вписва в търсенията на ранните възрожденски повествователи и се доближава до подобни произведения на Н. Бозвели и Г. Раковски. Така всъщност авторът му се нарежда сред немногобройните книжовници, които осъществяват първите трудни стъпки на новобългарската белетристика, чието същинско раждане предстои едва през 1859-1860 г. "Чудное повествование" вероятно отразява личните преживелици на своя автор, като в някои от сънищата ясно се усещат настроения, характерни за навечерието на Кримската война. Любопитство - особено на фона на по-нататъшната му неспокойна скитническа съдба - заслужава самохарактеристиката, която авторът си прави в заглавието - "отец пустинолюбивий".

Свои оригинални творби М. Преображенски включва и в издадените от него през 1868 г. и през 1872 г. сборници "Притчи Варлаамови" и "Прикаски или Нравоучителни примери". Тези произведения, както и побългарените "Повести за изгубеното дете и Велисария, военачалникът на Иустенеана великаго" (1870 г.) той адресира към слабообразования читател, който в състояние на променяща се ценностна система изпитва нужда от ясни образци за добро и зло.

И със съдържанието, и със изразните си средства книгите на М. Преображенски се вписват не във водещите тенденции на литературата. Те насищат книжовния пазар с търсените от естетически "некомпетентния" читател занимателно-нравоучителни четива. Тяхната стойност се определя и от умело очертания в приказките и притчите духовен облик на възрожденския българин, в чиято съдба драматично се срещат старите рефлекси и нуждите на променящия се живот.

Всъщност първите книги на М. Преображенски, които той публикува през 1867 г., са с религиозно съдържание - "Подобни на осъмтях гласа", което е помагало по църковно пеене, и "Молебни канони". Втората книга съдържа молебни текстове, включително и за здраве и се вписва в усилията на М. Преображенски да облекчава физическите страдания на съвременниците си с всички достъпни му средства - и чрез словото-молитва, и чрез прилагането на народната медицина. По-късно той създава и кратка ирмология.

Докато в обществената си дейност М. Преображенски се нарежда до най-радикалните дейци на освободителното движение, като отначало прегръща идеите на Раковски за създаването на въоръжени дружини, които да вдигнат народа на въстание, а впоследствие е сред най-преданите организатори на вътрешната революционна мрежа на Левски, в писателските си прояви той заема позиция, която му отрежда място между книжовниците, израснали и живеещи сред неграмотното селско море и създаващи творби, задоволяващи неговите потребности. Цялата му книжовна дейност го представя като творец със самочувствието на учител. Той си служи с достъпни по форма и съдържание кратки нравоучителни и религиозно-поучителни текстове, оформени в традиционните жанрове на приказката, притчата, проповедта, в които поуката от разказваните случки е ясно експлицирана. Чрез своята книжовна продукция М. Преображенски се опитва да издигне християнската култура на съвременниците си, която както и в предходните векове служи на съхраняването на националната им идентичност. Със същата цел през 1870 г. издава и книгата "Защита на православието".

* * *

Борбата срещу разпространяваното от чужди мисионери протестантство е едно от активните идейни движения през 60-70-те години на ХIХ в. в България. В нея се включват както крайни революционери като Раковски, който веднага след разгрома на Русия в Кримската война фиксира сред последиците на това събитие и факта, че "сега в България се скитат разни мисионери, за да прелъстят простий народ на свое вероизповедание, а най-паче папищаши и евангелисти", така и значими религиозни средища като Рилския манастир, който през 1869 г. издава брошурата "Православний глас против протестантите", а също и високо образованите каноници Н. Жеков, В. Друмев, Н. Рилски и др. В усилието да се защити и опази православната вяра на българина от чуждата, особено протестантска пропаганда, в множество селища се включва и самата православна общност, за което свидетелстват например молбите за помощ, изпращани до братството на Рилския манастир. Книгата на самоукия М. Преображенски е част от това движение.

Макар в началото да се позовава на богословското съчинение на Стефан Яворски "Камък на вярата", в "Защита на православието" М. Преображенски разглежда проблема не в абстрактно-теоретичен план, а го свързва с конкретната историческа реалност. Като дава множество примери за духовния, икономически и политически гнет, на който са подложени българите, книжовникът призовава да не се допуска верско противопоставяне, което би отклонило народа от основните задачи на времето.

Книгата е композирана в десет глави, посветени на различни страни на духовния живот, в които се полемизира с протестантството и се прави опит да се изтъкнат предимствата на православието и най-вече неговата етнозащитна функция. Книгата е адресирана преди всичко към слабообразования читател, който не е вещ в догматическата същност на изповядваната от него религия и полемистът се старае да му даде аргументи в защита на религиозната старина. В "Защита на православието" М. Преображенски показва уменията си на църковен оратор, религиозната култура, която притежава и вродения усет за потребностите на нацията, към която принадлежи.

В изложението на "Защита на православието" се открояват няколко смислови пласта, съсредоточени около опозициите православие/протестантство, духовно/бездуховно, българско/небългарско. Чрез едно религиозно по жанр и тема произведение М. Преображенски повдига най-актуални за времето въпроси, възникнали в резултат на променящата се реалност, която поставя българина в досег с привидно неагресивни религиозни движения, заплашващи неговото етническо единство. Книжовникът отстоява целостта на православния нравствено-философски светоглед, който през вековете е показал плодотворната си същност за българската културна и политическа идентичност. Книгата "Защита на православието" е темпераментен труд, който по своя патос и патриотичен дух се вписва в представителната за възрожденската книжнина публицистична литература.

* * *

И защо все пак се връщаме към книгата на Матей Преображенски? Кому е нужен нейният патос днес, защо не я оставим да спи кротко в труднодостъпните за неизкушения съвременник библиотечни хранилища и да затворим паметта за нея в архивираното академично знание? Възможно ли е в днешната ситуация на - да го кажем след Ж.-Ф. Лиотар - култура без култ - да предизвика интерес един подчертано "култов" текст?

Страховете, които ръководят Матей Преображенски при създаването на полемичната "Защита на православието", звучат забележително актуално на фона на днешните антиглобалистични тревоги на част от човечеството. Пренебрегвайки конструктивната същност на протестантизма, върху която ще акцентира след няколко десетилетия М. Вебер, нашият книжовник свежда полемиката с протестантските проповедници до два пункта - от една страна: заклеймяването на отстъплението от завещаната от предците "вяра, която (българите) от десет века насам и повеч, все нея държат", и от друга страна: принизяване на реабилитацията, която Лютер и неговите последователи правят на телесното. В далечното предчувствие на онова, което вчера наричаха консумативно общество, а днес откровено определят като "идеалната среда за възникването на дегенерирани форми на висш живот", нашият проповедник се опитва да предпази своите слушатели и читатели от съблазните на материалното и да ги упъти към търсене на духовното съвършенство.

Основните аргументи срещу протестантите са, че са се отказали от служението на духа и са се оставили на волята на тялото⁴, а това влиза в противоречие с основния постулат на православието за аскетизма като най-сигурен път за спасението на безсмъртната човешка душа. На този въпрос М. Преображенски отделя много страници, тъй като, както и самият той многократно уточнява, "лесното всеки го обича", "гладките пътища" са предпочитани пред "стръмните и страшните". Най-привлекателното в учението на протестантите според аргументацията на нашия книжовник е отказът от тежкия, жесток, тесен път на въздържанието. Полемистът не може да признае разумността на тяхната доктрина, тъй като рационализмът изобщо е чужд на духовното търсене. Неговите аргументи са трансцендентални, те актуализират проблема за постигането или изгубването на вечния живот, оставането или отпадането от "книгата на живота". Цялото изложение, изтъкано от цитати от Стария и Новия завет, всъщност експлицира противоречието между две принципно различни мисловни системи, едната от които се уповава на вярата, а другата - на рациото. Това оголва противоречието в самата позиция на Матей Преображенски и го принуждава да прави уговорки, че той не е против учението изобщо, но ако това учение отклонява ученика от вярата, то трябва да бъде отхвърлено.

Така стигаме до една друга страна на изложението в книгата на Матей - неговата войнственост и дори склонността да се стига до проповядване на крайни мерки при отстояването на "своето". Тази войнственост обаче е съчетана и с позоваване на здравия разум, а в някаква степен и на милосърдието към обикновения човек, за чиято душа се води религиозната битка по българската земя. Именно в дългата и кървава история на религиозните противопоставяния в Европа, на която прави преглед, Матей Преображенски търси едно от фундаменталните си основания за предпазване от протестантизма. Тази аргументация е обърната и към неговите православни читатели - потенциални жертви на протестантската пропаганда, но и към самите проповедници на протестантизма. Именно в този пункт пледоарията на Матей изведнъж зазвучава твърде съвременно - той призовава към толерантност, акцентира върху наличието на различни проявления на християнството и на правото на съществуване на всяко едно от тях, на - бихме казали днес - релативизъм на религиозните ценности.

Напускайки полето на войнстващото слово, книжовникът се опитва да провокира съчувствие към обекта на протестантската проповед - простия и беззащитен, оставен общо взето на своите собствени сили народ. Тук именно се появяват и призивите към духовните и светски наставници да не изоставят своята охранителна мисия, и съвсем пестеливото напомняне за съществуващата църковна разпра сред православните архиереи. Прави силно впечатление фактът, че в Защитата всъщност никъде не е коментирана църковната борба, въпреки че тя е свръхактуален проблем. Именно в началото на 1870 - годината на издаване на "Защита на православието" - излиза твърде дълго очаквания султански ферман за учредяване на независима българска екзархия, но Матей Преображенски не взема отношение по този въпрос. Църковното брожение сред българите, което е продължило почти 70 години, навлиза в своя решителен общонароден стадий именно в годините на неговото юношество, когато той се насочва към монашеското поприще и фактически Матей е съвременник на целия процес на борби и поражения на българските обществени и църковни дейци, като не трябва да забравяме, че Търново е едно от активните средища на тази борба и връстникът му Петко Славейков, когото той обвинява в пристрастие към протестантството, е сред официалните представители на търновската община в Цариград. За тази борба обаче Матей споменава мимоходом, едва ли не под сурдинка и то с един подчертано неутрален, граничещ като че ли с осъдителния, тон.

В книгата по никакъв начин не се засяга и отношението на руската православна църква и на руската дипломация към българския църковен въпрос. Това е лесно обяснимо със стремежа съчинението да се разпространява легално сред българите и отбягването на споменаването на всичко руско можем евентуално да видим и в липсващото уточнение около личността на автора на книгата "Камък на вярата", с позоваване на която започва още първото изречение на Защитата. В цялата тази позиция можем да видим обаче проявление и на нещо друго - на разбирането на Матей, че църквата е една, тя има ойкуменистична, а не народностна мисия и характер. Никъде Матей Преображенски не търси политически внушения, никъде в своята аргументация той не приобщава останалите православни народи. За разлика от мнозина от поборниците за църковна независимост, които, както настоява проф. Т. Жечев, са готови в името на решаването на конкретни задачи дори на разиграване на религиозната принадлежност на българина като политическа карта в един безогледен политически покер, за Матей Преображенски православието е духовен опит, който няма алтернатива.

Заедно с това обаче Защитата подсказва, че вселенският авторитет и прерогативи на православната църква са съществено разколебани в мисленето на Матей: той не само е информиран за наличието и авторитета на другите християнски конфесии, но дори в някаква степен е склонен да приеме тяхното наличие като нещо нормално. Ето защо в редките обръщения към протестантските пропагандатори патосът му е да се откажат от българския народ, християнизиран преди десет века, и да насочат усилията си към все още езическите народи. В тези епизоди основният аргумент на книжовника са реторичните въпроси към протестантските проповедници, т.е. - както много прецизно го показва заглавието - става въпрос именно за защита, за отстояване на своето, а не за агресия.

Другата последователно прокарвана линия в аргументацията на Матей, която го прави интересен за днешния читател, е призивът към съхраняване на континюитета в българския духовен живот. В това отношение той следва завещаното от Паисий, което се е превърнало в една от представителните тенденции в българската обществена мисъл на Възраждането. Паралелно с постоянните призиви към достигане на европейската просвета и просперитет, българските интелектуалци споделят страха от загубване на етническата и народностна идентичност, което се проявява в редица техни акции - като се почне от привидно незначителния по същността си съвет на Петър Берон съгласните звукове да се изговарят не по образеца, приет в другите страни, а по характерния за български език начин - със съпровождащ ги гласен звук -ъ, като се мине през целия етнографски патос на Раковски и се стигне до внушенията на Славейков или Ботев. За разлика от романтиците обаче, Матей Преображенски вижда възможност за континюитет не в традиционната фолклорна, т.е. езическа по генезиса си, култура, а в показалата в предходните векове своята охранителна сила православна вяра.

Докато за светски образованите и реализиращи се българи голямата задача на времето е преодоляването на българската културна изолация (и изоставане от европейските народи), в изложението на М. Преображенски този въпрос добива специфичен облик, произтичащ от защитата на една консервативна и по същността си залагаща именно на неизменността си институция, каквато е православието. Девизът на времето "Развитие, развитие!", който книжовникът цитира, е видян от него като заплаха за същността на колективното живеене на българина. В своето изложение Матей Преображенски изтъква подобен на Паисиевия аргумент срещу аксиологията на знанието: както в началото на българската национална пропаганда авторът на "История славянобългарска" търси основание именно в "простотата и незлобливостта", за да създаде чувството на съредност между своите слушатели и божиите избраници, така и М. Преображенски полемизира с проповедниците на новото знание, изтъквайки любовта на Бога именно към "най-сиромасите рибари и най-простите и неучените" - "Или с това ще увещаете народа, като се хвалите, че сте най-просвещени от всички народи... Че и още най-образовани, най-учени, най-богати, най-художествени и най-прочути ... не избра ли Бог най-сиромасите рибари и най-простите и неучените, та ги направи свои ученици и ги изпрати по всичката вселенна да проповядват Евангелието?"

Дори да отчетем обаче фактът, че книгата е насочена - както и останалите текстове, писани от Матей - към масовия полуграмотен или напълно неграмотен български човек, имаме сериозно основание да се съмняваме, че тази стратегия вече е ефективна. Движението за нова просвета е всъщност най-масовото движение сред българите в годините на т.нар. Високо възраждане, когато именно и се появата книгата на Матей. И именно постепенно налагащата се духовна мобилност се превръща в критерий, според който десетилетия напред ще се измерват качествата на един народ като модерен. В този контекст страховете на Матей Преображенски за изгубването на високата религиозна духовност, за снизяването на човешкото битие до удовлетворяване единствено на потребите на телесното са звучали твърде маргинално. Може би днес сме в състояние да ги различим по-ясно? Защото независимо от евентуалните ни резерви към автора на "Защита на православието" и темата на неговата проповед, книгата на Матей Преображенски е част от наследството на българската мисъл - и с нечутите, и с доловените си послания.

БЕЛЕЖКИ

1. В началото на 2007 г. издателство ЛИК направи второ издание - след първото от 1870 г. - на книгата на Матей Преображенски "Защита на православието". [обратно]

2. "Камък на вярата" ("Камень веры") е съчинение на украинеца Стефан Яворски (1658-1722, висш служител на руската църква), написано през 1718 г .във връзка с шумен процес против привържениците в Русия на протестантските учения. Замислена като скрита полемика с църковните реформаторски увлечения на Петър І, книгата е одобрена за печат едва няколко години след смъртта на автора си и е публикувана в Москва през 1728 г., но скоро след това е конфискувана и повсеместно забранена в Русия. Следващите издания са направени в Киев (1730) и в Москва (1749). В България получава актуалност през 60-те години на ХІХ в. и служи за основа освен на "Защита на православието" (1870) и на "Православний глас против протестантизма" (1869). Самата книга е преведена и издадена на български в две части от Стоян Н. Стамболиев през 1867 г. и 1868 г. в Русе (Стоянов 1957: 339). [обратно]

3. В Глава шеста "Защищение на монастирите" М. Преображенски пише: "един наш сънародник, който се е добре оцапал от протестантизма, обнародва във в. "Македония", че калугерството отнюд не било потребно за нищо, ...". Пряко или косвено в тази бележка М. Преображенски визира редактора на в. "Македония", П. Р. Славейков, като обвинението без съмнение произтича от участието на Славейков в превода и издаването на Библията на новобългарски, което става с финансовата помощ на Библейското дружество и в издателството за протестантска литература в Цариград, чиито книги М. Преображенски в началото на своето съчинение препоръчва да бъдат изгаряни. За крайността и несъстоятелността на подобни обвинения е достатъчно само да припомним участието на П. Р. Славейков в борбата за българска църковна независимост, което започва още в неговата ранна младост, и за ролята на водач на най-радикалното крило в тази борба, което го поставя начело на най-важните публични действия в нейна защита, т.нар. Великденска (3.IV.1860) и Богоявленска акции (5.I.1872) (вж. Жечев 1975). [обратно]

4. Разказвайки част от биографията на Лутер, Матей не пропуска вербализирането на недопустимия от гл.т. на православието грях на пристъпването на обета за девство. "Отпусна се - пише той за църковния реформатор - на сладострастие, на разкошен живот, на ядене и пиене. И тялото разсвирепя - то си искаше сгодата и плътската похот му преодоля. И макар че беше монах и свещеник (йеромонах), но пак стана роб на страстта и се покори на телопохотната си воля. И като отхвърли от себе си монашеския чин, се ожени с прелюбодеен начин за една монахиня, Катерина на име, която силом открадна от манастира й."

Любопитна и показващо актуалността на Матеевия патос е аналогична история, разиграла се през 1865-66 г. с главен герой рилският йеромонах Полиевкт (вж. Радев 2002). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Андреев 2002: Андреев, А. "Милиони безсмъртни, здрави, благоденстващи и доволни кретени...". // Литературен вестник, бр. 6, г. 12, 13-19.02.2002. <http://mail.slovo.bg/old/litvestnik/206/lv0206009.htm> (22.12.2007).

Архимандрит б.г.: Архимандрит Климент Рилец. Рилският монастир като борец срещу инославната пропаганда през ХІХ вeк. Въз основа на непубликувани писма от доосвободителния рило-монастирски архив и други данни. // Православна беседа <http://www.pravoslavie.domainbg.com/03/rilam_borec.html> (22.12.2007).

Вебер 1993: Вебер, М. Протестантската етика и духът на капитализма. София, 1993.

Жечев 1975: Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. София, 1975.

Радев 2002: Радев, Ив. Защо йеромонах Полиевкт стана отново Петър Велянов? // Радев, Ив. Любовните истории и авантюризмът на българина. В. Търново, 2002.

Раковски 1967: Раковски, Г. С. Българийо, майко мила. София, 1967, с. 576 (Писмо до Ив. С. Иванов от 5 май 1858 г.).

Стоянов 1957: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806-1878. Т. І. София, 1957.

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2007, № 12 (97)