* * *

Мое старо,
оглушало псе, ти виеш,
а умира есента...

Здрачът като лига се проточва
и преде в тревите нишки от душата ти, в която пак
спомен за далечен лов се буди
като рибешко око пред прясна стръв...

И пак зъл студ из ямките от ноктите ти лази,
пак гладът - разсърден селянин - с тояга
чупи зъбите ти,
и страхът
е луд червей в костите ти
            (нищо даром не ти дава Бог)...

И нито мордата ти - гвоздей, вбит в луната,
ни кожата ти, с блясък на разлят жълтък, ни този
вой безрадостен са знак, че милост
ще измолиш в евтиния здрач!..

И може би ти никога,
душа злочеста,
нисша,
няма да узнаеш
с кой листопад,
с кои виелици животът от душата ми отвя
златния прашец на състраданието...

Но кой си ти, зъл пес,
и кой съм аз,
жестокият?...
Къде ще е
последната ни среща
в тая грубост,
в тоя злостен досег на нещата?...

Еднакъв е гневът ни - и набъбва той
в изострения връх на онзи лунен цирей вдън покоя
на сгърчения небосвод, по който
жлъч от гноящите съзвездия тече...

... Проснал съм се тук на вледенен
и ветровит хълм аз...
Но чувам пак през дебнещата нищета
в съня ми - като в чужд сън - някой как,
от пещерите чак,
чак от безкрайното ни изначалие,
към вечен път
и вечна общност ни зове...

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)