Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
Този дом е мил кът и далечна арена на детството...
Още скитат из него лазурните сенки на дни с дъх на топла метличина.
Още в ранните свади на свраките ек от сговор за път
и прокоба за странна съдба се долавя.
Мама още е млада и с жадно сърце - люби, ражда и влачи несгодите.
И медът, който призори зрее в съня ми,
още мравката храни и сепва завистника...
Този дом е свят кът, в който цял живот
нито идвам,
нито си тръгвам аз...
Но щом свърна пак в пруста стар, виждам:
есен е, сватби се готвят и са прекръстени менците,
и мъжете са жадни, и тръпни жените - кръв и вино, и песен ще блика,
и тънкото сито пее, хляб ще бухва и гладна ще зее пещта...
И час ще е, в който звездата
прошка вече от свидна звезда ще е дирила,
и по диви гори ще е скитал онзи дъх на треви, преди още
в мойта стая да влезе, легло да ми стане и с тънката свирка на Пан
в камината влажно да свирне, с тъга по прахосани дни...
Този дом е арена на детството..
В него още тече мед...
И призрачно цвилят конете
ми.
Остри саби върти перуниката в кроткия набег на вятъра.
И пътят за поход ме мами. И в урвите горе
като в приказно царство за бран зове сребърен рог...
Но времето вече така се е стекло през ситното сито
и хлябът
на живота така е търкулнат,
че няма
нито далече да стигне,
нито пък близо да спре...
© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2011, № 8 (141)
|