Димитър Калев

Читателя: И какво чак толкова? Освен някаква смътна тъга, този роман не остави нищо друго в мен. Тъга и дори доза омерзение.

Ценителя: Не знам какво си очаквал от един съвременен български роман.

Читателя: Да видя тъкмо съвремието, което ни заобикаля. Та в книгата блуждаят само абстракции и нито един жив герой - от плът и кръв. Всъщност от "Закуска по обед" Ангел Г. Ангелов не е направил дори крачка встрани - все същия негов цинично-магичен реализъм.

Ценителя: Запитали Хегел какво е абстрактно. "Абстрактното - отговорил великият германец - е например един отделен човек, който изпълнява всекидневните си задължения, да речем - един дърводелец." Следователно онова, което за абстрактния човек представлява нещо конкретно, за Хегел е нещо абстрактно.

Читателя: Добре, добре, абстракциите са плътни парчета мръсотия, плуващи в чистата субстанция на реалността... Приемам, че стилът на Ангел Г. Ангелов сублимира абстракциите на ежедневието. Но, съгласи се, че подобна деперсонализация и безсюжетност погубва сетивата на читателя. И в края на краищата литературният "разтвор" на Ангел Г. Ангелов не е ли неталантливо безсилие да се напипа и съхрани веществото на нашето съвремие?

Ценителя: Струва ми се, че тъкмо този тип литература е симптоматична за съвременното българско съзнание. Бих уточнил: за драмата на българското съзнание.

Читателя: Предусещам народопсихология и балканска историография... Моля те да ми спестиш паралели с Радичков или с Антон Дончев.

Ценителя: Радичков и Антон Дончев са кошмарите на българското подсъзнание. "Сутрешни залези" е трагедията на днешното наглед будно българско съзнание, дори на всичко онова, което може да се нарече смътно свръхсъзнание.

Читателя: Прекалено психологизираш... Вярно е, че Маркизата твърде много се самонаблюдава. Но самонаблюдението в романа на Ангел Г. Ангелов, вместо метод за себеизграждане и консолидиране на личността, е превърнато в саморазпадаща се стихия. Забележи: Маркизата, където и да ходи, в каквито и ситуации да се намесва, освен сексапила си не реализира нито едно дело.

Ценителя: Знаеш ли, че ми подсказа нещо като дефиниция: "Сутрешни залези" е роман на разхлабващите се връзки и на всякаквостта. Защото, струва ми се, не става дума за красиво момиче с необикновена съдба, преведено от тезгяха на бара до приказния замъков разкош. Маркизата е вечната женственост във всички нас. Мекотата, пасивността, магнетизма на уж модерното ни съзнание - ето какво е Маркизата. Тя е Разумното сърце на съвременната култура, усетено по начин, твърде специфичен за източните, крайчерноморски духовни пространства.

Читателя: "Вечната женственост", "Разумното сърце"... Това са по-скоро гностични категории, отколкото понятия, уместни за литературен анализ. Мога да приема дори да наречеш Ангел Г. Ангелов пророк на някакво зараждащо се Разумно сърце, но позволи ми да вярвам, че "разум" и "сърце" са девствени небесни субстанции, присъщи на ангели и светии, докато неговата Маркиза е същество, обсебено от всички възможни бесове - Любовници, Мазници, Киселаци, Ленивци и други тем подобни.

Ценителя: Сърцето е свят, обсебен и от бесове, и от ангели. Свят на всевъзможни релации. Затова само в сърцето си човек може да бъде и всякакъв, и никакъв, и същ, и друг... Сърцето на Маркизата е тъжен алхимичен сеанс на съединения и разпади. И само в невъзможно късия интервал между смъртта и раждането на сърдечните релации едва-едва просиява субстанцията на разумността.

Читателя: Интервалът, заключен в сутрешния залез?...

Ценителя: Именно. Разумното сърце е последният отчаян експеримент, който Бог е решил да проведе с човека. Сигурно затова в Библията е казано: "Сине мой, сине мой, дай Ми сърцето си". Бог не ще човешкия ум, а сърцето му. И само през ленивата, мека и разхлабена тъкан на източното сърце може да се гледа сиянието на разумността. А плътно изтъканата сърдечност е непрозрачна. Преди малко определих естетиката на "Сутрешни залези" като разхлабващи се връзки и всякаквост. И не би могла да бъде друга, след като Бог е изплел българското сърце на рядка плетка и с дебели куки.

Читателя: Не бих нарекъл квалификацията "роман на разхлабващите се връзки и на всякаквостта" твърде остроумна и проникновена, нито бих признал Ангел Г. Ангелов за пророк на нова естетика, защото "хлабавост" и "всякаквост" има още у един Марсел Пруст например. Обожавам текстовете за влюбеното сърце на Суан, където някаква случайна музикална фраза претворява копнежите му по Одет: "И това впечатление би продължавало да забулва със своята течна вълна мотивите, които изплуват от време на време, преди да потънат тутакси и да изчезнат, едва различими, доловими само чрез особеното удоволствие, което пораждат, не подаващи се на описание, на определение, на възпроизвеждане, на наименование, ако нашата памет, подобна на труженик, който строи трайни основи сред водите, не изработваше отпечатъци от тези бегли музикални фрази и не ни даваше по този начин възможност да ги съпоставим със следващите и да ги разграничим."

Ценителя: Наистина с нищо несравнима естетика на сърцето!... Не ти ли напомня за аналогичните прозрения у Андрей Платонов - когато леността и сънят нахлуват в болшевишкото сърце на неговия Дванов от "Чевенгур": "И онова, което Дванов усещаше сега като свое сърце, беше бент, който постоянно потръпваше от напора на надигащото се езеро на чувствата. Чувствата се качваха високо по сърцето и падаха от другата му страна, вече превърнати в поток от облекчаваща мисъл. Но над бента винаги гореше дежурната светлина на онзи страж, който не взема участие в човека, а само подрямва в него за мизерна заплата. Тази светлина помагаше понякога на Дванов да види и двете пространства - надигащото се топло езеро на чувствата и дългата бърза мисъл зад бента, охлаждаща се от собствената си скорост."

Читателя: Сякаш Пруст и Платонов пишат вариации върху една и съща тема. Но, Господи, каква разлика, каква неповторимост!...

Ценителя: Въобще не е трудно и в "Сутрешни залези" да се открият вариации върху същата тема: "Преживяванията ми понякога бяха парещи, срязваха плътта и душата ми, изгаряха съзнанието ми със своята мъчителна пренатовареност, но днес, хилядолетия по-късно, аз се връщах  към тях, разглеждах ги както се разглежда изложения в музей експонат, опипвах ги внимателно, надничах в скритите им корени и се опитвах да достигна до онази точка, която ми се струваше, че е съсредоточието на моето битие. Набъбналата болка от тогавашното Време се беше смирила, водата на живота се беше изпарила, някогашните спомени се бяха превърнали в чирози, запазили външните си подобия. Светкавичните споменни прозрения блясваха, живееха в отрицателно време и се връщаха в отминалия си свят, но все пак ми напомняха, че ги е имало, че аз съм участвала в приятните и неприятни събития, че съм се лутала из криволиците им, движена от енергията на моето любопитство, което никога не е било самоцелно, никога."

Читателя: Това е нещо съвсем различно.

Ценителя: Разбира се. Но, съгласи се, че въпреки всичко е вариация върху все същата тема за сърцето и за неговата разумност. У Пруст тя звучи изящно, у Платонов - мащабно, а у Ангел Г. Ангелов - алхимично. Естествено: Суан е френски евреин, Дванов е руснак, а Маркизата е българка. Текстът на Пруст е изваян и плътен, сплав от имагинации и чувства, поради което разумността не може да бъде непосредствено съзерцавана. Платонов е вертикален, многоетажен и поднебесен, с едно изречение обхожда космоса и между едрите му контури зеят неустроените и пусти пространства на разумността, над които стражът на душата плаче от съжаление. В текста на Ангел Г. Ангелов този страж вече е въплътен и триизмерен, заслепен от многобройни персонификации, разграден до първични елементи, сякаш хаотично разбъркани в сърдечната реторта на безумен алхимик, в чието болно въображение зрее формулата за философския камък на Разумното сърце.

Читателя: Ще ме накараш да прелистя отново "Сутрешни залези". Ако правилно съм те разбрал, романът не трябва да се чете като литература, а като жесток опит със собственото си сърце.

Ценителя: Именно опит. Защото жестокостта в повечето случаи е отказ от проява на милост... И не съм съгласен, че Маркизата през цялото време не реализира нито едно дело. Веднъж тя изчиства колибата на Ленивия и втори път тя... изчезва. Това никак не е малко за едно Разумно сърце - да се пречисти и да се смири...