Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВЯТЪРЪТ
Вятърът се е побъркал -
къса змийски кожи в змийските свърталища,
в богокръвен здрач върти венци от тръни,
девет планини пресича върху девет кръга адови
и ми дава знак, че съм му брат...
Гоня го, а все не стигам бряг в сухота под него,
викам го, а сладостната слюнка
под небцето ми самия мен услажда
и е страстно огледало на звездите...
Вятърът не подминава нищо родствено на вятъра -
уж задиря клоните, а дрипите ми свлича,
уж танцува с пепелта, а вае битието ми.
И е морав от скимтенето му залезът.
И от ноктите му е разръфана луната...
Болка и огромен глад е вятърът,
камък е,
и е душа на камъка...
...Седнал съм на този хълм, а всъщност
съм ухото на безкрая,
вслушано какво прокобва вятърът...
© Димитър Горсов
=============================
© Мост (електронна версия), 1999, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2001, № 3 (16)
|