ИЗТИЧАЩОТО БИТИЕ

Добрин Добрев

web

В статията си за творчеството на Жан-Пол Сартр в списание "Балкански преглед" (1946, кн. 3) Атанас Далчев отбелязва между другото, че френският философ е ученик на Мартин Хайдегер. Пристрастия към възгледите на Хайдегер за света и човека ще да е имал и самият поет, който следва философия в Софийския университет между 1922 и 1927 година. За тези негови теоретични увлечения сведетелства следният пасаж от статията му за Димчо Дебелянов, публикувана в "Българска мисъл" през първата годишнина на списанието (1925-1926): "Има откровения, които се купуват само с цената на живота, и Д. Дебелянов ги купи с цената на своя. Смъртта му разкри тайни, които иначе никога не би постигнал. Смисълът на живота му се открои чак след като смъртта го беше белязала; защото само като се надмогне животът и се излезе вън от него, може да се разбере неговият смисъл."

Може да се каже, че този пасаж е едно от малкото теоретични свидетелства за своеобразния екзистенциализъм на Далчев. Той предпочита да коментира театъра на битието в поезията си и основни актьори в стихотворенията му са болестта и смъртта. Внимателният читател обаче открива още един важен участник във философската мистерия на Далчев. Това е водата. Тя е представена във всички възможни тематични варианти и емоционални регистри и участва в най-разнообразни поетически аранжименти.

Например Далчев много често вгражда в картините на тление темата за мъртвата вода на мъглите. В "Есенни вихри" (1923) "гроб от жълта проклета мъгла" поглъща "поля разнебитени". В "Болница" (1923) побледнелите и меланхолии лица на страдащите са "с пожълтелия цвят на студената зимна мъгла". В "Път" (1925) колелата на "черната кола" с жълтия "като восък мъртвец" скрибуцат "сред дълбока и глуха мъгла".

Тези символни функции на мъглата се запазват и в късните творби на поета. В "И зимата" (1965) мъглите зад прозореца "напомнят мълчаливи/ за въздуха мъглив и сякаш димен/ под буките оголени и сиви". Това е част от скръбната картина, описана след горестния вопъл на лирическия човек "и зимата ще ни затвори скоро". Мъглата е въплъщение на умъртвяването, тя поглъща форми ицветове и "на мъглата във небитието/ несетно всичко видимо изчезва" ("Александър Невски в мъгла" - 1972).

Все пак в цялостния тематичен регистър на водата най-силно е пристрастието на Далчев към символното поле на дъжда. Още в поетическия сборник "Мост" (1923), в който той участва с няколко творби, се налага на вниманието особената емоционална атмосфера на стихотворението "Дъжд":

Шум и стъпки и плач и молби.
То дъжда край стените понесен
пее своята горестна песен
по стъкла и в дъждовни тръби.

Друмник, морен от път, той снове
и потраква със страх по прозорците
и очаква смирен да отворят
и приседнал на прага зове.

Той обхожда с плач всички врати,
коленичил в калта и посърнал,
ала злобно от всички отвърнат
той проклятия черни реди.

И понесен самин из града
и коси посребрени разпуснал
- като старец с повехнали устни -
той върви и покрусен ридай.

Бледен скитник без сън и приют
и обречен на скръб и неволи,
под небето стъмено се моли
и проклина от никой нечут.

Това е своеобразна оркестрация на темата за екзистенциалната самотност и битието като безсмислено скиталчество. Важна във функционален план е и обилно използваната символика на страданието и всепроникващото зло: кал, умора, плач, горестна песен, безсъница, безприютност, нечута молитва...

Дъждът е постоянен участник в картините на болест и тление в ранните стихотворения на Далчев. В "Болница" тъжовните прозорци са с "петна от мухи" и "с бразди от прахът и дъждът". В "Хижи" "често дъжд и зли вихрушки/ стени и покриви разкъртват". А вратите в стихотворението "Вратите" са като че ли винаги мокри от дъжд, "изгнили от вода и зима". Разложението, разпадът са постоянните спътници на битието. Те са потресната сянка, която поетът съзира зад силуета на живота. С удивителен усет за възможностите страховете на философстващия разум да бъдат представени с инструментите на поетическото говорене Далчев очертава в "Коли" една тъжна екзистенциална картина. Основни актьори в нея са пътят, колите и дъждът. Безкрайният път всред пустинните полета, старите и груби коли със скриптящите безспир колела и непрестанният Дъжд - това е една колкото поетическа, толкова и философска символика. Символика на автоматизираното битие, на битието, което не познава себе си, което никога не е заставало дори и за миг пред лицето на другостта, за да прозре истината. То е само един безнадежден кръговрат - кръговратът на неизвървяния път, на неизтеклата вода и на въртящото се колело:

Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен
и понякога бедни села;
съмо скръбната песен размерна
на скриптящи безспир колела.

И в по-късните творби на Далчев дъждът получава същите роли в поетическото представление на думите. В "Къщата" например той отново е ключов елемент при оркестрирането на темата за изтичащото време. При това дъждът е не само част от една тъжна история, която напомня за преходността на материалното. Той е като че ли самата първопричина за всичко случващо се:

Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водоскоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.

Потреслите видения на тленността се отливат и в почти сюрреалистинна картина от стихотворението "Дъжд", публикувано в бр. 29 на "Изток" от 2 май 1926 г. ("Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива"). Стрехите са "мъхнати" и "криви", дворовете са "тъмни", локвите са от "мръсна вода", а чадърите приличат на "дяволски гибелни гъби" и над всичко това властва лудото тракане на дъжда, като че ли "зли ненаситни петли" кълват по покривите. Сходен емоционален регистър носи и стихотворението "Нощ" (1928). Тягостната атмосфера, породена от натрапливото барабанене някъде навън на стичащата се вода върху чадър, е придружена в пустотата на стаята от плашещото усещане, че все по-черният и по-тежък мрак на нощта постепенно поглъща самотния Аз:

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта:

[...]

Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък стъва мракът
и мойта самота.

Диаболичните мотиви, съпътстващи темата за дъжда, предполагат акцент върху силите на злото. Така е например в "Убийство" (1926). Убиецът се спуска "по дъжда като паяк", а малко след това "измива тревожно/ под капчука петната от ножа,/ който все неизмит си оставаше". Кой всъщност е убиецът? Не е ли това изтичащото време на "капките и часовете"? И не са ли съучастници в злокобното умъртвяване на живота "дъждът, тъмнината и вятърът":

От стрехите на къщите слитаха
звънко капките и часовете.
Но дъждът, тъмнината и вятърът
бяха овреме скрили следите му.

Между другото в "Камък" (1927) е използвана подобна конструкция, но на силите на тлението е противопоставена твърдостта на камъка: "Остаряват хора и дървета;/ падат дни, нощи, листа и дъжд;/ неизменен в есента и летото,/ камък, ти стоиш все същ!"

Във всички коментирани случаи разказът за дъжда е функционално обвързан с мотива за изтичащото битие. Капките вода са капки време. Те отмерват отминаващите минути и часове. Те оставят следи и рушат. Например "Ти познаваш този миг" (1934) започва със следния знаменателен стих: "Часовете капят върху пода." Това е метафора, която няма нужда от коментар и която същевременно е един от ключовете за разчитането на символиката на дъжда в Далчевото творчество. С особена атмосфера в това отношение се отличава и фрагментът "Градът" (фр. 369):

"Образът на тоя град се беше запечатал дълбоко в паметта му [...] И всеки път той пожелаваше в сърцето си да слезе и разгледа тоя град, и всеки път това не му се удаваше.

И ето веднъж след много години, когато беше вече остарял, една случайна работа го отведе там. Но още на другия ден заваля силен, проливен дъжд, който не спря и до края на престоя му. Той трябваше да стои в квартирата си при запалена лампа и да гледа часове поред светлинната реклама на една паста за зъби, монтирана върху покрива на отсрещното здание.

Така той и сега не можа да разгледа тоя град."

Тук непрестанният дъжд е част от усещането за самотност и за принудата да пазиш стаята, затворен между четирите й стени (!) и залостените прозорци (!). А всеки, който внимателно е чел Далчев, знае как тягостни са за неговия лирически човек херметическите пространства и колко важна е символиката на отворения прозорец. Като че ли чрез тях той иска да направи по-близки на читателя понятията от философията на екзистенциализма "битие в себе си" и "битие за себе си".

Със съвършено други стойности се характеризира в стихотворенията на Далчев картината на бързо преминаващия дъжд. Краткият пролетен или летен дъжд е събитие. Той е "приключение", както би казал Сартр, и чрез него се разкриват възможностите за битийно познание. Тайната на внезапно рукналата вода, която също така неочаквано спира, напомня за тайната на битието. Изчаканият под уюта на някоя стряха или балкон кратък дъжд носи трепетите на прозрението. Във фрагмента "Дъжд" например Далчев споделя следното: "Обичам дъжда. Като ме заставя да престоя в бездействие четвърт-половин час под някоя стряха, той ме освобождава от моя бяг подир грижите и ми връща погледа за света; благодарение на него аз отново гледам и мога да бленувам" (фр. 51).

Още в характерното със заглавието си ранно стихотворение "Младост" (1925), където лирическият човек не е пленник на стаята, е намекнато за тази сила на краткия дъжд. Духът все още не е окован от автоматизмите на сивото всекидневие: "четях, вървейки, гласно фирмите/ и гледах спрян под някой покрив/ как по трамвайните релси/ тече дъждовната вода". Вместо затвора на четирите стени лирическият човек е предпочел откритото пространство, живеенето се е освободило от омагьосания кръг на повторенията. И в краткото време на изчакване дъждът да се извали, разумът наблюдава с любопитство изтичането на битието, получил щастливата възможност за миг да излезе извън неговия пръстен. В "Пролетна нощ" (1926) това усещане за свобода и наслада е представено с особено поетическо вдъхновение:

Този пролетен дъжд сякаш пада
само дето гори светлина.
Колко много трептящи звена
над потоците, локвите, вадите!

Ето нощ на небесния склон.
Опустяха съвсем тротоарите.
Мигар цялата нощ ще прекарам
под заслона на този балкон?

Като струни струите звучат
и без полъх, без птици, без ветър
се люлеят и пеят дърветата,
и светлее вечерният път.

Аз забравям и пътя, и хижите;
аз забравям скръбта; и една
от небето дошла хладина
ми измива лицето от грижите.

Няма вятър, дъждът пада само там, "дето гори светлина", а струите вода звучат "като струни". Дори вечерният път "светлее", а балконът е приказен заслон, под който душата забравя за грижите и скърбите на битието.

Балконът в поезията на Далчев служи на божиите създания - птици, просяци, скитници, влюбени. Много често обаче "го не съзира/ на минувача празното око". Този отминаващ без да вижда поглед е част от разказа за баналността на "живота в себе си". Самите стопани на жилището "дори не подозират,/ че къщата им имала балкон", защото вратата му е зазидана, но "неговата четвъртита стряха" все пак е щастливо място за среща на двама скитници "след дълга и невесела раздяла":

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.

                            ("Балконът" - 1928)

Когато в поезията на Далчев "приключението" дъжд е споделено с друг, особено с дама, е разгърната темата за уюта на защитената взаимност. В тези случаи балконът, стряхата и чадърът стават вълшебни убежища и вършат чудеса. В "Мадригал" ("Литературен фронт" от 10 януари 1963, бр. 2) например "аленото чадърче" на любимата е не само укритие от рукналата небесна вода и "по опнатата му коприна/ дъждът със капки трополи". То е "небе", създаващо "чуден свят". То е "платно на кораб,/ кубе и свод; и всеки път/ със формата си до умора" напомня за формата на гръдта на любимата. Така индивидуалният свят се е превърнал в място на възможната взаимност и дори на любовта. Мигът на щастието е създал свои етически измерения, откъснал е Аза от спиралата на повторителността и му е дал друг образ на битието.

Вълшебната сила на чадъра да гони скуката на дъждовното време е възхвалена и в стихотворението "Дъждобранът" ("Стършел" от 17 юни 1960, бр. 749, под заглавието "Моят дъждобран"). То е посветено на един от най-близките приятели на поета, Радой Ралин, който често го спасява от самотата със своята компания. Чадърът "е вехт". Той висне заспал "като прилеп в мрака на антрето", "но има сила странна" да прогонва облаците и дъжда:

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

Преграда пред "яростта на неочаквания дъжд" и уютно убежище за двама са дори и разлистените клони на дърветата. В "Неочакван дъжд" (1971) поспирането "под стряхата на тъмния и гъст листак" събужда спомена за вълненията на "две влюбени деца във къщи на тавана". Така миговете на взаимност и спомени усукват пътя на времето и в тази крива на докосване между "тогава" и "сега" дъждът е като че ли вечният свидетел на историята на една любов, а мигът на срещата на настоящето с отминалото ражда изключителната метафора на шумящите капки "по керемидите зелени на дървото".

За разлика от трогателните истории, посветени на краткия дъжд - приключение, темата за постоянно течащата вода е обвързана с особеното виждане на Далчев за отминаващото време. То го плаши. Той вярва, че течението трябва да бъде спряно, за да се разбере смисълът на живеенето. В този аспект водата наистина е ужасният символ на неспирния поток на безсмисленото или но-скоро на неосмисленото битие, което краде идентичността на човека:

Да не беше никога изгрявал
оня жарък и задушен ден!
Изгорен от жажда, се наведох,
знойни устни за да разхладя,
а ликът ми падна омагесан
в ручея въз бързата вода
и вълните мигом го понесоха
надолу - кой го знай къде...

                            ("Ручей" - 1925)

Потокът на времето убива мига. Той руши контури и цветове. Враг е на всяка оформеност, защото тя е видима само когато забрави за своята подвижност. Неслучайно в "И сърцето най-сетне умира" (1956) лирическият човек на Далчев споделя с тъга: "На годините бързеят всичко отнася."

Дори и моментно застиналата огледална вода в творчеството на Далчев е част от стратегията на грабителя време. Коментирайки стихотворението "Ручей", Клео Протохристова заявява следното: "С възхитителното съчетание на аскетичен лаконизъм и филигранна изразност в "Ручей" поетът изгражда образа на първичния човешки страх от загуба на идентичността. Това значение се активизира от самата природа на водното огледало, която подсказва възможността за разтваряне или поглъщане на надвесилия се над него. Парадоксалното внушение в стихотворението на Далчев се ражда от смисловата контаминация с парадигмата вода - поток - време и конституираната в съгласие с нея магнетична оптическа илюзия, чието очарование се дължи освен другото и на абсолютната й невъзможност" (Клео Протохристова. През огледалото в загадката. Шумен, Глаукс, 1996, 111).

Така цялата гама от огледала в творчеството на Далчев функционално отпраща към темата за небитието (вж. "Повест" - 1925, "Стаята" - 1925, и др.). Отразеният образ е надникване в истината за неговото изтичане, а актът на познанието като част от огледалната символика се слива с акта на смъртта. Между другото единствената приказка, при това определена като приказка за възрастни, публикувана от Далчев, и то през време на неговото следване в Софийския университет ("Вестник на жената" от 11 окт. 1924 г.), разказва за водата и огледалата, в които потъва и изчезва светът. Тази история започва със стандартно начало: "Имало някога град с много улици, с високи къщи от мермер, със златни църкви." На пристанището на този град спрял "голям черен кораб", "мачтата му била черна и висока, сякаш сочела небето като гигантски кръст", а на кораба се разпореждало "едно гърбаво джудже". Когато слязло на брега, "в ръцете си джуджето държало голямо огледало с позлатена рамка и огледалото блестяло на слънцето като второ слънце". Когато то влязло в града, "всичко, което срещнело по пътя" си, се отразявало и "влизало в огледалото":

"...Къщите, паметниците, издигнати в чест на великите мъже на града, статуите, ваяни от най-големите ваятели на света, църквите с позлатените си сводове, улиците, хората, камъните - всичко влизало в огледалото и от тях не оставало нито знак върху земята. Джуджето вървяло, без да спира, и събирало града в огледалото и през където минело, зад него ставало пусто [...] От града не останало нито камък, а огледалото станало толкова тежко, че джуджето едва го носело на гърба си, като ковчег. То се качило на една висока канара. Слънцето - голямо и червено - било потънало наполовина в морето и вълните го гризели. Тогава джуджето хвърлило огледалото долу в морето, нещо светнало, полетяло като светкавица през въздуха и паднало с трясък във водата, водата го погълнала, втурнали се вълните, сблъскали се и се сключили. Морето набъбнало и се надигнало нагоре. Денят угаснал. След това канарата се разпукала и джуджето влязло в нея... "

("Приказка")

В тази философска притча прави впечатление веригата от отражения-поглъщания. Огледалото поглъща града, но то самото с погълнато от водната стихия. От своя страна носещото го джудже с брада, която е "като разпенен поток" (!), е погълнато от разпукалата се под напора на прииждащите води скала. Изтичане, отражение, поглъщане - един безкраен кръговрат.

Неслучайно реката на времето е един от средищните символи в поетическите илюстрации на философията на екзистенциализма, предложени от Далчев:

Шуми стъмената река
и като времето тече;
би казал, с нея ще отплуват
стената, зданията, Лувър,
момчето, сивото врабче.

                            ("Есен на Ке Волтер" - 1930)

Течението заличава границата между живота и смъртта, която е само едно отплуване. И напълно естествено в "Посред ровината" (1964) захвърлянето на счупената китара и любовта като "два трупа" в реката се усеща от читателя силно като битийна трагедия.

Особено остро болката от загубената невинност и отказаните прости радости в потока на дните се разгръща чрез обединяването на темите за детето и течащата вода. Няма нищо по-тъжно от бледото лице на малкия пленник на дъжда - детето, което "въз стъклото лепнало челце,/ часове като затворник гледа" ("Дъждобранът" - 1960), и нищо по-потресно от историята на синеокото момче - невръстен мъдрец, което, оставило своята игра сред тропота на пролетния дъжд, "във здрача слуша/ как расте градинската трева" и започва да говори "с лястовиците, със вечерта,/ със помръкналите кръгозори,/ с бога и света" ("Синеокото момче" - 1930).

Самият лирически човек на Далчев изповядва в стихотворението "Вода" ("Литературни новини", бр. 1 от 30 септ. 1928): "Аз се боя от всичко, но най-много/ на тоя свят боя се от вода;/ сърцето ми неспирно бий тревога/ като чадър тропотещ под дъжда". Тези четири стиха носят една от тайните на неговото творчество. Те са ключ за разбирането на символиката на водата в поезията му и за разчитането на философските послания и емоционалните регистри, които носят описанията на дъжда, мъглата и реката. И може би именно поради тази концептуална яснота Далчев се е отказал от стихотворението, съдържащо цитираната строфа. След публикуването му в "Стихотворения" (1928) във всички последвали издания то е изоставено.

В заключение е наложително да се коментира и особената символика на извора в творчеството на Далчев. Според неговата концепция достигането на първоизточника дава успокоение. Това не са мътните талази на реката, отнасящи всичко със себе си, нито игривите води на ручея, крадящи образите на битето, или непрестанният дъжд, обричащ на самотност духа между четирите стени на стаята и зад затворените прозорци. Просто огледалият се след дългия път на битието в неговия извор е познал хармонията:

Денят полека се изнизва
и уморен от дълъг път,
аз спирам в сенчест кът, при извор,
от който никой не е пил.

И там, когато се надвеся
един над извора дълбок,
от дъното изплавва весел
ликът на древен горски бог.

                            ("Пан" - 1927)

Източникът (изворът, кладенецът, чешмата) пои мечтите и сънищата. Той е част от приключението на другото съществование и от радостите на излизането извън "битието в себе си":

,,[...] След като поприказвах с домакините, прибрах се в стаята, която ми бяха приготвили. Прозорецът бе отворен и в нощната тишина аз особено ясно слушах шуртенето на чешмата. Унасян и стряскан от него, на няколко пъти се събуждах и заспивах пак. И все сънувах, че ходя покрай някоя река, потапям ръце в някое студено планинско поточе, на дъното на което се виждат обрасли със зелен мъх камъни, или пия по корем от някой извор и гледам как мърдат песъчинките от струята. Чешмата през цялата нощ поеше сънищата ми " ("Чешмата", фр. 225).

Темата за извора се появява и във фрагмента "И на оня свят ще си спомняме" (фр. 337), където отново е обвързана с идеята за съглеждането на отвъдната хармония.

"Бяхме скитали по пладнешкия пек из голата планина два-три часа, без да турим капка вода в устата, когато открихме изворчето.

То бликаше в една падинка, цялата зелена наоколо, под сянката на две дръвчета. Там заварихме наколеничил един старец. Когато се напихме и си наляхме манерките, седнахме до него и ние. Тази сянка, тази зеленина и това изворче, което ромонеше сред нея, ни държаха като омагьосани. Не ни се тръгваше. Старецът, изглежда, отгатна това:

- Нали е хубаво това място?... Толкова е хубаво, че и на оня свят ще си спомня човек за него." (Подч. м. - Д. Д.)