КРЪВ

На Филип

Топлина на кръвта ми -
размита тоналност -
шум на гребен, потъващ в червени коси,
плъзгаш влажна ръка: само тъмни овали
(ти ли, татко,
разтворен,
отвътре ме галиш?)...
Понеси този мрак,
тази смрад понеси!...

Топлина на кръвта, съчиняваш метафори:
очертан съм от кожа и полазил я хлад -
между тях има слог,
има нещо за ставане -
може би съм устроен да се ускорявам:
ускореният вкус е представа за глад,
ускорената смърт е представа за волност,
а пък аз,
ускорен,
съм представа за грях...

Скулптор ален,
отвътре съм плътно устроен,
безразличен,
а ти на детайла се молиш.
Затова се задъхвам от мраморен прах.

Затова губя свяст, щом със образ на капка
ти напускаш дома ми -
сякаш търсиш светлик
и избиваш врата, за да минеш оттатък...
А оттатък
вратата е място, ухапано
от змията на моя изящен език.

Топлина на кръвта, хвърляш в огъня дрехите
на току-що починали умни мъже -
оголяваш,
забързваш,
завихряш пътека,
наближаваш гръкляна ми,
гласно просветваш...
и преди да отекнеш към мойте нозе

между двата глагола
"протичам",
"изтичам"
слагаш моя живот като късо тире.