Ще започна с една обща хипотеза: създаването и възприемането на текстове е средство на две основни антропологически функции, които ще означа свободно с термините на Фройд и Гастон Башлар функция на реалното и функция на нереалното. Изхождам от виждането, че философията е основният изпълнител на функцията на реалното в европейската културна традиция. Литературата, от своя страна, е привилегированата област на осъществяване на функцията на нереалното, като автентичен топос на потенциалното, пространство за експериментиране на Аза и на светове за Аза (тази опозиция продължава традицията от "Държавата" на Платон до Изеровото противопоставяне на епистемологично и антропологично в "The Fictive and the Imaginary"). Полагайки начално тази опозиция, аз не просто ще продължавам Платоновата традиция, но ще имам за цел преди всичко да изследвам последствията от жеста на Платон, от противопоставянето на поезия и философия. Не ни ли заблуждава и до днес този жест, с който Платон приписва на поезията грехопадението на мимезиса? Не е ли всъщност самата философия истинското поле на действието на мимезиса, не е ли именно философията опит за създаване на миметичен двойник, на концептуален образ на света? Философията цели постигането и възсъздаването на света, в този смисъл тя си приписва привилегията на императивна реалност, на територия на реалното. Че философията строи фикции, както литературата, е безспорно, но също така безспорно е, че в цялата си история тя претендира, че тези фикции са образ на реалността (а като нерепрезентативни, автореференциални фикции ги разпознаваме ние, днес). Напротив, литературата има противоположната цел да виртуализира реалното, тя единствена дръзва да съположи виртуално и реално, фантазматично и налично. Опитвайки се да постулира философията като налична, императивна реалност, Платон се опитва да се отрече именно от виртуалността. По този начин той, прогонвайки литературата заедно с виртуалността (с "фантазмите", фикцията, лъжата), я превръща в автентична територия на виртуалното. И така, инициационият акт, чрез който се обособява литературата, е именно отблъскването, отхвърлянето й от Платон. Тя се "ражда" чрез отблъскването: философията я изважда от себе си, от своя обем. Философията в "Държавата" се държи като погнусена мадона, непревъзмогваща отвращението към едно същество, отделено от нейната субектност, можещо да обективира самата нея. Този инициационен жест обаче е фатален за философията: тя винаги ще се отъждествява със старостта, мъдростта, разума; за поезията е запазен другият член на опозицията - младостта, безумието. Ето защо днешният възход на новите медии, нагърбващи се с претенцията на пряк образ, на миметичен двойник на действителността, засяга философията в сърцето й - нейният привилегирован статус на територия на реалното. Медиите премахват концептуалното посредничество на философията; реалността, истината на света вече не трябва да бъде търсена, реконтруирана или конструирана - тя е дадена наготово, тя е тук и сега. От тази гледна точка новите медии не толкова засягат литературата и изкуствата изобщо в същността им, доколкото не се стремят към тяхната територия (или по-точно към тяхната транстериториалност), колкото ги маргинализират, давайки изключителен превес на реалното. А именно от пълновластието на реалното в съвременността идва истинската заплаха, защото, оставайки само в даденото, лишен от възможността за проектиране навън, от излаза към нови идентичности, от потенциалността, всеки би бил сполетян от края на дон Кихот, който, отказвайки се от потенциалността (разбирай лудостта), е убит от "тъгата без бой". Актуалната реалност на медиите - съсредоточена върху информацията, въздигаща в култ новината, моментът "сега" - гради образа на един свят в перманентно настояще. Но перманентната съсредоточеност върху момента "сега" не позволява трансендирането във времето на нито един момент, което е необходимо за пораждането на смисъл. Доколкото паметта за протичането стои в основата на културата, то медийният свят на перманентното настояще е онтологически проблематичен свят. Не е трудно да предположим, че това изместване, съсредоточаването върху момента "сега" е резултат на огромния натиск на лавинообразно нарастващия обем на информацията в днешния свят.Би могло да се каже, че в замяна на това информационното изобилие ни предлага алтернативността, чрез която би могъл да се осъществи човешкият блян за тотална свобода на избора. Оказва се обаче, днес ние можем да съдим по собствения си опитза това, че самата възможност за избиране има своя предел. Поради това възможността за свръх-избор всъщност отнема свободата на избора.Информационното напрежение детерминира необходимостта от непрекъсната обработка на текстове, а самото откриване, класифициране и обработка на информацията се превръщат в огромен проблем. По този начин смисълът се подменя от информация. Информацията е наличност, тоест необходимост: живеем в универсум на необходимостта. Смисълът е свързан с потенциалното, възможното, за неговото осъществяване се нуждаем от празно пространство, в което да се разгръщат енергиите му, да се излъчват новите значения, да избликват векторите на многозначността. Затова литературният текст, ако се върнем към привилегированата област на потенциалното, снема целостта на обозначеното, фокализира, откроява определени обекти, определени значения, определени смислови мрежи, подсветове (визирам това, което Изер наименова фикционален акт на селекцията) - за да "отвори" пространство, в което да се виртуализира реалното, където да се изпълва с ново съдържание и света, и езика, чрез което да се гарантира просъществуването им, да се създаде смислов резултат, нова същност, нов обект. Затова и актуалният свят е един фрагментарен свят. В него липсва празното, от което се нуждае всяка фикция, отречено е виртуалното, което завършва реалното. Ще обобщя изложението на основанията за противопоставянето на философията и новите медии през призмата на ролята (или по-точно на трансформацията на ролята) на писмеността. Посредничеството на писмеността позволява изграждането на концептуален образ на света, самото автономизиране на образа; в този смисъл философията е върховна изява на писмеността. Как тогава да си обясним фоноцентризма на Платон? Не подриват ли филипиките срещу писмеността във "Федър" устоите на философията? Следвайки аргументацията му, можем да заключим, че Платон отхвърля писмеността, доколкото за него тя е заплаха за реалното. Но това, на което се противопоставя писмеността, е всъщност абсолютната реалност на митологията. Така виждаме как Платон, десакрализаторът на митологията, отново се озовава в амбивалентна позиция.

Писмеността се опитва да си присвои мястото на образа. Но тя също се оказва образ, различен от вещта, а още повече от идеята за нея. Тя подмолно дублира Божествената ономатезия, създаването на имената от Ономатета, за който се говори в "Кратил" и "Хармид". Тя работи против подобието (мотивираността) на знака, против вътрешната му идентичност. Въвеждането на посредник, на симулакрум, замъглява прототипа, пречи на досега до автентичността, а следователно отнема и възможността за контрол над него. По този начин, борейки се с митологията, Платон парадоксално я поддържа."Обратната" страна на Платоновото отрицание можем да открием днес, в електронните медии и компютърните електронни текстове. Ако при Платон имаше съпротива срещу налагането на писмеността, която в същото време ставаше медиа на неговата философия, то днешното "виртуализиране" на писмеността може би бележи нейното изчерпване отвътре. Това изчерпване може да бъде свързано с налагането на модели, близки до митологическите. Симптоматично е самото възкръсване на образа и налагането му в новите кодове. Кодът се обективира във виртуалната реалност, която е в действителност нова абсолютна реалност,доколкото настоява върху заличаването на разликата между образ/знак и обект. Всъщност това, което първоначално привилегирова ролята на компютъра при работата с текстове, е фактът, че неговото посредничество приближава към по-краен резултат (печатния текст). За разлика от пишещата машина, той позволява влизането в "оперативната памет" на печатния текст и по този начин де факто той се явява пряко продължение, венец на Гутенберговата революция: печатният текст е вече не само апостериорен резултат, той е априорно действие. Ръкописът спрямо началния печатен текст се оказва нещо сродно на мисълта, "вътрешния текст", спрямо самия ръкопис. Тази начална роля на компютъра се надскача решително с появата на Интернет. Ако компютърът е хипертрофирана проекция на печатната машина, то Интернет е свръхпроекция на библиотеката. Интернет е уникален опит, по всяка вероятност с невиждани досега мащаби, за компресивно натрупване на огромна информация в изключително тесни оперативни рамки. Той представлява опит за създаване на редуциран модел на информационния свят, за въплъщаване, за локализиране на семиосферата. В края на своя текст се ангажирам с една колкото рискована, толкова и схематична конфронтация: конфронтация между типовете отношения към света, които откриваме във философията на Платон и в Интернет. И до днес се предлагат нови решения на основния проблем на изследването на Платоновата философия - проблемът за единството на философската му система. Опростявайки до крайност, бих казал, че философията у Платон е разбирана по-скоро като пространство за изграждане на един цялостен, вътрешно съгласуван модел. Това вероятно е така, защото екстазът, причиняван от съществуването на космоса, е толкова силен, че не може да позволи лукса на една единствена гледна точка към света. Тоест философският субект на Платон е екс-статичен субект, субект експериментиращ своята потенциалност в множество модели. Парадоксалното, амбивалентното у Платон е, че той се опитва да "въдвори" Гласовете, извиращи от него, изричащи се чрез него, в Другостта; той се опитва да спре хаоса, и да мисли философията като инструмент за създаване на императивната реалност. Но съполагането на отделните гласове у Платон говори за това, че потенциалното предхожда индивидуалното; сам Платон обаче се отказва от него за сметка на реалното. Така Екстатикът Платон съ-съществува с Администратора Платон. Ще рискувам да опиша субектно-обектните отношения, осъществявани в пространството на Интернет, като инверсиране на така описания Платонов модел. В пространството на Интернет множество субекти се вписват в един и същ модел, стремейки се в същото време да де-администрират реалността. Този феномен е инкарнация на амбивалентното едновременно действие на процесите на Globalization и Tribalization. Опитът за оттласване от дадената реалност, за влизането в глобалната виртуална реалност всъщност довежда до херметизацията в партикуларизирани микроконтексти, изграждащи локална идентичност. И все пак, предлаганата от Интернет възможност за прекосяване на границите на локалните реалности релативизира медийната абсолютизация на реалното. Скокът от една реалност в друга, динамичният преход през съположени в едно общо пространство правдоподобности, отваря пространство за виртуалното, за разиграване на нови значения. Въпреки че се основава на техническите средства на новте медии Интернет всъщност действа против тяхната насока. Фундаменталната разлика между тях е, че в пространството на Интернет съществува обратна връзка, тоест всеки може да бъде активен субект, а не само пасивен обект, консуматор на информацията. Затова Интернет има огромен де-администриращ потенциал, той работи контраадаптивно, против унифициращата сила на медиите, създаващи общи модели на идентичност. Мощта на алтернативната реалност на Интернет се дължи на получената от субекта възможност за полагане на проекциите на вътрешната си фантазматична, "виртуална" идентичност. В този смисъл отношението между "виртуалната" реалност на Интернет и наличната "реална" реалност на Интернет вече не е просто отношение между прототип и образ: не е ясно къде свършва автентиката и къде започва симулацията. Така че Интернет ни предоставя форма, рамка за въплъщаване на тези фантазми. Оттук и неговият фундаментален парадокс: как се съчетава протеичната същност на неудържимия в реални граници фантазъм с детерминизма на предзададените рамки? На основата на казаното съотношението между Интернет и новите медии може да бъде сравнено с отношението литература/философия. Интернет е не само продукт, но може би и Троянски кон за света на медиите. Мишел Сер, тълкувайки виртуалната реалност в "Атлас", пише: "никоя техника няма шанс да се разпространи, ако не сменя вече съществуваща човешка или културна способност. Тъй че всички култури отдавна посещават виртуалните пространства." Действително, бихме могли да приемем, че литературата и изкуствата днес са маргинализирани. Но антропологическата функция, която се осъществява чрез тях - необходимостта от преодоляване на наличността на даденото от излаз към нови светове и идентичности - не може да изчезне. Както казва Волфганг Изер в последното изречение на "Фиктивното и въображаемото": "Именно защото когнитивният дискурс не може да улови дуалността адекватно, имаме литература." Затова нито философията, нито новите медии в крайна сметка не могат без литературата, доколкото реалното е невъзможно без потенциалното, което го предхожда, поражда и подхранва. Ето защо давам израз на надеждата си, че ако наистина доживеем известения от мрачните пророчества ден на "смъртта на литературата", ще можем да кажем: Краят на литературата е нейното начало.

© Боян Манчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2000, № 2 (3)

Други публикации:
Алманах 2000. София: Нова публичност, 2001.