Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
В тези равнини вече няма вълшебства.
В тези гори клоните не разговарят с корените.
В тези реки рибите не притежават скелетите си...
Аз съм угнетен от мерзост, но за обич не намирам думи.
Аз съм отегчен устата на разкъсаното време да запушвам.
Аз не помня за какво живях...
Чувам само как шуми в земята какавидата без рождество.
Чувам как скрибуца по наклонените хълмове на луната щърбавото колело.
Чувам как под жилите-лозници се съсирва в черен грозд кръвта.
И съм сънният пазач на туй, което си е тръгнало отдавна.
И съм подло покаяние пред гилотината хрущяща на водите.
И съм щурото препускане в едно пространство без копита.
Може би ще се покая в една девствена легенда за Бог в детските ми сънища.
Може би ще убедя скопяващия суховей да не изгризва слабините ми.
Може би с отровата на старостта си ще оттласна червеите.
Тъй един безкраен пъкъл от крайбрежия ме учи на несвършващата песен на разрухата.
Тъй един разяден кокал от мамонт руши мита за бъдните цивилизации.
Тъй един развой от нечовешки стойности в сърцето ми е разпрострял праха на поколенията.
И аз нищ се скитам в тези равнини, лишени от вълшебства.
И изтеглям нишка от сърцето си да свържа клон и корен, преди бъдната им сухота
да съм съзрял.
И по рибя кост гадая защо камъкът, на който спя, плаче с моите сълзи.
© Димитър Горсов
=============================
© Мост (електронна версия), 1999, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2001, № 3 (16)
|