ДИМИТЪР ШИШМАНОВ ПРЕД НАРОДНИЯ СЪД

Емил Димитров

web

Тук за първи път ще бъде строшен печата на една тайна - тази за трагичната съдба на единствения син на Иван Шишманов - писателя Димитър Шишманов. Казваме ‘тайна’, понеже тя беше такава в истинския смисъл на думата - ‘тайна’ не само защото нещо не ни е било известно (винаги нещо не ни е известно), а защото то не биваше да ни е известно - не само това, че "нещо се е случило със сина на Иван Шишманов", а дори че изобщо е имало такъв син. Наложените и отработени механизми на забравата изтласкваха цели сегменти от случилото се, с което се слагаше кръст не само на събития, но и на хора - социализмът ги обявяваше просто за несъществували. Това довеждаше до абсурди, за които малцина се тревожеха, а именно: разрушаването на естествени, природни връзки съвсем не бе нещо неестествено, понеже за социалистическата менталност въобразената, фикционалната свързаност имаше по-голяма сила от реалната. Един пример: в произведенията на соцреализма връзката между партиен секретар и "колебаещ се другар" е по правило по-силна, по-интимна даже, отколкото тази между баща и син например. Като казахме "баща и син", да припомним нещо очевидно: до неотдавна някак негласно излизаше тъй, че Никола Вапцаров като да е нямал баща, докато Иван Шишманов пък е нямал син.

И така, време е да върнем сина на Иван Шишманов - да го върнем и на българската литература (връщане, което, слава Богу, вече е започнало), но и на българската история, да го поставим там, където той всъщност е.

Как Димитър Шишманов се оказва на подсъдимата скамейка? Той е съден от Първия състав на Народния съд - този срещу регентите, царските съветници и правителствата до 9 септември 1944 г., т.е. съден е като политик, а не като писател (да припомним, че Шести състав на Народния съд е този, който отделно се е занимавал с "вражеската" словесна дейност на редица писатели и журналисти). В нашия случай контроверзата, напреженията между литература и политика намират едно от най-"изчистените" си трагични разрешения.

Да припомним, че писателят Димитър Шишманов (1889-1945) е професионален дипломат - той е дългогодишен пълномощен министър на България в Атина (1935-1940), а книгата му "Блянове край Акропола" (1938) своеобразно свидетелства за това. Кариерата му продължава нагоре: от март 1940 г. той е секретар на Министерството на външните работи и изповеданията, а нейният връх е заемането на поста външен министър в правителството на Добри Божилов - от 14 октомври 1943 г. до 1 юни 1944 г.; на този пост Шишманов заменя заболелия титуляр Сава Киров (министър 14 септември - 14 октомври 1943 г.).

По-долу ще говорим само и единствено въз основа на новонамерени документи от архива на МВР, които досега не са били предмет на публично огласяване или обсъждане. Тези документи са извънредно малко и са разпилени из огромната документация на Народния съд (малко са и сами по себе си, и в сравнение със запазените документи и ръкописи на неговите братя по съдба, например Борис Йоцов или Михаил Арнаудов). Сред тях само един принадлежи на самия Димитър Шишманов и това със сигурност е неговият последен ръкопис, а именно: саморъчно попълнената - на 25 януари 1945 г., няколко дни преди разстрела му на 1 февруари, "Карта за обвиняемо лице", каквато са попълвали всички обвиняеми малко преди произнасяне на присъдите, които, както ще видим, всъщност са произнесени точно пет дни преди това, на 20 януари 1945 г.

И така, в тази карта Димитър Шишманов съобщава обичайните "тривиални" данни за себе си - произход, образование, статус и пр. Естествено е, че посочва и точната дата на раждането си (липсваща досега в справочните издания - Енциклопедия "България" и др.), а именно - 19 ноември 1889 г. по стар стил.

Сред другите документи, някои от които се отнасят не само до Димитър Шишманов (като сведенията за негови и на други бивши министри спестявания и имоти или части от тях, подлежащи на конфискация според Наредбата-закон за Народния съд), най-интересно е писмото от 20 декември 1944 г. на адвоката Михаил Балсамов, назначен за служебен защитник на Димитър Шишманов, отправено до Народния съд като отговор на обвинителния акт. Адвокатът е назначен, забележете, едва след писмена молба на съпругата на Д. Шишманов Пенка Шишманова, с дата 15 декември 1944 г.; назначаването на защитника е станало на следния ден, 16 декември, събота следобед, както скрупульозно ни съобщава за това в самото начало на възражението си адвокатът Балсамов. В края на писмото-възражение разбираме на какво се дължи тази съвсем неслучайна неразбория: "моят доверител отсъствува не по негова вина и аз не мога да бъда в контакт с него, поради което съм крайно затруднен за посочване и събиране на доказателства". (Навсякъде по-долу са запазени стилът и правописът на оригиналите.) По същото време Д. Шишманов се намира за разпити в Москва, където е откаран тайно заедно с други "ключови" министри и политици от предходния период. Това отсъствие е и логичното обяснение за липсата на повечето документи, по правило налични и запазени в документацията за другите обвиняеми (предварителни разпити, обяснения, преписки и пр.). Това, което го няма в един архив (а би трябвало да го има), навярно е налично в някой друг архив.

В изложението на адвокат Балсамов е ясна стратегията на бъдещата защита - Димитър Шишманов ще бъде защищаван като талантлив писател и почтен човек и общественик, попаднал по волята на случая във вихъра на събитията. Ето защо той призовава за свидетели четирима души. Първо, това е Трифон Кунев в качеството му на директор на Народния театър, който да "установи какво място заема Димитър Шишманов като писател в нашата литература, че той в свойте творения като един напредничав и свободолюбив писател, че с такова име се ползва в литературните среди и че той се е застъпвал винаги за преследваните писатели". Второ, "прогресивната общественост" в лицето на Вера Златарева е призована да свидетелства, че Д. Шишманов е "ценен и в най-прогресивните кръгове като първостепенен и напредничав писател"; трето, адвокатът призовава и писателките Анна Каменова и Дора Габе - да свидетелстват за обвиняемия, че той е един от основателите на ПЕН-клуба, закрит "поради неговите левичарски тенденции" от "правителството по искане на германците".

Адвокатът накрая отново резюмира стратегията на защитата - литературата да се изправи като аргумент срещу политиката: "целта на неговия живот е била литературата, а не политиката, в която той е бил въвлечен от обстоятелствата и помимо неговото желание".

Едва ли е уместно от днешния уют да съдим житейските - понякога неизбежни и неотвратими - избори в една трагична епоха; проблематичният на пръв поглед императив за следване на собственото призвание, за отстояване на "избора на сърцето" обаче непрекъснато трябва да бъде актуализиран именно поради своята проблематичност: нашият случай е свидетелство, че отклоняването от този избор - при каквито и извиними странични обстоятелства да е станало това - наистина може да има непоправими, фатални последици. Познанието за това, какъв точно е Божият замисъл за нас може да бъде трагично познание.

Не зная как - като наивност ли, като отчаяние ли - трябва да бъде тълкувано намерението на адвоката Балсамов да използва литературата в самия съдебен процес: "Ще представя в съдебно заседание писмени доказателства - книги, критики, пиеси и други, които моля да бъдат допуснати като доказателства" (к.м. - Е.Д.).

Неизвестно ни е какви литературни доказателства е представил служебният защитник на Димитър Шишманов пред Народния съд, известен е обаче резултатът - литературата не е страна в процеса, тя за съда е един вид частно занимание, забавление.

Най-пространните запазени документи са разпитите пред Народния съд - на подсъдимия Шишманов и на неговите свидетели.

Разпитът на Д. Шишманов прави изключително странно впечатление с почти пълното отсъствие на комуникация, стигащо в някои моменти до комизъм. По всичко личи, че Димитър Шишманов във всякакъв смисъл не е "на мястото си" на процеса - всичко, дори и най-малките обстоятелства, като че се обръщат срещу него. Ето, например това, че писателят е говорел тихо, със слаб глас, довежда до раздразнение народния съд още в началото: "От публиката: По-високо, нищо не се чува. - Председателят: Моля, пазете пълна тишина! А Вие, подсъдимий, говорете по-високо."И малко след това:"- По-високо. - Аз високо въобще не приказвам, г-н председателю. - Можете по-високо. Аз констатирах вече това нещо. Ще си дадете малко усилия. - Чл. съдия Д. Тошев: Не сте у дома си, а пред народен съд. - Председателят: Малко повече усилия".

Липсата на чуваемост е не само буквална, тя пронизва целия разпит: "Какво искате да кажа, г-н председателю" - пита Д. Шишманов. "Аз не разбирам вие какво искате да кажете" - отговарят му.

Не може да не направи впечатление слабата защита на Димитър Шишманов: той като че няма предварително изградена защитна стратегия, последователно прокарвана линия на поведение (с каквато, както изглежда, e разполагал единствено Михаил Арнаудов). Можем да отчленим няколко гледни точки, последователно или едновременно защищавани от писателя-дипломат:

Първо, това е гледната точка на професионалния дипломат, на "спеца": "Аз винаги съм сматрял своята длъжност като длъжност на един спец. Занимавал съм се със своята работа и съм бил на мнение, и ако щете и сега съм на мнение, че в един Министерски съвет решенията се взимат съвместно, обаче работата по приложението на тия решения се върши от всеки един отделен ресорен министър, без да трябва, без да може другите ресорни министри да му се бъркат в работата, дотолкова, доколкото те не намират някои законнонарушения, ако са научили или се донесе, че е станало нещо, което е нелегално". Самоопределянето като "спец" обаче смущава съда: "Чл. съдия Д. Тошев: Вие какъв спец сте? Чл. съдия Ст. Манов: Дипломат. - Влязох в кабинета като министър на външните работи. Чл. съдия Д. Тошев: Това спец ли е: дипломат! - Естествено, спец. Даже г-н Потемкин в "История на дипломацията" казва, че дипломацията е нещо, което ... дали всеки може да я върши, то е друго нещо. Чл. съдия Ст. Манов: Прав сте, прав сте". Това, изглежда, е единственият въпрос, по който е постигнат консенсус - че дипломатът е "спец". Шишманов отстоява и независимостта на "спеца": "когато бях в кабинета всичкото време съм се борил, пък ако щете от гледището на спец, никой да не се бърка по въпросите на външната политика. Ако е възможно изявления да се направят или речи да се държат - това е работа на министъра на външните работи или респективно на министър-председателя, който е общ министър над всички". Второ, прокарва се и гледната точка на юриста (Шишманов завършва право в Женева): "Винаги съм бил за пълната законност. Аз съм бивш съдия, и съм закърмен с принципите на правото." "А ние знаем съдии, които също са закърмени с принципите на правото, но са големи злодейци. Няма противоречие между едното и другото." "Мисля, че моето минало не ме сочи като злодеец".

Трето, за Димитър Шишманов е повече от естествена гледната точка на интелектуалеца, за когото истината е върховна ценност. Но дори с това той не е убедителен пред съда - писателят изразява колебание, съмнения, неувереност за факти и събития; ако за нещо не си спомня, той казва че не си спомня, а не предлага благоприятната за себе си версия. Писателят се държи така, като че се намира на научна конференция, на която трябва да бъде установена истината, а не стои пред съд, където се решава един-единствен въпрос - този за живота и смъртта.

И, четвърто, позицията на Д. Шишманов като че се увенчава от гледната точка на свободния човек: "ако съм участвувал в Министерския съвет, който е допущал такива действия, от които са пострадали невинни български граждани, аз съм готов да понеса своята отговорност". Шишманов е последователен противник на партийния подход, за него са важни личностите. Един пример: от разпита става ясно, че е обсъждана идеята за назначаването на проф. Дим. Мишайков за пълномощен министър в Москва, където да замени дотогавашният "амортизиран" посланик Стаменов (идеята не се реализира) - "трябва да ви кажа, че когато са идвали такива хора при мене, които са били мои професори, на мене ми е било неловко да се чувствувам като министър пред тях. Аз обичам да се чувствувам като човек до човека." Следва комична размяна на реплики, в която без преувеличение може да се види квинтесенцията на целия разпит: "Председателят: Но той не е стоял, сега за пръв път ще става пълномощен министър. - Аз говоря за Стаменов. Гл. нар. обв. Г. Петров: Аз питам за Мишайков: защо отказа? - Аз разбрах за Михалчев." Страните в съдебния процес като че наистина говорят на различни езици, а това е усетено дори от член-съдия Рада Тодорова, внасяща колорит с реакциите и репликите си: "Те навярно на дипломатически език са говорили. - Госпожо! Мога ли да Ви кажа едно нещо? Няма дипломатически език, а има човешки език, който е общ. - Понеже казахте, че не е изрично. Съдът се интересува на какъв език се е приказвало. - Ама вижте, госпожо, Вие ще кажете. Председателят: Има и дипломатически език. Ако кажете това - е един отговор; ако кажете не - то е друг отговор. Ако кажете така - то не е толкова категорично. Чл. съдия Рада Тодорова: Ние не го знаем и затуй искаме тези обяснения".

Куриозен е и самият начин, по който Д. Шишманов става министър на външните работи, ето обясненията в разпита: "Чл. съдия Д. Николов: Подсъдимий Шишманов! Вие като спец от кариерата бяхте назначен за министър на външните работи? Кого заместихте? - Заместих г-н Киров, за голямо мое съжаление. - Защо? - Защото не исках да бъда министър. - Колко време беше Киров? Влязохте ли във връзка с него? Защо станахте министър? - Да ви кажа следното. Аз министър никога не съм искал да стана. - Обяснете. - Киров беше болен. - Каква беше неговата болест? - След това отиде във Франция. Аз го пратих. - Председателят: Вие вярвахте ли, че е болен? - Аз го видях болен. - Или защото не беше съгласен с политиката. Не стана ли по политически причини? - Болестта съществуваше като абсолютна реалност. Той е лежал в Анкара от гръдна жаба и болестта му е била продължителна. - Чл. съдия Д. Николов: Защо Киров напусна Анкара и е приел да дойде? - Аз го убедих, защото ме беше страх да не направят мене министър. Аз министър не исках да стана. Аз бих молил съда да има предвид при преценката на моята дейност и моята литературна дейност, като човек. - Председателят: Това ще го каже Вашия защитник. Вие бяхте ли сторонник на една прогерманска политика от начало? - Аз съм бил сторонник на една пробългарска политика. Нищо повече от това не съм бил".

И ето я окончателната позиция на Шишманов в разпита: "Като дипломат и човек аз съм бил против обвързването на България с каквито и да е и колкото и да е пактове. Колкото по-малко пактове, толкова по-добре". Позиция - без отглас сред състава на съда.

Няколко думи за разпита на свидетелите: и тук, както и при другите обвиняеми, са допуснати да свидетелстват само по двама души от предварително предложения списък. Първо свидетелства д-р Вера Златарева. "Подс. Дим. Шишманов: Свидетелката да даде кратка характеристика на моите социални възгледи". Тя започва със спомен за това, как се е запознала с него през 1928 г., под влиянието на неговите произведения "Бунтовник", "Хайлайф" и "Депутат Стоянов", но веднага бива прекъсната: "Съдът познава литературната дейност на подсъдимия Шишманов". Съдът очаква не литературни преценки, а политически свидетелства. Златарева разказва за две срещи с Шишманов, след като е станал министър. Нейното впечатление е, че "той не е на мястото си като министър, в смисъл, че със съвестта си, с душата си се чувствува другаде".

Вторият разпит навярно е най-краткият пред Народния съд - това е разпитът на писателката Ана Каменова: "Подс. Д. Шишманов: Моля свидетелката да даде характеристика на моята литературна дейност. - Свид. А. Каменова: Г-н Шишманов познавам като един талантлив писател, много културен, остроумен, с много човешко отнасяне към своите герои. Изобщо, с един много широк поглед към нещата. Неговата писателска дейност, доколкото съм я следила, няма никакви фашистки прояви. Повече - човещина." "- Нямам други въпроси"."Председателят: Достатъчно. Свободна сте".

Димитър Шишманов е бил обречен - не само от хода на процеса, но и от нещо друго, което става ясно едва днес. Неговата съдба, както и тази на другарите му, е била предрешена. Ето как - според открит от нас документ, който, изглежда, досега е оставал напълно неизвестен - и за учените, и още повече - за широката публика.

На 20 януари 1945 г. се провежда заседание на Политбюро на ЦК на БКП, на което присъстват, забележете, народните обвинители Георги Петров, Никола Гаврилов, Върбан Ангелов, Владимир Димчев. Дневният ред се състои само от една точка - "Размяна на мисли по присъдите на двата процеса". От този протокол се вижда съвсем ясно кои са действителните сценаристи и режисьори на събитията. Тук прокурорите се представят в една по-друга светлина. Те, макар и комунисти, все пак са юристи, образовали се по времето на "буржоазна" България, т.е. имат известна представа за право и справедливост. Така например Георги Петров - "главният" народен обвинител, прокурорът на Първи състав на Народния съд, аргументира тезата си, че "трябва да има известна градация в присъдите. Не трябва всички подсъдими да бъдат поставени на една плоскост, понеже виновността им е различна. Някои даже може и нямат вина". Развитите тези на обвинителите обаче срещат силната съпротива и отпор сред водещите членове на Политбюро, като Георги Чанков, и най-вече Трайчо Костов. Прокурорите са обвинени незабавно в това, че не са достатъчно кръвожадни, че искат да постигнат известна градация на присъдите, че "със смърт искат да накажат само най-виновните, а за по-малко виновните (в сравнение с тях) предвиждат по-малки наказания" (министър Минчо Нейчев). Следва политическата оценка на обвинителите от страна на Георги Чанков: "Линията на нашите обвинители не е линия на хора, които са политически заинтересувани от нанасянето на удар на тази камарила, а като на хора, които стоят на страна от цялата борба на народа и сега мерят кой колко е виновен и пр. Не се чувстват нашите народни обвинители като хора на нашето движение, които търсят и най-малкото, което ще докаже виновността на тия бандити. Тази тяхна линия се отрази върху воденето на целия процес. Има меко пипане (...) Линията на обвинителите не е последователно антифашистка". Непосредствено след това следва и реалното произнасяне на присъдите, само оформени след това на 1 февруари на псевдо-юридически език. Върховният съдия е не някой друг, а тъкмо Трайчо Костов. Ето как - кратко, ясно и недвусмислено - той прави това: "С линията на другарите обвинители по никакъв начин не можем да се съгласим. Предлагам: за регентите - смърт и за тримата. (...) За съветниците: Севов и другите четирима да се осъдят на най-тежкото наказание. (...) За първия кабинет Филов: Въпросът е ясен - смърт. (...) За втория кабинет Филов: също. (На плахото възражение на Антон Югов, че би могло да се направи изключение за м-р Димитър Кушев поради краткия му престой на поста - "много бързо го изхвърлиха от кабинета", Т. Костов отсича: "Участвал ли е в сключването на пакта? Да! Това е достатъчно.") И продължава: "За кабинета Божилов (в който министър е Димитър Шишманов - б.м., Е.Д.): Решаващо е постановление № 30, с което войската се натоварва с изтребването на партизаните. Също смърт за всички, които са го подписали." И едва при кабинета Багрянов (в който министър на просвещението е М. Арнаудов) се прави известно разграничение - петима той осъжда на смърт, двама (Колчев и Арнаудов) - на доживотен затвор, за трима нарежда да бъдат осъдени на по-малки срокове. И за кабинета на К. Муравиев, управлявал точно седмица (2-9 септември 1944 г.): "Никой от него не може да бъде оправдан. Въпросът е, как да се осъдят. Конст. Муравиев и Вергил Димов най-тежко, но не на смърт". За другите министри Т. Костов определя по-леки присъди. Може да се преброи точно с колко думи точно 55 души са изправени до стената на гробището в Орландовци.

Ето как се е осъществило правосъдието на Народния съд. Изхожда се, първо, от презумпцията за виновност (своеобразен политически "първороден грях") и разбирането за "колективна вина", второ, от императива за политическа (класова) целесъобразност и, трето, от "революционния гняв" - изискването за максимум осъдени на смърт.

Присъдите на Народния съд, произнесени на 1 февруари 1945 г., не са нищо друго, освен препотвърждаване на тази политическа воля, която впрочем едва ли е изявена самостоятелно, без предварително сондиране с Москва и намиращият се все още там Георги Димитров (с когото, знае се, по това време Тр. Костов е в особено близки отношения). Още по-вероятно е това, че Трайчо Костов е само необходимата трансмисия на една външна за страната ни воля. Но няма да гадаем: работим с извори, а не със спомени, "дискурси" и "инвенции".

И така, независимо от какъвто и да е ход на съдебния процес, Димитър Шишманов наистина е бил обречен. Това обаче го узнаваме едва днес, то не е било известно на участниците в съдебния фарс; ето защо тяхната борба и усилия придобиват наистина трагични окраски. Като в антична трагедия - героите имат участ, те са безусловно подвластни на съдбата, участ-ват в нея, но независимо от това действат като свободни хора.

В светлината на новите архивни открития интересно би било да се съпоставят два близки по време, но противоположни по своята "интенционалност" процеса - тези срещу Никола Вапцаров и Димитър Шишманов.

Шишманов е своеобразната "вендета" на комунистите за Вапцаров: сюжетите си приличат, драматургичните похвати са сходни, епилогът - идентичен. И нека не се казва сега, че фигурите са били несъизмерими, че за устремно левите Д. Шишманов е бил малка утеха за загубата на Вапцаров. Напротив, към 1944-45 г. нещата изглеждат коренно различно - тъкмо Димитър Шишманов, а не Вапцаров, е утвърденият писател, автор на десетина публикувани книги, човек от "сой" и със завиден социален статус. За палачите си - действителни или мними читатели на "Капиталът" - Шишманов е бил, така да се каже, жертва с "принадена стойност".

Трагичната участ на писателя Димитър Шишманов е съдба на човек, оказал се в най-лошото време на най-лошото място. Човек, който случайно, по волята на съдбата, се озовава във вихъра, водовъртежа на събитията.

И тъкмо тази вихрушка го е отнесла със себе си.

© Емил Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2007, № 12 (97)

Други публикации:
Литературен вестник, № 38, 22 -28.11.2006, с. 12-13 (рубр.: Памет).