СЛОВОТО УЧАСТ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

"Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература" на В. Стефанов е от най-представителните книги на високото българско литературознание, появила се на самата граница между две хилядолетия (2000) - едновременно проблематизираща и оцелостяваща националносамопознавателните процеси. Тя почти любовно представя различните художествени езици на родното, но и ги събира, заплита в херменевтичната тъкан на философскоетическото и литературнокритическото мислене. "Участта Вавилон" е книга, която се занимава с националните класически творби, конструирали множеството идентичности на иначе единно българското. Авторът предлага своята версия за вечните книги на националната класическа библиотека. Онези, в които дочуваме съкровените говори на битието - тук, сред географските релефи на родината, но и там, "отвъд сребровъздушните стени на кръгозора".

"Участта Вавилон" е книга, която, интерпретирайки литературата, сътворява непознатите светове на българските случвания в словото - "в разрояващата се множественост на речевите позиции, във фигурите, апелите, диалозите, конфликтите". Авторът се занимава с различните равнища на художествения език - с неговото артикулирано многообразие, оценностяващи политики, екзистенциални трепети, етически апории. "Участта Вавилон" е критическа творба, мислеща литературата като начин за разбиране на света и на националната културна самоличност. Средищен проблем, около който се завихря литературоведският патос на В. Стефанов, е този за човешката идентичност. Името, родът, биографията, социалната роля са основни опори на човешкото самоопределяне. Но отвъд тях стои нещо друго - тайнствено и невидимо. То може да отведе към блаженството на екстаза, но може и безвъзвратно да ни завлече в зоните на мрака. Идентичността се оказва самата граничност между твърдата обозначеност на телесното ни присъствие и метафизичните ни пориви, между случилите се истории и въобразените разкази, между травматичните страхове от смъртта и надеждите за мисия на земята. Идентичността е страстното търсене на смисъла и на загадките на съществуването. Между Паисиевата "история-лингвомахия" и Далчевите назовавания на отсъствието се случват драматичните, но и просветлени пътешествия на българското самопознание. Защото при цялата си концептуална, жанрова, стилистична различност думите и на Светогореца, и на поета метафизик са ясновидещи. Те артикулират тайни, които другите са неспособни да прозрат.

"Участта Вавилон" е увлекателен художественофилософски наратив, който поставя под въпрос националноидентификационните образи, но и който ги подрежда в стабилизиращата инстанция на разказа. В него са утаени много болка и тъга, но и наслада от високия духовен заряд на литературните ни светове. Светове, които разпознават, дешифрират, правят разбираеми загадките на човешкото. В. Стефанов чете идентичността като сложна съгласуваност на разнородни аспекти, като своеобразно вместилище на присъствие, принадлежност и съотнасяне. Защото човекът се раздвоява в участта си - между интимното и публичното, между мълчанието и говоренето, между усамотението и взаимността. Онова, което най-вече интересува изследователя, е как в езика и чрез езика художествените текстове създават сложни фигурации на човешкия опит: "Тук езикът уж предано служи като опорна точка за конструиране на идентичността, но в същото време е и онази дълбока разцепеност, която разпада тъждествата и оповестява странните превъртания и превъплъщения на другостта".

Националната литература е разказ за драмата на преминаването от реалното във въобразеното, от споделимото в неповторимото и обратно. Тя пресъздава траекторията на вътрешните конвулсии на мисълта, тялото и душата, на екстазите и паденията на цялата общност или на отделната личност. Литературата, според В. Стефанов, не е толкова явеност на хора, пътища, съдби, тя е по-скоро вгледана в характерологичността на жестовете, в чувствеността на погледите, в интимните обиталища на паметта. Тя извайва от "сенките" - "фигурите", разчита следите, сътворява човешките присъствия. Чрез реториките на дълбинното и тайнственото литературата изброжда подземията на съзнанието, потайностите на интимността. Литературата е социален инструмент за съграждане и укрепване на националната идентичност, но заедно с това е и зона за изпробване на идентичностите. Разглеждайки в подобни естетико-философски полета литературата, авторът на "Участта Вавилон" се явява своеобразен разказвач-интерпретатор на националните художествени шедьоври, които едновременно персонализират и универсализират българските светове: "Ако в "Житието" на Софроний Врачански стои прагматично-заплашителният въпрос "Ти каков човек си?", то в разказа "Другоселец" на Й. Йовков стои нравствено разтревоженото питане "Какви хора сте вий, бе?"

Занимаваща се с онези творби на българската литература, които представят ситуации на кризис, настоящата книга пресътворява "идентификационните огъвания на човека", различните "човекобезпокойства". В този смисъл тя наистина изважда на повърхността заровените дълбоко тайни на твореца или пък драматично дълбае в "свръхземните въпроси". Защото, одухотворявайки човешките опити, литературата ни въвлича в едновременността на радостта и мъката, на яснотата и притворността - в "множествените конфигурации на човешкото". В. Стефанов чете образцовите текстове на българската литература през няколко фундаментални маркера на идентичността - името, словото, погледът, времето, пространството.

Незаменимият център, без който българската историографска картина на света не би била възможна, е "История славяноболгарская". Книгата със скрижалите, задаващи нови посоки на себеразбирането и себеосмислянето. Книгата, която мисли себе си единствено като ръкописна и която отключва писмовни пориви и активност. Преписвана и дописвана, Историята се превръща в палимпсестно пространство. Историята отвъд документираните хроники, отвъд мисленето в темпорални граници - историята като изкуството да се "пишат разкази от наша гледна точка, с нашето перо, откъм нашата истина". Историята като национално митостроителство, като ценностна операция, като мъдър поглед, който провижда зад ужасите на текущото чудото на живота.

Книгата на Паисий е не просто инструмент за национално самопознание. Тя е и оня необходим литургичен текст, чрез който конструирането на общността става възможно. "Историята" на Светогореца е свещена вещ, възвестителски знак, пожертвувание: "В нейната интонационна нагласа словото е функционализирано именно откъм възвишено-възвестителската му модалност - то "обрамчва" фактите с призиви, заклинания, вещания". Паисий действително е безспорният първостроител на Възраждането. Чрез спояващата сила на националната образност и символика той успява да подреди и да разкаже българската съдба. Словото му разтърсва, проглушава, надмогва вехтото и провинциалното. То сдобива единородците със сноп от исторически престижности и духовни богатства. То срива преградите на робския страх, "немотата и глухотата на частните езикови практики" и въвлича във висшите тайнства на родовото. Целта на Паисий е да трансформира срама в слава - "прииждаща, натрупана, щедро въобразявана, композиционно неудържима". За да се постигне онова колективно admiratio, без което националноидентификационните сюжети не биха били същите.

"Чичовци" - лингвисти" е от най-атрактивните текстове в книгата. Вазовите дребнави, малки по духовен мащаб еснафи са видени като парадигматични образи на битовото съществуване под сянката на султана. А езикът им - като основен герой на тази невероятна повест. Той, езикът, е "чичото на чичовците, знамето сред знаменията, странникът през страниците". С присъщото му метафорично-асоциативно мислене, сякаш запленено от чичовската страст по думите, В. Стефанов сам ще въведе в литературоведския речник нови критически фрази и реторически фигури - хаджи Смион е майсторът на ехолалиите, Иванчо е изисканият стилист Iоан Iотов, а батарейният генерал Селямсъза е не само заплетен в думите, но и "задушен от разгула им".

Интерпретирайки "чичовците" като типове не в моралния, а в характерологичния смисъл, авторът се интересува от бита на героите като свят на езиците и гласовете - тавтологични и елиптични, плебейски и епикурейски. Усетът към детайла, към ритъма на словото, към яркостта на жеста убеждават, че не само чичовците се чувстват комфортно в сладостните уюти на езика. Самият текст на В. Стефанов е такава очарователна езиково-игрова стихия. В нея комплексираните роби, битовите хорица се изявяват на сцената на словесните подвизи като лингвисти, актьори, учени глави.

"Записки по словесните въстания" е вълнуващо духовно приключение в "уникалната епопея на думите, делата и кръвта". Величието на "Записките" не е нито в автентичното пресъздаване на априлските трагически сюжети, нито в митологизирането на националните героически личности. "Записките" е книга-шедьовър, защото успява да събере въодушевлението и отчаянието, малодушието и пределния копнеж по свобода, страхът за оцеляването и екстатиките на смелостта - в единната рамка на човешкото. Причина за това е езикът на З.-Стояновата книга - той следва "не граматиката на еровете, а символната семантика на кръвта". "Записките" се превръщат в неповторима езикова лаборатория, в която живеенето и разказването равновесно участват в конструирането на идентичността. Този невероятен сплит от телесни жестове и словесни поведения, от речеви ритуали и физически страдания разкрива неподозирани истини за българина - за неговата робска смълчаност, но и за неговата воля за смърт. "Записките" е значима творба, внушава интерпретаторът, не защото е документ-повествование за едно съдбовно време, а защото успява да пресъздаде многото лица на човешкото в ситуации на кризис. "Българските въстания" на Захари Стоянов минават през словото. Между изкрещяните огнени метафори и изписаните кървави писма, между чичовските трагикомични театрализации на езика и възвишенопатетичните интонации на революционния екстаз се е случило чудодейното българско порастване "на няколко века". Там, в пукнатините на речта (в зевовете и асиметриите) между словото-сладост и словото-дълг робът се разпознава и пожелава като свободен. "Записките" е книга на словесната памет за българските въстания. Отделните езици в нея пишат идентичността с други, окървавени букви.

И на световното чикагско изложение българското ще бъде раздвоено между ирониите и самочувствията, между възхитата и омерзението, между колективните представи и частните версии. Така или иначе местата на допир са привилегировани. Те са не само пространства на социални, културни, идеологически обмени и експерименти. Те са зони на идентификационни равносметки. Попаднал в сърцето на американската зрелищност и чудесност, но и на цивилизационната неприютност, Алековият български свят желае час по-скоро да се завърне към топлите митологии на своето.

Статията "Островът.библиотека", коментираща П. П.-Славейковата антология-мистификация "На острова на блажените", е ерудитско-философски текст. Чрез двата обемни културни топоса на острова и библиотеката са конструирани различни аспекти на идентичността - на българското битие, на българската литература, на самия Славейков. Островът е институционализираното пространство на избраните. В него екзистенциални модуси на съществуването са словото и мълчанието. Островът е оная своя и чужда земя, в която самобитната национална литература си осигурява "ресурс за собствената престижност". Без съмнение Славейков би поканил автора на този текст в островното тайнствено-престижно пространство на посветените...

Българският поет, дръзнал да зададе проклетите въпроси, които изпепеляват, е Яворов. Поезията му изправя пред сизифовски скали, излиза извън границите на нормалното и обяснимото, потапя в енигматичното и неизразимото. Ето защо парадигматичната Яворова творба според В. Стефанов е онази, която ни среща с другото - празнотата, самотата, бягството, бляна по самодостатъчност... А маската е основен персонаж в Яворовия зрелищен карнавал на идентичностите. Маската е самата травма на убягващите значения, болката на неразбирането, невъзможността да познаеш себе си. И въпреки всичко страдалецът-аскет дълбае ням "свръхземните въпроси". Страданието му е ревностно поддържана печал, духовен капитал, блаженство. Мълчаливото му "ровене" в битийните антиномии е опитът на самотния търсач на метафизичните истини да мине отвъд езика, отвъд думите, за да разбере...

В традиционните миторитуални представи мъжко-женските отношения се мислят като опит за загърбване на егото, за да се преживее безостатъчното единение. Жената у Яворов е част, но никога цяло. Нейното прекосяване и изчезване е "в посоката на проблематично несъстоялото се единство". Между чудака-самотник и "вакханката" не се е случила магическата среща на погледите, която да придаде на живота ново сияние, ново великолепие. Яворовите мъж и жена са студени, егоцентрични, дистанцирани. Те са носители на тъмни истини. Озовавайки се в дъното на бездната, те не съзират светлината. Напротив: "Гледането на живота е виждане на прозиращата отдолу смърт". Ето защо женските парфюми и цветни аромати в поезията на Яворов с нищо не напомнят Славейковите унеси по щастие, родени от следите на любимата. Ако при съратника от "Мисъл" липсващата, но оставила след себе си ухания "другарка" е букетът, парфюмът, разцъфтелият блян по щастие, при поета на нощта женският парфюм е чудовищен, магьоснически, задавящ. След него иде единствено смъртта.

Прочитът на В. Стефанов върху една от най-популярните творби на Ел. Пелин - "Гераците" - е съсредоточен върху концептуализацията на времето и езика на кризата в повестта, както и върху етическия проблем за отпадането на човека към света на злото. "Гераците" е повест, поставила болезнения въпрос за развихрилите се човешки страсти, за прекъснатата връзка с Бога, за лишеността на човека от ценностни опори и авторитети. Героите на Ел.-Пелиновата творба са изгубили "самоочевидността на нормата, способността й да произвежда трайно основния набор от поведенчески решения с помощта на рутинизиран етически кодекс". Светлите хоризонти на приказно-митическото време са изчерпани, човекът остава гол и сам, пленник на собствените си слабости и разрушителни стихии, на грешното и порочното.

Тълкуванието на В. Стефанов не се отклонява от утвърдената вече рамка повестта да се чете според "моралния смисъл". Различното на неговия текст е, че не обяснява индивидуалните постъпки чрез детерминистични историкосоциални конструкти. Напротив, случващото се с Гераците е видяно като "бал на силите на злото, които са завладели света по един надхвърлящ възможностите на разбирането начин". И още: то е "ирационално поради отприщилите се тайнствени пътища на желанията, които са изгубили моралния си и социален регулатив".

Всички художественокритически наблюдения на изследователя демонстрират убеждението, че загадката може да се открои, да се осветли, но никога тя не може да бъде разчетена докрай. Защото съществува предел, пред който човешкото racio е безсилно. Най-съществените неща не могат да бъдат изречени, те са трансцендентни по отношение на мисълта, би казал Дж. Камбъл. Така и според В. Стефанов най-дълбинният език на повестта е езикът на мълчанието. Остава ни интелектуалното удоволствие от съприкосновението с философскокритическия речник на мълчанието, предложен в настоящата книга. Мълчанието е "най-добрият начин да се навлиза в различието на болката", то е "отчаяна до болезненост реплика към езиците на развалата". Мълчанието означава родство на душите. То насочва към онази точка на преход, която прави възможен "вертикалния свят".

Само "онемелите" герои в творбата - Герака, Елка, Йовка - притежават езика на братския етос, на вътрешните съкровища, на божествените озарения. Те са въвлечени в друга степен на познанието. Ето защо тяхното съществуване се изразява в пределното утихване на тялото и душата. И обратно, героите, неспособни да замълчат, обитават единствено вампирясалия свят на оголените числа, на хилядите жълтици. В него няма тайнства и чудеса, няма съпричастие и близост.

Времето е затворено назад и не е открито напред. Свършекът на един ценностен свят е винаги болезнен. Болката е част от това, че въобще го има този свят: "Повестта е разгърнала тревожните езици на разлетялото се "ястребово" ято, което е напуснало "трансперсоналното" гнездо на "добрия семеен дух", почти аксиоматично, но и метафорично, ще заключи изследователят.

Йовковият Люцкан е от образите на българската литература, които прекосяват и разтърсват завинаги. В главата "Лице и опако - функции и смисъл на сдвоения образ" "Последна радост" е определена като една от творбите, "където писателят среща и прегъва "другия" свят на чудаците със "същия" свят на хората от реалността". Странникът, не с всичкия си продавач на цветя, говори "езика на другото". Език, който се нуждае от тълкуваща моралистична рефлексия. Странниците разцепват речево света - единият е този на мрака и грубостта, а другият е на отвъдната ясност, на светлия екстаз на душата, прозряла колко окаяно и нищожно е тукашно човешкото. Затова Люцкан е от онези редки представители на homo sapiens, които са щастливи чрез радостите на другите. Превърнал се в посредник, в "инструмент на любовните речи на инженера", по време на войната Люцкан безвъзвратно задълбава в самотиите на вътрешната реч: "Преминал през безсмислиците на бърборенето, през разнасянето на всевъзможни чужди речи, той ще опре в "речта" на мълчанието". Сблъскал се с несправедливостта на световните дела, с потресаващата дързост на човешките страсти, Люцкан остава кротко смълчан пред най-съкровените дълбини на душата си. Люцкан е образ, въплътил другото на битието - онова мъчително и мълчаливо пътуване на човека от света на лъжата и пошло житейското към отвъдната светлина на Божественото. Единственият "екзистенциално насъщ събеседник" за Люцкан е предсмъртната тишина - другата страна на езика. Там, отвъд озвучените страсти, отвъд оръжейните залпове е абсолютно Другият. Неслучайно Люцкан е чуден и чужд за останалите, но е единственият способен да обитава отвъдчовешките порядъци.

Ситуациите на кризис по особен начин бележат човешкото съществуване. Те са своеобразен пробив в света на обективното, шанс за виза в света на метафизичните прозрения.

Статията, коментираща най-трагически разтърсващата творба на Смирненски - "Зимни вечери", провокира с аналитичните наблюдения върху поетическия език. Тук зимните призраци се превръщат в персонажи от сферата на макабрическото. Според интерпретацията на В. Стефанов "Зимни вечери" откровено поставя битието на човека под въпрос. Жертвите на града гробница са потопени в опита на злото - без никакъв изход, без искрица надежда. Самото гледане на този свят е вече трудност. Не просто телата, душите на нощните призраци са неизлечимо болни. Почти ирационализираната зловещност на градското е разколебала смисъла да бъдеш в този свят: "Призракът, силуетът, сенките са всъщност устойчиви архетипални проекции, те са инферналните двойници на човешките фигури". Въпреки акцентираните реторики на съпричастие и състрадание, хората-призраци са обречени на "пределното изгубване в студа, скръбта, вятъра и мъглата". Страданието в този демоничен свят не е успяло да се превърне в спасител.

След всичко казано дотук съвсем не е изненадващ фактът, че книгата на В. Стефанов завършва с текст върху поезията на Ат. Далчев - "Америка - назоваване на отсъствието". Далчевските отсъствия са натежали от смисъл, в опразнените пространства на неговия свят витаят особени посланици на невидимото. Именно сред оголените стаи и запустели къщи се засилва човешкият порив за среща с Бога, с тайнствата на света.

Неслучайно физиономичният за творчеството на поета прозорец е мястото на чудодейни преображения на мисълта, тялото и душата. Той дава възможност да се гледа в някакво друго време, в друго измерение на човешката способност за прозиране. Вълшебното стъкло остранностява, нагласява погледа за другото. То отваря очите за невероятни сияния, които пронизват най-съкровената ни духовна същност. В. Стефанов с право определя "Прозорец" като една от най-метафизичните творби на поета. Неговият прозорец е самата възможност да се "разпука" черупката на делничното, той е тайният код на "омайните приказни трансгресивности".

Поезията на Далчев притежава невероятната способност да отваря други врати, да конструира алтернативни идентичности, да рисува въображаеми порти към непознаваемото. Защото най-същественото е - казват философите - отвъд всякакви категории и опосредявания.

"Участта Вавилон" е книга за тъгите на ума и за озаренията на душата, за непознаваемостта на света, но и за радостта да откриеш себе си. Проблематизиращи идентичността като особена "игра на антагонизми", интерпретациите на В. Стефанов не просто углъбяват размислите ни за съществуването, но и ни разпъват между "подражанието на Христа и притежаването на света" - между кръстните мъки и светските радости, между исихията на духа и еротиката на плътта... "Участта Вавилон" е книга за срещите и разминаванията на езиците, в които колкото повече се заплитаме, толкова повече (не) се познаваме. Присъщата на В. Стефанов чувствителност към полифониите на художественото, към интонационните регистри, към съзаклятническите посвещавания, към едва уловимите огъвания на словото, изобщо към страданията и мечтанията на поетическото е от "редките добродетели" на родното литературознание.

Според стратегиите на изследването езикът е безспорен фундамент на културата, а литературните езици са нещо много повече - те са собствената ни участ. Те са преди и след всякакви специални знания. Те ни позволяват да определяме и изразяваме чувствата си, да мислим според ценностите, да се завръщаме към себе си, да разбираме и прощаваме. Художествените преживелици са опит, който ни бележи завинаги.

Митоисторическите заклинания на Паисий, революционните екстатики на Бенковски, островните посвещения на Славейков, горчивото удивление на Йордан Герака, Яворовата бездна на свръхземните въпроси... са вечната българска съвременност. Те са самата въплътена среща на Божественото Предание със страстта по Писание, на мисълта със съдбата.

Ако перифразираме френския интелектуалец с български произход Цв. Тодоров, свят, в който се чете Софроний или Йовков, Вазов или Далчев е за предпочитане пред този, където това не се прави. Занимаваща се с огласяванията и умълчаванията, с видимостите и потайностите, с афектите и тишините на художествените речи, книгата на В. Стефанов заговаря с уникалните гласове на националните класици. Но много повече "Участта Вавилон" изразява собствения си автор - неговите ерудиции и интуиции, знания и усъмнявания, хуманитарни безпокойства и етически прозрения.

"Участта Вавилон" е книга за смисъла на четенето, за възпитанието на чувствата, за шанса да обитаваме и световете на неведомото. Тя е книга за историческите изгнания, но и за приютеността в българските думи - за общочовешките неща. "Участта Вавилон" съкровено и омъдрено разлиства националните класически книги, за да ни потопи в конкретните драми на екзистенцията, но и да отключи метафизическия ни слух за онова, което стои над всичко друго...

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 210.03.2007, № 3 (88)