* * *

Събудих се внезапно -
мракът се затича срещу будността ми -
задъха се,
дори дъхът му спря,
но не можа да се стаи в гърдите му -
и ме обля със светлината на смъртта си...

Аз затова сега те будя
и ти говоря най-невероятни думи -
че светлината
гледа красотата право в очите
и я кръщава с името виделина.
И още -
че преди да влезе
или да излезе от душата ти
виделината се прощава със ръба на твоите ириси -
почти в движение забавя своите стъпки
или пък се извръща като сянката на скръб.
Дори и думите,
сега които търся, за да те събудя,
са толкова красиви,
че са само скръбно очертана светлина.
Не искай да ти казвам името на красотата,
защото трябва да преместя във гласа си
отминали пространства на едва забравена
виделина -
и трябва от забавените ритми
да съблека мелодиите, със които
душите ни опипват своето битие...
Аз затова сега те будя -
върху ръба на твоите ириси
ако прережа светлината си,
кръвта ми ще се пренасити с красота...

© Димитър Калев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.11.2002

Други публикации:
Димитър Калев. Да ме поливате отвъд. София: Сребърен лъв, 1996.