Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
I. ЗА "ПРИРОДАТА"
НА ДОСИЕТО
(Из "Човек на дълга и честта. Досието на Михаил
Арнаудов")
Емил Ив. Димитров
web
На г-жа Златка Арнаудова-Христоскова
“Тази
тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална” - така започва
недовършената книга на Цветан Стоянов “Геният и неговият наставник”.
Нашата история е също “тъмна и болезнена”, но и по своему светлозарна
- история за устойчивостта на “гения” във времена на разпад и развала.
История за това как “малкият” човек е посрамил голямата машина на насилието.
В поредица от публикации ще разкажем за досието на акад. Михаил
Арнаудов, съхранявано в Архива на Министерството на вътрешните работи (АМВР)
и станало ни достъпно благодарение на благожелателността и добрата воля на г-жа
Златка Арнаудова-Христоскова, дъщеря на знаменития учен. Тези публикации са
част от по-голям наш замисъл, целящ пълната реконструкция на истината за съдбата
и делото на великия филолог - на основата на документи и проверени факти, а
не на съмнителни легенди, спарени спомени и митологизирани сюжети. Истината
обаче е трудна, тя изисква ум, усилия и посветеност, а не умиление или патетика.
Чрез досието на М. Арнаудов и чрез метода на “чистата индукция”
ще се опитаме да поговорим и за специфичната и тъй популярна словесност, от
която засега сме видели с очите си само едно незначително късче. По-нататък,
при аргументиране на тезите ни, ще се позоваваме и на други подобни документи
от същия архив, в целокупността си съставляващи документацията на човешката
деградация.
В Архива на МВР се съхраняват документи за живота и дейността
на М. Арнаудов, касаещи: 1) политическата дейност на учения през 30-те години
на ХХ в.; 2) битността му на подсъдим на Народния съд; 3) битието на учения
по времето, “когато се наливаха основите”, след 1944 г. Досието е най-важният
“сборник” с документи за М. Арнаудов, съхраняван в АМВР, нещо като “антология”
на разнообразните интереси и “влечения” на властта и нейните “органи” към интелектуалеца
през годините. При цитиране на документите навсякъде запазваме особеностите
и правописа на оригиналите; както ще видим, те са подготвяни от истински грижовни
книжовници.
Съдържание на досието
Погледнато чисто веществено, досието на М. Арнаудов представлява една папка,
в която са подвързани (“прошнуровани и прономеровани”) точно 199 листа. Тук
можем да намерим следните типове документи (може да се допусне, че подобна по
принцип е структурата на всяко досие): 1) агентурни донесения (прословутите
доноси, смислов “гръбнак” на досието); 2) протоколи от разпит; 3) препис от
предварителното следствие (дознание) на Народния съд (специфично за М. Арнаудов);
4) “служебни” заповеди, разпореждания и предложения, касаещи образуването, пререгистрацията
и приключването на досието, начина на движение на документите и пр.; 5) заповеди
за обиск и изселване, копия на окръжни и др.; 6) бланки и формуляри - за вътрешни
справки, смяна на “водещите” офицери и др.; 7) справки и анкетни данни (въпросници)
за М. Арнаудов и неговото семейство; 8) изрезки от вестници и копия от печатни
публикации на Арнаудов; 9) снимки на “обекта”; 10) извадки и преписи от документи
от други дела (досиета), в които “се засича” името на М. Арнаудов. Тук има само
един текст, принадлежащ на самия М. Арнаудов - това е оригиналът на писмото
му до Вълко Червенков от 15 януари 1950 г. Най-голям дял заемат агентурните
донесения (рапорти), популярни в речта ни като “доноси” - те представляват около
една трета от целия обем на досието (по брой донесенията са над 50!)
Лесно е да се види, че в досието се съдържат разнообразни по
жанр и съдържание документи, като че свързани единствено от перфоратора и машинката
на папката. Досието е “съшито” в буквалния смисъл на думата. То няма единен
“автор” - той тук е мъртъв ex definitionem. Всъщност истинският автор
е машината на насилието; хората обаче са били свободни да изберат дали ще й
затягат гайките.
Досието не е свързан текст; дори формалната подреденост на
документите е произволна, често не се спазва дори хронологичната последователност.
Между първия и последния документ - за откриване и закриване на делото - цари
небрежност и премерен хаос.
Досието не е затворен в себе си текст; то не се обяснява
из самото себе си.
Досието не е интересен текст, то не се чете “на един
дъх”.
Досието не е достоверен текст.
Раждане и смърт на досието
Как е “направено” досието на М. Арнаудов? Какъв е животът на
едно досие?
Всичко започва с рапорт от 22 февруари 1949 г. от “опера” (оперативния
работник) ОР № 2299 до началството на съответния отдел на ДС; ще приведем документа
в пълния му вид:
“Рапорт заключение
От опер. работник Димитър Иванов Тодоров при IX група отделение
“А” отдел I-ви
Другарю Началник,
След като прегледах материалите с които разполагам за лицето
Михаил Петров Арнаудов - бивш М-р на Народното Просвещение констатира следното:
Михаил Петров Арнаудов е роден на 18.Х.1878 год. в гр. Русе
женен за Стефанка Асенова Симидова, понастоящем живущ на ул. “VI-та Безимена”
№ 13-Княжево кв. Раковец.
Същият е завършил гимназия в гр. Русе, след което продължава образованието
си в Соф. университет. На специализация е бил в Берлин, Париж и Лондон завършена
с докторат от Парижкия университет. След това става професор в Соф. университет
и достига до поста М-р на народното просвещение. Членувал е в Национал-Либералната
партия. Бил е възспитател на Цар Борис III, а след неговата смърт е бил настойник
на престолонаследника Ц. Симеон II. Като професор и М-р е бил активен проводник
и пазител на фашиската политика. Писал е статии в в. “Зора” и Утро. За горното
е съден от Народния Съд и пратен в затвора, където е лежал 2 години и по предложение
на др. В.Червенков е бил освободен от затвора за да бъде използван. Това предложение
е било удобрено от др. Т. Павлов, а др. Г. Димитров е наредил да му се остави
къщата, а също така да му се простят трите милиона лева, които е трябвало да
даде на държавата, като бивш министър от кабинета на Багрянов.
Понастоящем нищо не работи, не членува в ЕОПО в квартала
а и не се включва в никоя масова организация. В квартала е викан да присъства
на някой просветни събрания, но той е отказвал.
Предвид на горното решавам да открия отчетно наблюдателно
досие на Михаил Петров Арнаудов, за установяване на целостната му дейност, като
за целта ще бъде завербован информатор.
Преписка № 127853 заведена на Михаил Петров Арнаудов приобщавам към настоящето
Отчетно наблюдателно досие.”
Дори и досието се подчинява на закона за достатъчното основание
на Лайбниц - за самото му образуване е било необходимо известно основание, предварително
проучване на “обекта”, разрешение на началството, оперативни мероприятия. Досиета
не са отваряни заради това, че еди кой си е ходел, да речем, кахърен на партийно
събрание, или пък е имал намерението един ден да си помисли някоя мисъл “по-така”.
Не са изгаряни досиета, които изобщо не са създавани.
В дадения случай образуването и наличието на досие донякъде
е предопределено от самото име на М. Арнаудов: през 1949 година той вече
е на 71 години, човек със значителна и завидна биография (въпреки че тогава
не точно той е бил за завиждане!). Тъкмо биографията, а не определено деяние,
е основанието за създаване на досието; то предшества диренето и, естествено,
предопределя резултата - има ли досие, ще има и наблюдаван, а има ли
наблюдаван, ще има и набеден.
Досието е текст, произвеждащ вина.
Но то е и текст, който произвежда отговорност - за “несподелимата тайнственост”;
повечето документи са с гриф “строго поверително!” и “строго секретно”.
“Секретът” не само бива пазен, той бива сдаван и предаван.
В “Предложение” от 23 септември 1954 г. “за здаване” на
досието на М. Арнаудов, скритият “зад кадър” офицер от ДС пише: “Другарю
началник, тъй като преминавам на работа в отделение III-то, предлагам “наблюдателно
дело” заведено на Михайл Петров Арнаудов да бъде предадено на ОР Панайот Ат.
Панайотов от отделение II-ро, отдел I-ви, у-ние III-то ДС”. Документи от
този тип са подписвани незабавно (в един и същи ден) от трима офицери; в този
случай - от началника на споменатото второ отделение майор Цв. Живков, инспектора
на същото отделение ст. лейт. Ив. Методиев, и е утвърден от началника на Първи
отдел на трето управление на ДС майор Й. Ханджиев.
От друг документ разбираме, че цитираното 2-ро отделение, в
което е “зачислен” М. Арнаудов, фигурира под абревиатурата “Ф.О.Б.Х”, което
ще рече “Фашистки организации и бивши хора”; да, да, точно така - бивши хора.
Не бивши министри, политици или учени дори, а тъкмо хора; на “бившите” е отказано
“човешкото”. Защото, по логиката на езика, тези, които са бивши хора, са сегашни
не-хора. Оказва се, че човешкото не е същност, а външно свойство, което може
да бъде присвоявано или отнемано. Но несдържаната експресия поставя мини, езикът
е коварно нещо. И тук - едно неочаквано и нежелано внушение: човешкото днес
е проблематично и несигурно, неговата “сигурност” е останала в миналото.
Още тук да отбележим нещо изключително важно: ролята на етикета. Наречените
“бивши” са вече нарочени: номинирането произвежда репресия.
Тоталитарният език е език на прилагателните.
В него не човекът беше “без свойства” (Р. Музил); обратното
- свойствата бяха без човек.
Досието има “инстинкт за самосъхранение”; то има “склонността”
да препотвърждава своята валидност.
Ето, независимо от признаците за “скърцане”, на 25 юни 1954
г. с отделно “Заключение” досието на М. Арнаудов е пререгистрирано като
“наблюдателно дело”.
От 5 август 1955 г. обаче то е пререгистрирано вече като “отчетно
дело”, което ще рече, че “обектът” вече няма да бъде следен, разработван и пр.
Оттук вече досието върви към приключване: на 26 юли 1957 г. е утвърдено вътрешно
“Постановление”, в което се казва: “Аз, разузнавача лейт. Влахов като
разгледах отчетното дело № 8878 на Михаил Петров Арнаудов (...) постанових (...)
да бъде свалено в архив за общо ползване, тъй като не разполагаме с данни, че
провежда някаква вражеска дейност”. Очевидно е, че след това няма движение
по досието; то е “замразено”. Едва след три години обаче, на 14 май 1960 г.,
ст. лейт. Кр. Бешков обосновава “Предложение относно: закриване на ОНД [Отчетно
наблюдателно дело - Е.Д.] заведено на Михаил Петров Арнаудов, бивши министър”.
Въпреки неизбежните повторения, ще приведем цялостно и този документ:
“ОНД заведено на Михаил Петров Арнаудов е открито на 23 септември 1949 год.
въз основа на това, че същия в миналото е бил министър на просветата от кабинета
на Ив. Багрянов и за това, че е съден от народния съд. В процеса на наблюдението
е установено следното:
Михаил Петров Арнаудов е роден на 18.Х.887 год. в гр. Русе
българин, български гражданин, женен с три деца, бивш професор по езикознание,
хонорован сътрудник към БАН, живущ на ул. “Безименна” № 6 - Княжево.
Произхожда от буржоазно семейство. След завършване на висшето
си образование е ходил на специализация в Берлин, Лондон, Берлин и другаде.
Преди 9.9.44 год. е членувал в национал либералната партия.
Бил е привърженик на фашистката власт. През 1944 год. е поканен от Багрянов
за образуването на неговия кабинет и той приема като става министър на просветата.
За тая му дейност е съден от народния съд на доживотен затвор. В затвора е стоял
около две години и по предложение на др. Червенков е освободен за да бъде използуван
като научен работник. След излизането му от затвора не е проявявал никаква вражеска
дейност. Поради напредналата възраст се е изолирал и се занимава само с научната
си работа.
На основание горното предлагам
ОНД заведено на Михаил Петров Арнаудов да се закрие и материалите се предадат
в Отдел VIII - ДС.”
И тук, както и в първия документ, е сбъркано почти всичко,
което може да се сбърка: годината на раждане, адресът, професурата, произходът...
Нейсе, важното е да се подчертае чрез навярно несъзнателното, но натрапчиво
повторение, че ученият е специализирал в Берлин... Вярно е, но в началото на
ХХ в. той е бил и в Лайпциг, и в Прага; обаче “привърженикът на фашистката власт”
(нещо очевидно невярно дори и в 1960 г.!) някак не може да е специализирал в
“нашите”, социалистически вече градове, не може да е защитил докторат в Пражкия
университет, ето защо ще да е защитил в “Парижкия”... Е, все пак не са написали
направо - “Рим, Берлин и Токио”...
Тоталитарният език няма “чувство за детайл”.
Забележително обаче е признанието, направено 11 години след
откриване на досието, че М. Арнаудов “не е проявявал никаква вражеска дейност”,
ergo - всички донесения, изобличения и клеветопения са си чиста проба
шменти-капели.
Досието е “персоналистичен”, а не “фактичен” текст,
т.е. то е ориентирано по-скоро към личността на “обекта”, отколкото към деянията
му.
И друго прозрение на Държавна сигурност си е за завиждане -
това, че ученият “се занимава само с научната си работа”. Бавно, но сигурно
органите са “обладали” истината.
Тоталитаризмът винаги е изпускал от внимание детайлите, дреболиите;
например - здравето. Михаил Арнаудов надживява и инквизиторите, и спасителите
си; архивирал е дори и досието си.
И така, досието на М. Арнаудов е “живяло” от 23 февруари 1949
г. до 14 май 1960 г. Но...
Но я да се върнем към Рапорта, с който досието е заченато; да не придиряме
и тук за многобройните “неточности” (и тук-таме нелепости); важно е обаче да
обърнем внимание върху последното изречение - че преписка еди-коя си се приобщава
към досието.
Всъщност - и това се оказа истински сюрприз (а казано на журналистически
език - сензация!) -
Досиетата са две!
Но - как??? Ето как:
Михаил Арнаудов е обект на интерес от страна и на политическата
полиция “преди Девети”: за него е образувано и събирано досие и през периода
1935-1938 година. Защо?
Вече имахме възможност да разкажем за това, че “през десетилетието 1934-1944
г. (по-точно - от началото на 1933 г.) Михаил Арнаудов е активна обществена
и политическа фигура, един от лидерите на Националлибералната партия; нещо повече
- ученият е главната фигура при опитите за обединение на тази партия през 1934
г., в месеците непосредствено преди преврата от 19 май” (по-подробно вж.: Димитров
2005: 184-193, и Арнаудов 2005: 194-209). Току-що обединила се на 14-15 април
1934 г. (това е един от звездните моменти на политика Арнаудов), Националлибералната
партия, както и всички останали легални политически организации, са разпуснати
от деветнадесетомайците на 14 юли 1934 г. със специална наредба-закон. След
кратко прекъсване М. Арнаудов възстановява политическите си изяви и “совалки”;
да отбележим обаче, че те вече са в режим на несанкционираност, ако можем да
се изразим така (защото “нелегалността” е запазена марка на една друга политическа
“парадигма”). През тези години ученият активно се изявява като публицист, отстоявайки
принципите на конституционализма, демокрацията и либерализма; връх в политическата
публицистика на учения е издадената на 15 юли 1936 г. от самия него - и в противоречие
с извънредното законодателство на деветнадесетомайците - брошура “Вчера, днес
и утре. Писмо до моите приятели”. М. Арнаудов е особено активен през есента
и зимата на същата година, свидетелство за което е и политическият му “Дневник”
от това време.
Тъкмо тази политическа дейност обаче е била грижливо и систематично следена
от политическата полиция. В самото начало на досието на учения намираме един
“Списък на шефовете на разтурените партийно-политически организации”,
от който се вижда, че са поставени под редовно наблюдение точно 10 влиятелни
наши политици от 30-те години на ХХ в., принадлежащи към пет “буржоазни” партии,
а именно: Александър Цанков, Христо Калфов и Иван Русев от Народното социално
движение, Александър Малинов от Демократическата партия, Янко Сакъзов от Социалдемократическата
партия, Боян Смилов, Георги Петров и Михаил Арнаудов - от Националлибералната
партия, Стоян Костурков и проф. Г. М. Генов от Радикалната партия. Ясно е, че
са следени лидерите на партиите - дори и тези на отделните крила и фракции в
една и съща партия, както това е с националлибералите.
И така, политическата полиция на авторитарния режим от 30-те години е определила
и засвидетелствала, че М. Арнаудов е сред десетте най-влиятелни и, изглежда,
“опасни” политици на времето.
Досието на М. Арнаудов от 30-те години силно проблематизира
някои ретро-настроения; отново се оказва, че розовата палитра не е най-подходящата
за картината на миналото ни.
България не е място, което насърчава носталгичните тежнения.
Едва ли е случайно, че носталгиите ни са запратени далеч назад във времето;
там, където забравата е изличила всеки спомен за детайлите на живота.
Не можем да не отбележим същностните разлики между двете досиета.
В първия случай то е образувано поради съзнателното нарушаване от М. Арнаудов
на закона-наредба за забрана дейността на политическите партии (друг, макар
и немаловажен, е въпросът, че самият този закон е бил незаконен, неконституционен!),
във вторият е резултат от заклеймяването му като чужд, вражески елемент, от
презумпцията за виновност. Второ, събирането на информация и другите действия
на Политическата полиция не произвеждат по необходимост репресия; досещаме се,
че с Държавна сигурност нещата стоят малко по-иначе. И, трето, първото досие
може да бъде използвано като извор, а второто - да бъде гледано по-скоро
като симптом. С други думи - информацията от донесенията на професионалните
агенти през 30-те години е напълно достоверна, докато тази от досиетата на Държавна
сигурност трябва да бъде използвана много внимателно, доносите тук са не знание
за факти, а знаци за власт.
И все пак: трогателна е неочакваната приемственост между службите
на двата режима.
С “интегрирането” на документите от бившата Политическа полиция Държавна сигурност
един вид я припознава като своя предшественица; и отново нещо непредвидено -
службите като че съгласно удостоверяват единството на личността на М.
Арнаудов. Тя е преминала през проломите на времето без драскотина дори по себе
си.
С двете си досиета ученият е извънредно рядък, може би дори
уникален случай; при това - не само в роден контекст.
Логичен е въпросът - защо хора с “ръста” на М. Арнаудов като
че по необходимост влизат в конфликт с всяка власт “от мира сего”? Навярно тъкмо
защото изворът на тяхната власт не е в този свят; защото живеят
в съответствие с принципи и лицата им имат свое собствено изражение.
Защото не стъпват в такт.
Инвентаризация на агентите
Да огледаме “личния състав” на досието. “Обектът” му е известен;
но кои са “субектите”?
Ще започнем, разбира се, с “бойците на тихия фронт” - агентите.
Що не ги строим в две отделения за “развод”?
Отдясно ще са професионалните агенти на Политическата полиция
“отпреди Девети”, всеки от които си е имал свой индивидуален номер. За М. Арнаудов
са писали рапорти точно 12 (дванадесет) агенти - с номера 177 (основен “наблюдател”),
86, 116, 131, 154, 112, 14, 114, 115, 155, 105, 65 (даваме ги по реда на донесенията).
Освен тях разполагаме и с донесения на агентите на “свободна практика” с псевдоними
“Родопски”, “Люлински”, “информатор”, “9”, “Петканов”, “Загорски”. Не е минало
и без нашите славни разузнавачи; тези с номера 2729, 3517, 4183 са свързани
косвено с М. Арнаудов, понеже са следили други политици (Ал. Цанков и др.),
но в донесенията им се засича името на учения.
И така, през 1935-1938 г. точно 21 (двадесет и един) души са
докладвали за несанкционираната политическа дейност на проф. Михаил Арнаудов.
А как стоят нещата с отделението вляво?
И то е в плътен строй: през 1948-1956 г. за М. Арнаудов са
докладвали агенти с псевдоними “Гаврил”, “Априлов”, “Никифоров”, “Милев”, “Манчо”,
“Божидар”, “Павловски”, “Комитата”, “Панов” - девет на брой. Сред тях “Милев”
е бил “неговият човек”; по линия на БАН трима са се били посветили на “истината”
- “Априлов”, “Манчо” и “Панов”...
И още четирима - съседката Ив. Симеонова (единственото донесение,
подписано с личното име), Думбалаков (препис от протокол на разпит), Камерен
агент, О.Р. 199 - единственият агент на служба. Общо - 14 (четиринадесет) души.
И така, в досието на акад. Михаил Арнаудов можем ясно да отличим
точно 35 (тридесет и пет) различни “почерка” - все на вдъхновени - униформени
и цивилни - “писатели”...
Но и това не е всичко. Агентите не са били сами. Те са се ръководели
от “опери” - Д. Тодоров, Ст. Колев, П. Панайотов и др.
Интерес към М. Арнаудов по различни поводи са проявявали офицери
от други отдели и управления на Държавна сигурност - Дойчо Деливлаев, В. Цветков,
Петко Йорданов, Дим. Желязков, Ганчо Йоновски и др.
И всички те - срещу един едничък “Лакей”, както презрително
е именувано делото на Арнаудов?
Картинка!
* * *
Не ще и дума: има нещо унизително монументално в това, че цяла
рота копои и доносници са си осмисляли животеца в дебнене и слухтене на един
голям учен и велик човек. На какво тогава да се чудим, читателю? На прелестите
на несравнимата ни народопсихология или на криволиците на умопомрачителните
ни преходи?
Да ти призная, читателю: страхувах се от онова, което може да излезе измежду
кориците на папката. Мина ми през ума: а ако пък има нещо такова, което отведнъж
ще почерни - и неговия образ, и моите усилия?
Не, нищо подобно - няма “компромат” за Арнаудов: за да бъде
“намерен”, той трябва да бъде написан.
Името на Михаил Арнаудов не само е “визитка” на родния Русе,
не само е “запазена марка” на хуманитарното ни познание, не само е висш “екстракт”
на българското.
То е нещо много повече: “знак, знаме, знамение” на честта и достойнството на
човешкото име изобщо.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
Арнаудов 2005: Арнаудов, М. Дневник. // Разум, 2005,
№ 2 (12), с. 194-209.
Димитров 2005: Димитров, Е. Михаил Арнаудов: забравеният
политик и мислител. // Разум, 2005, № 2 (12), с. 184-193.
© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2007, № 5 (90)
Други публикации:
Литературен вестник, № 4, 31.01.-06.02.2007, с. 12-13 (рубр.: Памет).
Емил Ив. Димитров. Човек на дълга и честта. Досието на Михаил Арнаудов. София,
2007.
|