ПОЧТИ ОДА

Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
а после зъзнем емоционално;
ако създаваме поезия - тя става стъклена,
ако извайваме стъкло - то не звъни кристално.

Добиваме усещане, че не живеем себе си,
че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
Да се огледаме добре, защото във съседство
гори живот, докато ние тлеем.

Потта на селянина светва още в тъмно,
магарето тържествено му пее ода;
като пастир, излегнат върху стръмното,
градът ни кашля с няколко завода...

Добро със зло, красиво с грозно
от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
Защо тогаз възпяваме отделно розата,
отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?

Бих изкрещял: "Здравей, живот!", но е безсмислено -
кой влюбен е крещял на другия в ухото.
И вгледан в тия мъртви бели листи,
аз се уча да разчитам черновите на живота.