ОСМИСЛЯНЕ НА МРАКА

Умът излиза нощем под звездите -
обича отмалялата прохлада.
Мъжди Сатурн със памет за събития,
текат дълбокооките Плеяди.

И става мракът неразбрана святост.
Кога умът е чувал откровения
със думи, толкова изящно слети
в невидими обрати и сравнения?
Кога е слушал разума на зрака?...
Умът се спира. Някой приближава -
или е силата, която чака,
или покоят, който отразява...

Едва в покоя стават различими
полупрохладата и самотата -
издъхва някой, сякаш казва име.
Не име, а душата на росата,
в чиито капки мисълта събира
осмисления мрак и го подрежда...

Умът излиза сам и се прибира,
измокрен от планети и съзвездия.