ЦАРИГРАДСКИ НОСТАЛГИИ:
ЕДИН ДЕН В РАЯ

Емил Ив. Димитров

web

От баща си - мир на праха му! - зная една песен, която той пък знаеше от баща си:

Така за съществуването на Цариград научих в съвсем невръстна възраст - преди дори да разбера за съществуването на София.

Столицата на всемира е първична по отношение на която и да било отделна столица.

Това за нас е вярно съвсем буквално: “по образ и подобие” на “Св. София” в Константинопол е построена “Св. София” в Сердика; в края на XIV - първата половина на XV в. Сердика-Средец променя името си, като го “заема” от своя главен храм.

Чрез името си ние носим Цариград у себе си.

Как да ви разкажа за Цариград?

Пътеписът е пъте-пис, описание на пътя; пътят обаче е път не само в пространството, но и във времето. Сега пътуваме във времето чрез пътуване в пространството; само премествайки се, ние се срещаме с миналото - даже и нашето собствено. Смисълът дори и на най-меркантилно разбрания туризъм, изглежда, се състои тъкмо в срещата с различното, в срещата с предишното.

За да се срещнем със себе си, трябва да се отделим от себе си.

Да ви разкажа за пътя като пътуване ли? За туристически агенции, счупени автобуси, случайните спътници, нервите, премеждията и нашенската оправия?

Препятствията по пътя отказват само онзи, който не знае накъде е тръгнал.

Да опиша красота, от която те заболяват очите? Да предам в слово непостижимото единство на монументалност и изящество, сплитането на култури, стилове, епохи? С няколко думи да изразя значимостта на почти двехилядолетната столица на три империи, на града, който смятат за Града?

Не нараняваме ли словото, като го надценяваме и искаме неприсъщи и невъзможни за него неща?

Нека бъдем реалисти; ще разкажем само един от множеството сюжети, ще поемем само по един от възможните пътища, а той е извън туристическите маршрути. Ще спестим описанието на омайни картини и невиждани хубосии, вплитайки в разказа си автентични образи; литературата няма защо да играе ролята на лош черно-бял телевизор.

Ще разкажем за Цариград, като го напуснем.

24 септември 2005 г., 9,00 ч. Истанбул, пристанището (искеле) Еминьоню. Оттук - като на конвейер - тръгват корабите за възхитителния тур по Босфора; оттук се отправят и пътническите кораби до най-различни точки на града и Мраморно море (над 12 милионният Истанбул се е разстлал на десетки километри от двете страни на Босфора и вътрешното море). В последния момент скачам на борда на кораба, който ми е нужен; направлението е Адалар (Островите) и точно този кораб ще ме отведе там, където искам: остров Хáлки (на турски - Хейбели ада).

Халки ли? Че защо и от къде на къде?

Принцовите острови са архипелаг, състоящ се от девет острова, разположени в Мраморно море, недалеч от азиатския бряг, на около час-час и половина път с кораб от Истанбул. Четири от островите са по-големи и са обитаеми: това са (имената давам в традиционното им гръцко произношение) Проти, Антигони, Халки и Принкипо. Своето име островите навярно дължат на това, че във Византия те са били любимо място за отдих и развлечения на принцовете и принцесите - децата на императора, но и на някои императори - например Мануил Комнин (1143-1180). Островите са включени в историята на Империята най-малкото от IX век насам - за това има сигурни писмени свидетелства, касаещи времето на иконоборческите спорове; островите са били място и за “заслужен отдих” на не един и двама императори след тяхното детрониране: Константин VI (797 г.), Ирина (802 г.), Михаил I (813 г., в доброволно изгнание), Роман I Лакапин (944 г.), скандалната Теофано (969 г.), Зоя през 1042 г. (но само за 3 дни) и др.

Халки, без да е най-големият сред островите (такъв е съседният Принкипо), заема особено място сред тях. Прославата си дължи на своето гостоприемство към изкуствата, просветата и духовността, на това, че разноезичното слово тук неведнъж се е кротвало и е полягвало на сянка. “Любимка на музите”, “музопитомната” (mousotrofos) Халки - така е възпяван този остров.

Потегляме. На кораба, на който са натоварени разнообразни стоки за островите, са поне няколкостотин души - събота е, мнозина са тръгнали на излет, “на вилата” или на гости. Корабът има три салона, разположени на два етажа, а най-хубави са местата, опасващи кораба отвън на палубата, откъдето можеш да се наслаждаваш на бързо сменящите се цариградски пейзажи. Пристанището е тук, на това място, “откак свят светува”, от основаването на града Бизантион; повече от естествено е, че то - като една от възловите точки на живота на Града, - е играло изключителна роля в неговата история. Разположено в естествен залив под Първия хълм - средоточието на обществения, политически и религиозен живот на Бизантион-Константинопол-Цариград-Истанбул (тук са основните, “отправните” забележителности - Хиподрумът, “Св. София”, “Синята джамия”, дворецът Топкапъ-сарай), пристанището донякъде е свързвало, а дори и “заключвало” града. Последното е вярно съвсем буквално: портът се намира там, където Златният рог (дълбоко врязващия се на 8 км залив, който като с ятаган разсича града на две) се влива в Босфора; при опасност за столицата на Византия една дебела и дълга над километър верига е била опъвана между пристанището и Галата (“европейският” квартал оттатък Златния рог) и така е запречвала, заключвала входа в залива, а значи - и в Града.

Но сега Градът сам се е отключил:

Прекосяваме Босфора и спираме в Кадъкьой, квартал на Истанбул, който не е нещо друго, а знаменитият Халкедон, основан от жители на Мегара около 675 г. пр.Хр. на азиатския бряг на Босфора, точно срещу Първия хълм. Това всъщност е най-старата част на Града, защото, както посочва Херодот, Бизантион е основан седемнадесет години след Халкедон. Основателят, мегарецът Бизас, преди да тръгне на път, се допитал до оракула на Аполон в Делфи, а той го посъветвал да се засели “срещу земята на слепите”. Това Херодот тълкува в смисъл, че “сигурно хората от Халкедон по онова време били слепи, защото ако имали очи, нямало да изберат по-лошо място, когато едно, далеч по-добро, било съвсем наблизо” (“История”, част 2, гл. 7).

Халкедон остава завинаги в историята с това, че тук през 451 г. се провежда Четвъртият Вселенски събор, взел изключително важни решения в областта на християнската догматика, а по-точно: в своя “орос” (съборно определение) се разрешава въпросът за съотношението между божествената и човешката природа в едната личност на Иисус Христос. Като всяко голямо деяние в човешката история, Съборът едновременно “развързва” и “завързва”: разрешава многолетни спорове и успокоява Църквата и Империята, но заедно с това бележи един нов разкол; след Халкедон от Църквата се отделят “монофизитите” - коптите в Египет, яковитите в Сирия, арменците.

Мисля си за шегите на географията и нашите представи за нея. Ето, съвсем неотдавна, преди пътуването си, разглеждайки карта на Истанбул, изведнъж ме осени: че то старият град (Бизантион-Константинопол) е изграден не от двете страни на Босфора, а от двете страни на Златния рог; той не свързва Европа и Азия, а по-скоро е бил форпостът на Европа: построен на границата на Европа, нейна твърдина. Между другото, едва османците правят от Града онова, което той е днес: уникален град на два континента.

Напускаме Халкедон-Кадъкьой, напред са Островите.

Не, нямаше тъга, а по-скоро спокойствие, ведрина, като че предвкусване на радостна и важна среща.

Ще кажеш, читателю: “твърде сложно и литературно е това пътуване” и, разбира се, ще бъдеш прав. Като че сме загубили сетивата си за непосредствени преживявания, усета си за първичност, непокътнатост.

Културната сложност вече ни пречи да видим онова, което гледаме: не можем да погледнем към Етна, без да се сетим за Емпедокъл. Недай Боже пък да се взрем във Везувий: то ще са препратки, то ще са асоциации! А възклицанията - непременно на латински!

От друга страна - че какво е Везувий без своята история и митология? Един баир сгурия и пепел...

Пътуването винаги е не само съзерцание, но и четене: на знаци, ориентири, стожери; за неколцина обаче то винаги е и буквално, тривиално четене - на книга.

Книгата незримо е свързана с пространството, със своето място; място не само на написване, но и за четене и разбиране. Убеден съм, че всяка книга изисква не само своето време, но и своето място; че местата не са произволно заменими; че определени места са особено благодатни за книгата и тя се разкрива в тях “без остатък”.

Мой спътник в пътуването бяха “Цариградски сонети” на Константин Величков, написани в по-голямата им част - къде мислиш, читателю? Да, да, именно на Халки, където поетът живее през последната година и половина от своето изгнаничество (1886-1894) - от декември 1892 до април 1894 г. Дали островът не е оставил отпечатък върху най-хубавата сбирка на К. Величков - не само като вдъхновение, но и като присъствие?

Чета и се наслаждавам на единението, сливането на текст и място. Видях ли, прочетох ли? -

Вече сме излезли от Босфора и сме в “открито” море. Това, впрочем, е съвсем условно: непрекъснато се виждат и двата бряга, а и не зная дали в Мраморно море изобщо има такова място, където да забравиш, че всъщност си сред едно по-голямо езеро.

Архипелагът придобива все по-ясни очертания; оказва се, че това, което първоначално съм смятал за планинска верига на Азиатския бряг, всъщност са слелите се един с друг острови. Те се оказват изненадващо внушителни, а както стана ясно по-късно, основната причина за впечатлението е “наслагването” на силуетите на двата най-големи острова - Халки и Принкипо.

Ето го и първият остров - Проти (тур. - Кинали ада); спираме, хора слизат и се качват. Сещам се за водния трамвай (№ 1, ако не се лъжа) по Canale Grande във Венеция. Следва скалистият и внушителен Антигони (тур. - Бургаз ада); после минаваме покрай едно малко безлюдно островче (тур. - Кашик ада) и го заобикаляме. По всички “нишани” следващата спирка трябва да е Халки; все пак питам, потвърждават. Зная от стари описания, че пристанището е от другата страна на острова и че за да стигне до него, корабът ще заобиколи острова. Но дали през ХХI век до Халки се пътува по същия начин като през XIX-ти? Да, плуваме близко до брега. Полупланински масив, чийто силует отдалеч наистина прилича на седло - асоциация, изразена в турското име на острова; гори, безлюдно, малки заливи. Синьо и зелено. Върху внушителния хълм, който заобикаляме - масивно здание. Дали пък не е това, което всъщност търся?

Вече сме от другата страна на острова - eто го пристанището, селото. Светло е.

Пристигаме; с четенето съм стигнал точно до XXXI-ия от “Цариградските сонети”:

Поразява ме бърза мисъл: да не би поетът да намеква, че съм тръгнал за Колхида?

Прилича... Но моят “Арго” всъщност е един ръкопис, довел ме точно до тук.

Слизам на брега. Навсякъде първото, което те посреща, е не друго, а турското знаме и бюст-паметник на Кемал Ататюрк. Изобщо редът в съвременна Турция се основава на триединството: полицай, военен, Ататюрк.

Търся карта на острова, няма; жалко, че не се сетих да изтегля от Мрежата. Ето, сега поправям грешката:

На една по-подробна карта може да се види, че остров Халки (площта му е 2,7 х 1,2 км) е хълмист и има четири хълма, като на три от тях са кацнали монастири: върху североизточния хълм е “Св. Троица”, основан около 850 г., навярно от патр. Фотий; върху северозападния - “Св. Богородица”, на югозападния - монастирът “Панагия Камариотиса”. За да допълним картината на духовността на това парче благословена земя, ще вметнем, че в селото, където живеят постоянно 5-6 хил. души, има и черква, и джамия, и синагога. Чест и слава на острова по цялата Османската империя, а и далеч отвъд пределите й, донасят учебните заведения, разположени тъкмо в зданията на трите монастири: три училища, съвсем различни по профил, но еднакво “най-важни”. Първо по значение за държавата със сигурност е било Морското училище, основано още в края на XVIII в. от султан Селим III, което няма как да не видите, щом стъпите на брега, веднага вляво от пристанището. За обществото обаче най-важно е било Търговското училище, намиращо се “в дъното” на острова, в зданието на монастира “Св. Богородица” на северозападния хълм (Хълмът на надеждата). Това е един от най прочутите “бизнес-колежи” на XIX в.; тук са се обучавали по около 250 ученици от Марсилия, Александрия, Балканите, Цариград, Кападокия, от всички части на Империята. Търговското училище e било важен инвеститор на острова: така например през 1852-1862 г. училището е построило Hotel Merit Halki Palace - заради родителите, идващи да се порадват на успехите на чадата си - бъдни предприемачи и търговци. Инвестицията ще да е била умно направена, след като хотелът си е “жив и здрав” и до ден-днешен; силуетът му и сега доминира над квартала с луксозните вили, разположени на ската над северния залив. (На Халки четири са и хълмовете, и заливите). Отпървом не можех да разбера - че откъде това здание ми е познато? - не се досетих веднага, че съм го виждал на стари снимки и рисунки. И трето, за християните в Империята най-важно е било третото училище - Богословското Халкинско училище, открито през 1844 г. при патриарх Герман IV в монастира “Св. Троица” и просъществувало до 1971 г., когато е затворено от светската турска държава. Това е училището, което е било за християните под Турско - гърци, българи, сърби - техният Харвард.

Тръгнах да изучавам острова - без карта, но с цел. Отпървом - за да се ориентирам - малко се прошетах по главната улица на селото, вървяща успоредно на пристанището. Ето ги единствените превозни средства на острова - файтоните; кротко подредени един след друг, чакат клиенти и туристи. На улицата има всичко - хотели, магазини, заведения; успокоих се за живота на “островитяните”. Но мене ме чака път; разбира се - “нагоре”.

Да, да - реших да тръгна нагоре, да изкача най-високия хълм (Хълмът на мелницата, 136 м надморска височина), в подножието на който се намирах, оттам да разгледам острова и да реша накъде и как да поема. Тръгнах, ето как:

От двете страни по улиците - зокуми, истинска цветна градина. Много от къщите - хубави, скъпи, но леки, ефирни, проницаеми: няма дувари, пазванти. Има цветя.

Стигнах. Поглед “отгоре”:

Срещам най-горе едно турско семейство: заедно се наслаждаваме на панорамни гледки; а, казват, красотата била субективна! В това семейство разпознавам динамиката на съвременна Турция. Старата жена е забрадена, маниерите й издават простота и безискусност, по-младата жена (навярно нейна дъщеря) - вече се е погражданчила, говори само турски, но и на него се срамува. Виж, с децата може да се разговаря: естествено на английски - “койне”-то на модерната епоха. Чисти лица и стремежи; Турция е млада страна, чака я голямо бъдеще.

Продължавам по Пътя. От другата страна на хълма - гора и тишина; всъщност цялата останала част на острова е парк. Виж, читателю:

Спирам, а с мене - и времето. Какво ми остава, освен да седна на пейка и си дочета “Цариградските сонети”? Пред погледа - вълниста и спокойна безконечност.

Дочитам сонетите, 49 общо - най-хубавата, най-ефирната сбирка на странника Величков. Като че от само себе си изплува началото на своеобразен отговор, първите два стиха; ето и цялото стихотворение, написано отпосле:

“Музопитомната” Халки продължава да люлее любимци.

Същата пътека ме води и надолу. Няма никой; а, не, ето че ме пресреща глутница (улични?) кучета. О, чудо! - без да издават звук, кучетата се разстъпват и ми правят път; отминавам ги и инстинктивно се обръщам, а те си стоят и ме изпращат с разбиращ поглед. На Халки и помиярите им други - кротки и смирени.

Отново влизам в селото - само че от другия му край. Ходенето по остров в края на краищата е винаги в кръг. Слизам отново по улица-стълбище; в ниското съм, значи ще тръгна нагоре - ето го пътят, който ще ме отведе до там.

Ръкописът, ръкописът - дали добре запомних пътя?

Изкачвам север(оизточ)ния хълм (Хълмът на свещеника), пристигам в 12,15 ч. Портата е заключена. Звъня, излиза един грък и ми обяснява, че мога да вляза едва в 14 ч. Обещавам му, че ще чакам пред вратата.

Едва сега, докато чакам, имам достатъчно време, читателю, да ти разкажа какво всъщност правя тук. И не те лъжа за ръкописа, мога да ти дам сигнатурата; но ти сигурно ще изчакаш скорошното му публикуване.

Да започнем малко отдалеко.

В средата и третата четвърт на XIX в. (т.е. от края на 40-те години та до Освобождението) на остров Халки е имало цяла българска колония. “Колонизаторите” са част от цариградските българи, които, да припомним, понякога са достигали до 35-40 хиляди (повечето от тях - мъже в активна възраст, занаятчии и търговци); затова с право мнозина автори (как да забравиш Тончо Жечев?) са писали, че Цариград е бил най-големият български град.

Да отдадем дължимото на един от членовете на тази колония - Марко Балабанов (1837-1921), който е намерил време и вдъхновение да разкаже подробно за тази колония, да свърже в единен разказ спомени и научни дирения, и да ни остави безценно свидетелство-изследване, без което всякакви по-нататъшни реконструкции за “българския” остров сред Мраморно море биха били почти немислими (Вж. Българска колония в един остров. // Периодическо списание на БКД, LXXI, 1910, № 5-6, с. 313-372). Старомодни в почитта си към авторството и неговите права, с удоволствие препращаме към интересната студия на М. Балабанов, като по-долу ще използваме някои данни от нея.

Замогването на цариградските българи е направило възможно “инвестирането”, да се изразим модерно, в свободното им време и отдих; така част от икономическия и политически елит закупува къщи на о. Халки. Тук са пребивавали повече или по-дълго Александър Екзарх, известните търговци братя Тъпчилещови от Калофер, Димитър Гешов от търговската фирма Братя Гешоглу от Пловдив, д-р Захарий Струмски от Кюстендил, братя Георги и Димитър Золотович от Калофер, Тодор Бурмов от Габрово, х. Никола Минчоглу от Търново (известният Хаджи Николи), Иванчо х.Пенчович от Русе и др. Дори и в този тъй съкратен списък се виждат имената на някои от лидерите на църковно-националната борба, участници в Църковно-народния събор от 1871 г. Да добавим и по-младите Марко Балабанов (живял тук през 1870-1876 г.), Хр. Стамболски и др.

Българите са били отворена за общуване общност; тук са били скъпи гости Гавриил Кръстевич, Найден Геров и други наши дейци. Няма нищо чудно и в това, че чести гости на българската колония са някои руски интелектуалци, оказали се “по служба” или “по дружба” в Цариград в края на 60-те - началото на 70-те години на XIX век - такива са, например, Андрей Муравьов - известен пътешественик и автор на популярни през втората половина на XIX в. съчинения с историко-религиозен характер, обновител и строител на руската Света гора; и най-вече - знаменитият Константин Леонтиев, суровият мислител и поет на “византизма”.

Халки е остров на спокойствието, толерантността, на мирното съжителство между различни култури (един съвременен аналог би могъл да бъде, например, екзотичният остров Мавриций). Изглежда, че особено благодатна за това е “островната” психология - на остров “няма къде да избягаш” от разнообразието и от другия.

Халки е блестящ пример за това как големите империи произвеждат своите малки места. Всяка имперска столица предполага в близост до себе си места, които олекотяват церемониала, “подравняват” йерархиите - задължително условие за среща и общуване. Два примера: блестящата столица на Руската империя Санкт Петербург е немислим без Царское село (завинаги вписано в съдбата на Пушкин), без Павловск (в “Идиот” на Достоевски “мирише” на неговия парк). Така и Москва - тежката столица на Съветската империя - бе немислима без “лекотата” на Переделкино. Нима е случайно това, че Переделкино вече не произвежда митология?

Разпадът на империята взривява “малките места”; “материкът” повлича със себе и своите “острови”: “И тук всичко премина. И тази колония няма я вече, тя изчезна. Днес в този остров няма вече ни дом български, ни душа българска. На всичко това тури край годината 1876” (с. 372).

На Халки са завързани някои извънредно любопитни сюжети; островът проблематизира някои “твърди” исторически представи. Но преди това - едно кратко отклонение.

Веднъж дъщеря ми точно отбеляза, че няма монастир, в който Левски да не е преспивал. По същия начин като че няма в Родината хубаво място, дето да не е вдъхновило Вазов и да не е било възпято от него. Отидеш, например, в Етрополския монастир - Левски тук е преспивал; под монастира пък е водопада Варовитец - и какво? Познахте, Вазов тук се е вдъхновявал и е възпял омайната природна картина!

И на Халки дори няма спасение от своеобразната “матрица” на българската култура, от този трогателен “диптих”.

Марко Балабанов ни съобщава, че през 1871 г. на остров Халки “доходи известният революционен апостол Левски. Той бе слязъл на госте у покойния Иванчо Хаджи Пенчович, член на държавния съвет (Шураи девлет), в дома на когото и преспа 2-3 вечера” (с. 371). Нямаме основания да се съмняваме в достоверността на това изключително интересно свидетелство, още повече че М. Балабанов твърди, че той самият, както и приятелят му Хр. Стамболски, са се срещали лично с Левски на Халки. Но завръзката тук е другаде - в това, че Левски е бил гостенин (а значи е бил в близки отношения със стопанина) тъкмо на Иванчо х.Пенчович; никой не е могъл да предвиди тогава, че следващата им среща ще бъде след две години в София, като единият ще е подсъдим, а другият - член на съда, издал смъртната присъда. Срещи - странни, фатални, прокобни. Какво ли е дирил Левски на Халки у Иванчо х. Пенчович?, който, след развръзката на драмата от 1873 г., е споделял пред М. Балабанов: “Плаках настрана като дете, но не ми бе за жалост възможно да го спася”. Каква е истината за отношенията между двамата - двете може би крайни лица на България и българското в един “възел” на историята ни?

А как Вазов се е оказал на Халки ли? Ето как: в края на април 1902 г. в Цариград тържествено се отбелязва 25 годишното служение на Eкзарх Йосиф I. За отпразнуването на юбилея от Княжеството пристига официална делегация от 29 души, сред които е и Ив. Вазов, представител на Славянското дружество. Неколкодневните тържества (23-25 април) завършват на 27 април, събота, с излет-трапеза в “Чам-лиман” на Халки. Старателният хроникьор ни съобщава: “Всички са очаровани от прелестните картини на природата. Г-н Вазов стои с минути ту над брега с очи и мисли, унесени в морската стихия, ту в боровата гора с душа възхитена, но сякаш негодуваща, че тия хубости природата е оставила извън неговия роден край” (Йосиф I, Екзарх Български. 1877-1902. Юбилеен сборник... София, 1904, с. 67).

Не може поетът да избяга от горест и вдъхновенье дори и в “тая пуста чужбина”...

Докато ти разказвам това, читателю, намирам си един камък, на който посядвам. Пред мене е Дървото на живота:

Време е да посегна към “бохчичката”; хапвам вафли “Фокус”, разреждам с минерална вода. Леката кривина на битието съвсем се поизправя. Посягам отново към книгата - К. Величков е писал и “Италиански сонети”. Да, позна, приятелю, дошъл съм с първия том от неговите “Съчинения”, подготвени (както и колко още книги?) от непрежалимия за посветените Илия Тодоров. Дошъл съм с неговия личен екзепляр; нека книгата се върне у дома си - за двойна радост в небесата.

Час по час поглеждам към портата; ха, ето, че се отваря, излизат двама французи с камера в ръка - ето кого е чакал файтонът. Може би портата наистина ще се отвори и за мен?

13,30 ч. Време е да се подготвя, изваждам ръкописа (копие, естествено), нека си припомня: “Беше 16 септември (1856 г.), хубав есенен ден. Разстоянието отдето тръгнахме до върха, дето беше училището, беше повече от половин час и нанагорище. Помня него ден не за това, че той беше решителен в моя живот, но защото за пръв път виждах такъва прелестна местност, каквато се разтилаше пред моите очи при изкачване за училището.”

Време е да разкрия всичко. Пред дверите съм на Халкинското богословско училище, а авторът на ръкописа - спомени за младостта му - е един от първенците на това училище, по-късният митрополит Варненско-преславски Симеон (1840-1937, митрополит 1872-1937), чиято колосална фигура тепърва ще изплува от мъглата на нашата немара.

“До сега още аз не мога да забравя местоположението на Халкинското богословско училище, гдето прекарах цели седем години.” Красотата е, която поразява и пленява вовеки.

Точно това е мястото; място на общение и среща, обиталище на Духа, монастир и училище, Дом Божий и човешки. Едно от важните български места, но места, мислени не в тяхната етническа затвореност и недостатъчност, а обратното - в тяхната всесветска споделеност и отвореност. Духовни български места, забравени и изтласкани от местата на врява и патетика.

Нека ти, читателю, решиш дали преувеличавам. Тук, в това училище, се е образовал и израсъл част от българския духовен и политически елит, от “строителите” - хора с друга подкваса и различен от привичния ни мащаб и хоризонт: освен Симеон, тук са се учили бъдещите екзархийски и княжески митрополити Григорий Доростоло-Червенски (възпитаник на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, другар на Раковски), наследникът на неговата катедра Василий, Доситей Самоковски, Партений Софийски, Антим Търновски; съученик на Симеон и Григорий е “летописецът” Марко Балабанов, заемал редица важни държавни постове след Освобождението - министър, дипломатически агент и др., многозаслужил деец в няколко поприща - обществено, книжовно, научно. Съвсем отделно трябва да се говори за двама други: за първите българи - ученик и учител тук, две изключителни фигури на нашето Възраждане. Първият - Антим, митрополит Видински и първи български Екзарх (1816-1888, екзарх 1872-1877) е завършил заедно с първия випуск на училището през 1847 г., като любопитното е, че той е и първият, комуто изобщо е връчена диплома оттук (поради тривиалното обстоятелство, че името му било първо по азбучен ред). И това не е всичко: през 1858 г. Антим бива назначен за професор в Богословското училище по славянски език и по църковна история. Тъкмо тук се срещат учител и ученик, бъдният Екзарх и любимите му питомци Симеон и Григорий. Но и това не е всичко: през 1865 г. Антим бива назначен за ректор на училището, какъвто остава до 1868 г.; той е третият (след Константин Типалдо и Филотей Вриений) ректор (принципал) на Богословското училище. Помисли, читателю: та това е изключително признание и постижение; то е общо взето същото, ако през времето на социализма българин би бил ректор на МГУ “М. В. Ломоносов”, или пък в новите времена - на Принстън, например!

Та толкова за първия ученик, а първият учител?

Три години след основаването на училището, в 1847 г., в учебната му програма се въвежда изучаването на църковнославянски език. Първият учител по този предмет е бил някой си Иван (като монах - Йоаникий) Димитриев, преподавал през 1847-1849 г. Това е един от случаите, в който интересен е не формално първият, а истински първият; това е не кой и да е, а самият Неофит Рилски, поканен да преподава директно от Цариградската Патриаршия през 1850-1853 г. и принуден да напусне Халки поради куриозното (по политически причини!) изхвърляне на предмета му от учебната програма. И тук патронът на нашето учителство е оставил диря в книжнината ни. В началото на 1850 г. под негова редакция излиза славянска граматика - първият учебник за семинарията по изучавания предмет. Авторът на учебника, споменатият по-горе Иван Димитриев, в предговора си пише, че е поднесъл тоя свой труд за оценка на “всепреподобнословеснейшаго иеромонаха, учителя нине на славянски език в казаното богословско училище, Неофита П.П. Рилскаго, мъж от най-вещите в славянската книга”; същият многоучен мъж издава тук през 1852 г. и своята “Христоматия славянскаго языка”.

14 ч., портата се отваря, канят ме да вляза. Ето тук:

“Изкачихме нанагорището, стигнахме в училището, влязохме в двора и се отправихме към църквата, която беше по средата и се оказа отворена, защото часът беше около десет и половина преди пладне.”

Влязох.

Господ е разбъркал времената - сигурно с цел. Но мястото си е все това:

* * *

Българската култура вече си има остров, т.е. възвръща си паметта за своя остров. Ще питаш, читателю - че за какво й е на една култура пък остров?

Островът - мислен не само строго географски - е необходим инградиент на културата, същностна нейна “метафора”, нещо повече: в известен смисъл самата култура е остров.

Но същото е и когато имаме предвид строгото, тясното значение на думата. Дори и да оставим настрана един от основополагащите митове на европейската култура - този за Атлантида, няма как да подминем други два. Одисей и Итака, Робинзон и неговият остров: без тези два сюжета - като че символи на човешкото изобщо - е немислима нашата култура с нейните устойчиви фигури на пътешествието и завръщането; тривиално е, че с първия сюжет започва изобщо европейската култура, а вторият пък е парадигматичен за културата и менталността на Новото време.

Островът е необходимото “друго” на материковата култура - културата на “корените” и тежката установеност.

За нас, българите, Халки трябва да се превърне в място на поклонничество - там има “свещени камъни” за нас.

И какво от това, че, както винаги, пътят си сами ще поизкаляме? Какво му е на пътя?

И какво от това, че ще последват бездарни подражания с безподобни наименования? На словото ли ще надвият?

Всеки стига точно до там, закъдето всъщност е тръгнал.

Бях само ден, но едновременно и в Рая, и в Колхида.

3 ноември 2005 г.

© Емил Ив. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.01.2006, № 1 (74)

Други публикации:
Следва: списание за университетска култура (НБУ), 2005, № 13, с. 25-35.