Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Пламен Дойнов е от ярките субекти във все по-радикализиращото се откъм поетически артикулации и социоестетически жестове литературно пространство на 90-те години на 20. в. В същото време той е от академично рефлексиращите млади литературни критици и историци на прага между двете хилядолетия. Професионално реализиращ се в различни социални роли и творчески стилове - на Поета, на Драматурга, на Критика, на университетския Лектор, на литературния Редактор ("Литературен вестник") - Пламен Дойнов е и от компетентните интерпретатори на (пост)модерната културна публичност. И това е така, защото той е едновременно хроникьор и анализатор, журналист и тълкувател, летописец и полемист, регистратор и литературен социолог на художествените актуалности.

Без никакви уговорки твърдя, че Пл. Дойнов е вещ изследовател на художественото като поле с присъщите му текстове и контексти, естетически залози и идеологически борби, собствени норми и извънлитературни натиски. Най-после с неговите новатори и плагиати, традиционалисти и авангардисти, "касти" и "власти"...

Междувековието е зона-граница (състояние на неясно очакване), която бележи чувствата и мислите, съзнанието и менталността. То е съдбовен праг в глобалния календарен ритъм, когато се раждат най-трагическите, но и най-метафизически прозрения за човешката участ. Междувековието е самата напрегната битка между "вчера" и "днес", между възбудените словесни експресии и магията на мълчанието, между постмодерния деконструктивизъм и традиционалисткия универсализъм, между публицистичното раздразване на нравите и "високото естетическо емоциониране", между вестникарската злободневност и дълбинните шифри на символната трансценденция...

Неслучайно авторът ще определи книгата си като "скоропостижна критическа хроника на междувековната литература, която непрестанно припомня 90-те години на 20. в.". Сами по себе си статиите, отзивите, есетата, "парчетата от дебати", излизали между 2000 и 2003 г. в периодиката, действително са обслужвали неизбежната прагматика на медията и форума - да информират и щрихират важното, да показват и оспорват, да възвестяват и проблематизират. Всички текстове обаче, събрани един до друг и четени от дистанцията (макар и кратка) на времето, заговарят по друг начин. Те излизат от статута си на нетърпелива литературна журналистика и дискусионна критика и започват да изпълняват функциите на литературна институция. А за нея, знаем, е валидна йерархията между идеи, почерци, тенденции.

Мисията на литературния критик е да види нещо в повече от това, което на пръв поглед се вижда. Той наблюдава, но и оценява, сочи, но и проблематизира. Критиката е занимание, което изисква критически ангажимент - тя е насочена към съвременните актуалности, но е с мисъл за утрешния ден. Критикът, пишейки, предписва в съзвучност с ценностите, които изповядва. С публичните си прояви, вече повече от десетилетие, Пл. Дойнов изгражда една "култура на доверието". Става дума за автор, който държи на интерпретацията, а не на манипулацията; държи на текста, но и на контекста, на фикционалното, но и на фактологичното.

Така извадени от мястото на първоначалната им поява (в. "Демокрация", в. "Литературен вестник", в. "Избор", сп. "Демократически преглед" и др.) и композирани отново в пространството на книгата, публикациите на Пл. Дойнов от илюстриращи се превръщат в канонизиращи, от експромптно-артистични - в конституиращи и дисциплиниращи социокултурното поле между двата века. Ако по страниците на периодиката отделни заглавия и имена са естетически оценностени или поставени под въпрос, то по страниците на книгата същите тези заглавия и имена са критически институционализирани или откровено неглижирани. Защото сама по себе си книгата вече е йерархизираща инстанция.

Събрани през 2004 г., при повторната публикация текстовете зазвучават в други регистри на критическото говорене - на концептуалното моделиране, на художествено-естетическата процесуалност. "Литература в междувековието" е физиономична критическа книга, в която авторът излага синхронната гледна точка към художественото настояще, към ключовите проблеми на "нашата модерност". Попаднал в самата сърцевина на значими културни и обществени промени, Пл. Дойнов йерархизира имена и заглавия, предлага "списъка" на най-стойностните творчески почерци. Естествено литературнокритическата дейност не може да бъде абсолютно безпристрастна и рационализираща. Така и "Литература в междувековието" отразява естетическите предпочитания и симпатии на автора към отделни фигури и текстове. Все пак тя не се занимава с треторазредни писателски опити, а ако се упоменават такива, посочено е и полагащото им се място в перифериите на националната култура.

В дълбинните си пластове текстовете на Пл. Дойнов излъчват ценителска, завещана още от критици като Владимир Василев и Васил Пундев, толерантност. Защото толерантността е едно от имената на критическия дух. В тези текстове ги няма така често срещаните днес категорични присъди, умишлена екстравагантност и радикализираща патетика. И още нещо, сам поет и писател, Пл. Дойнов заличава границата между литература и критика, приближавайки я до импресионистично-херменевтичния и фигуративно-артистичен стил на литературоведско писане.

Първият текст в книгата представлява социокултурен разрез на "новата българска поезия", която "се завръща към сцена, глас и музика". Изживяваща криза на четенето, днешната литература не умира, но се трансформира. За да се наложи една нова устност на литературата - "връщане към омировските и трубадурските й начала, когато стиховете са се изговаряли и пеели, когато са били действащи лица в спектакъла на съществуването". Анализаторът заговаря за новата поезия като за особено пространство, в което се засрещат поетическият ритъм и музикалната партитура, интимната лирическа изповед и либретото, книжната полиграфия и сценичният спектакъл. Както се казва, когато Мохамед не отива при планината, планината отива при Мохамед - Бойко Ламбовски, Мирела Иванова и техните сподвижници изиграват, изпяват, пропътуват поетическото, за да осъществят така необходимия диалог с все по-малко четящата публика. Защото поезията е чисто изкуство, но и активен социален глас, реторична организация на човешкия опит. Дори и да не го съзнаваме, тя е съставна част от всекидневния свят на личностите и общностите - тя споделя, възпитава, приобщава.

Както споменах в началото, Пл. Дойнов е един от постмодерните автори par excellence. Един от четворката около "Литературен вестник" - все творци, които с младежки ентусиазъм ратуваха за езиковото и политическото освобождаване на българската литература, пренаписвайки традицията, мистифицирайки собствените си книги, събуждайки за нов живот стари почерци на класици. От друга страна, Пл. Дойнов е от първите, превърнали постмодернизма в проблем на литературната история, изхождайки от убедеността, че: "Единствено историзирането на 90-те години ще ни научи да гледаме спокойно на случванията в съвременната литература". Само "разказаният свят" прави социокултурната вавилония от хора, събития, сблъсъци, манифести - разбираема. Не постмодерният поет, а именно историкът на постмодернизма може да го опише, дискутира, обясни. Да го промисли като необходим естетически етап, а защо не и като политически акт; като интертекстуален конструкт и езикова игра, като "склад" от обществени митове и художествени референции. И когато явлението се "разкаже", раздялата с него да бъде безболезнена, да се премине в нови посоки. Така след последните две книги на "принца на нонсенса в поезията ни" Биньо Иванов, събрал в едно авангарда и постмодерна, през 2000 г. "Сантиментална география" на Пл. Антов и "Мулето на Педро" на П. Чухов "сложиха точката (или многоточието?) на поетическия постмодернизъм".

Траен е интересът на критика към корелативните връзки модно-модерно, историческо-универсално, традиционно-съвременно. Провокативна в тази насока е статията "Лекото писане е днешната мода в поезията" със симптоматичната уговорка, че лекото не бива да се бърка с "лесно" и "повърхностно". Лекото писане изговаря "нещата от живота", играе с всекидневната реч и жаргона, с прозаизмите и градския фолклор. Лекото писане охудожествява извънлитературни образци. То представлява своеобразен езиков мимезис, който улеснява вярата ни, че литературата е част от действителността. Лекото писане има своите майстори - Кристин Димитрова, Георги Господинов, Стоил Рошкев и др. Често пъти техните "обикновени истории" правят завой към мистериозното, необикновеното. Играейки си с уличната градска публичност, с репертоарите от клишета на социолектите, с прототиповите репрезентации, те стигат до сатирата и трагическата ирония. Иначе важната разлика между модно и модерно би се заличила: "Дори да се постигне добър стилистически резултат в лекото писане - поантира разсъжденията си авторът, - поезията би била бедна без наличието на силна лирическа условност и метафизически пространства".

Лекото писане е изключително потребна ни "култура на удоволствието". За да се превърне в културен капитал обаче, то трябва: "...да охранява паметта на текста като гарант за постоянното завръщане към началата (на родното и интимно човешкото) и да проблематизира "нещата" тъкмо в тяхната свръхочевидност и самопонятна видимост". Защото езикът ни мисли, предпазва, въобразява, провокира, успокоява тревожността ни или, напротив, заостря усъмнеността ни във всичко и всички.

Сам част от един от литературните кръгове на 90-те, Пл. Дойнов ще погледне на тях с трезвостта на литературния историк. Посочвайки върховите етапи на явлението ("Мисъл", "Стрелец", "Хиперион" и др.), в граничната 2000 г. той ще обяви, че в литературната публичност все по-трудно работят фигурите на "братството" и "съзаклятието", на романтичната заедност. И вече като литературноисторически концепт ще прозвучи обобщението, че: "...средната продължителност на съществуване на един кръг е не повече от 10 години. За това време той формира естетическата си идеология, създава емблематичните си текстове, става донякъде популярен именно като "кръг", затваря се и обикновено започва да се повтаря".

С подчертан афинитет към ритуализираните жестове в литературата, към символното конституиране на публичността, Пл. Дойнов ще представи литературата на "Аполония 2000" като "свободен салон", като "място за лежерно общуване между аристократи на езика". Да попаднеш в Аполония, значи да бъдеш част от едно магическо време-пространство, в което рецитацията на изящни стихове и критическото говорене, юбилейният патос и неюбилейните дебати заедно създават културната институция "Аполония". Там, в нейните топли вечери, пред пъстрата фестивална публика Георги Данаилов с фина автоирония ще летописва зимата на комунизма ("Доколкото си спомням"), а публицистиката на Генчо Стоев ("Прокоба и слънце") ще даде урок за това, как едно писане за злободневното може да бъде по-голямо от злобата на деня.

Притежаващ бърз критически рефлекс, но и литературноисторическа интуиция, Пл. Дойнов през 2000-та година ще изведе една от същностните характеристики на новата романова проза - реабилитацията на автобиографизма. Автобиографичното е онази стратегическа възможност, която позволява фикционалното да бъде разчетено като действително и обратно, живият пишещ автор - да бъде припознат като литературен персонаж. Автобиографичният разказ филтирира, натрупва, изтрива, пренарежда, манипулира в зависимост от това не само какъв е телосът на живота, но и какъв е телосът на разказа. При което "Георги Господинов" ще се раздвоява между две "алтернативни жития" - на клошар и на литературен редактор. Затова пък именно автобиографизмът, като почерк на достоверността, ще направи така естествен "Естествен роман".

Силен в типологизациите, в конструирането на критико-рецептивни модели, авторът на "Литература в междувековието" ни показва "как два романа пишат хрониката на 20. в." Става дума за "Мравки и богове" на Стефан Цанев и "Не будете сомнамбула" на Стефан Кисьов. Два романа, които разказват непосилната история на 20. в. Първият - през призмата на морализаторството и чрез жанровите характеристики на родовата сага, а вторият - чрез ироничния поглед към историята "от бар-плота или от кухненския бокс, откъдето тя изглежда профанна, смешна и битово обяснима".

На фона на все по-засилените европоцентрични нагласи у нас естествено е литературната критика да се безпокои за преводимостта на българските текстове: могат ли освен уникалност нашите автори да предложат и универсален език; какви са онези структури в езика, в които възниква разбирането между различните хора и литератури? Според Пл. Дойнов може би най-безвъпросното европейско име на български поет е това на Николай Кънчев: "Защото поезията на Николай Кънчев знае много езици, тя владее онези структури в универсалния език, които проговарят и на кирилица, и на латиница". Защото светът на Ник. Кънчев е онзи духовен универсум, който сам предполага езиковото гостоприемство. В него универсализмът и контекстуализмът не си противоречат, тъй като са езици на мъдростта на различните културни наследства.

Знаково явление, характеризиращо литературата в междувековието, са поредиците "Нова българска библиотека" на издателство "Слово" и "Българският канон" на издателство "Анубис". При едната работи принципът на канона, при другата - принципът на Библиотеката. Така или иначе и двете представят "каноничния инвариант" на българската литература от втората половина на 20. в. или т.нар. съвременна класика. Поредицата "Нова българска библиотека" действително се превръща в институция. Около реализираните десетки книги на автори като Емилиян Станев, Васил Попов, Блага Димитрова, Генчо Стоев, Антон Дончев, Христо Фотев, Иван Динков и много още се солидаризират позициите на иначе полемизиращи помежду си представители на родната интелигенция. Солидните томове са снабдени с важни метатекстове, с критически студии, анкети с авторите, коментари, библиографии. Според Пл. Дойнов начинанието отправя към аудиторията най-малкото две послания - етическо и историческо. От една страна, прави достояние алтернативната на комунистическия новоговор литература. Така се изгражда умножената в имена и текстове представа, че литературата при тоталитаризма не е само тоталитарна. Става дума за едно наистина професионално, масирано представяне на българската литература от втората половина на 20 в., обгърната с аурата на особена историчност. От друга страна, поредицата казва, че: "...произведенията на емблематични за най-новата ни литература писатели трябва да бъдат препубликувани и историзирани, да се поставят в нова интерпретативна среда, да поддържат смисловата си свежест пред очите на новата читателска публика".

Интерпретацията е неизменна част от нашите опити да установим истините за себе си и за света, интерпретацията е универсален инструмент, така необходим ни в битките с апориите на модерния свят. Появата на двете поредици по едно и също време, в граничната 2000 година е показателен факт. Представители от различни български хуманитарни университети - професионалисти в символното производство, се събират около едни и същи заглавия и имена, "упражнявайки усилието българската литература да мисли своята висока цялост".

Изповядващ "класически" естетически принципи, неподатлив на тиранията на неотложното и ефимерното, за Пл. Дойнов критиката във всеки един момент трябва да е любопитна, "да си дава труд да чете, да й е интересно да чете и да записва четенето си". В крайна сметка критиката трябва да провокира скуката, да задава въпроси, да укорява, но и да открива. Така и Пл. Дойнов ще бъде един от първите откриватели на млади автори и талантливо написани книги - Ралица Чернева, Красимир Вардиев, Галина Николова, Благовест Петров. А Николай Бойков с "Метафизики" и Тома Марков с "Героин. Rec." ценителят и оценителят ще определи като "второ поколение" на 90-те. Това му е работата на критика - да открие новия глас, да го посочи, анализира, препоръча, наложи дори.

Важен проблем, който дискутира настоящата книга, е този за градивната памет, за носталгиите по традицията, за културните следи на миналото, белязали мислите, сънищата, утопиите ни. В текста "Книги изплитат носталгии по Третото българско царство" Пл. Дойнов представя "Страсти и скандали в царска България" на Петър Величков, албума "Охрид. Стари пощенски картички" на Михаил Неделчев, Борис Николов и Атанас Славов, "Далматинецътъ Марципанъ" на Любомир Милчев. Събраните в тях свидетелства, спомени, фотоси, документи съграждат "общото всеприсъствие на традицията", съприкосновявайки ни с другото битие на националния духовен живот, с "алтернативното битуване на Третото българско царство". В тях отново и отново се разказват увлекателни интелигентски истории, обитават се съкровени пространства, оживяват се улици и сгради, съзерцават се гледки и вещи: "В тези книги традицията се живее именно днес". Те възкресяват реалните и въображаеми духовни релефи на българското, пренасят ни в уюта на старовремското с неговите "жълти" сюжети, но и аристократически етос.

Между паметта и забравата, между реториката на документираното присъствие и ироничните усъмнявания в собствената автобиографична фигура бродят "бивалиците" на Вера Мутафчиева. "Бивалици" е книга за биването на живота, за онзи особен вкус към живота, "който се възпитава всеки ден и понякога се опитваме да го изговорим в три думи - труд, почтеност и достойнство".

Като всеки сериозен критик, участвал в процесите на канонизация и йерархизация на художествените стойности, Пл. Дойнов навлиза и в полето на полемиката, за да постави болезнени въпроси, свързани със съдбата на литературната публичност. Ако през последното десетилетие на 20. в. се говори предимно за фрагментация на литературния живот, за наличие на две и повече български литератури, в междувековието вече става дума за криза на писателските, университетските, читателските общности. Кризата е диагноза, която критикът поставя, болест, която той се мъчи да излекува, екзистенциална тревога, за която трябва да се намери изход. И ето, че 2001 г. бележи бум на романовия жанр. Случва се струпването на няколко равностойно силни заглавия, за които неслучайно критикът говори в превъзходна степен. Лаконичните характеристики към всеки един от тях определят по достойнство мястото им в съвременния романов канон: "Мисия Лондон" на Алек Попов, "Виена" на Антони Георгиев, "Фани по опасните пътища на светлината" на Райна Маркова, "Емине" на Теодора Димова, "Синята стълба" на Елена Алексиева, "Пола" на Златомир Златанов, "Госпожа Г." на Емилия Дворянова и др.

Междувековието е магическа граница, ментален и ритуален разрив между ценностни порядъци и светогледи. Ето защо една от задачите на критиката е да изпревари задаващите се художествено-естетически тенденции, но и да ги опише в мига на тяхното случване. Така и книгата на Пл. Дойнов заплита в своя критически разказ важните факти на литературната сегашност - от наградата "Хеликон", опитваща се да сближи капризите на пазара и на критиката, през Поетическите семинари в Центъра за академични изследвания с идеолог Александър Кьосев до литературните анкети и интервюта с Иван Радоев и Йордан Радичков. Като хроникьор няма да пропусне да детайлизира нюансите, да обоснове разликите: анкетата работи с илюзията за исторически хоризонт, за думи, излъчващи трайност и бъдеще, а интервюто е лъжовен дискурс, манипулация с думите. И още нещо - професионалният критик наистина притежава дарбата да намери "абсолютния код" към тайните смисли на творбата. В "Стихотворения с биография" на Николай Бойков напр. Пл. Дойнов е разчел, че зад всеки детайл дебне метафизическо приключение, смайващо прозиране, а в "Зелено/Огледало" на Антоанета Илиева той открива снопове от загадъчни зависимости между думи и маршрути, екзотични пространства и притихнали сърца.

Втората част на "Литература в междувековието" е озаглавена "Парчета от дебати". Тя представлява изключително интригуващ социологически разрез на литературното пространство по време на социализма. Скрупульозен спрямо факти, документи, свидетелства, Пл. Дойнов въвлича в своите анализи институционализирани политически фигури и алтернативни творчески гласове, "протоколи", "доноси", "цитати", идеологически лозунги и взривяващи статуквото еретически жестове. Защото всяко символно поле, казва П. Бурдийо, е поле на борби, на противопоставяне. "Парчета от дебати" е един от модерните опити на съвременната хуманитаристика да се подходи към държавната културна политика с нещо като "хиперболично усъмняване" спрямо собствените й категории, императиви, истини.

Авторът откровено ще заяви професионалната си корист на читател, историк и анализатор на литературната/политическата публичност през социалистическите десетилетия. А именно - да се разсекретят писателските досиета и те да се превърнат в предмет на исторически прочити и академични дискусии. Става дума за време, в което явленията в културата и свързаните с тях социални йерархии, са изцяло във властта на държавата. "Целокупната" литературна публичност е "надзорнически регламентирана от комунистическата партия". Ето защо изследователят говори за "една обща социалистическа мегапубличност, проникваща във всички възможни сфери на частен живот, на професионално и всекидневно поведение". Иначе казано, през периода на Първата република държавата се въплътява не само в обективния социален живот с изградената желязна система от политически, икономически, образователни практики, но и в умовете, в психиката на отделните личности. Социалистическата мегапубличност е всъщност социалистическата държава, концентрирала в себе си различните видове капитал, монополизирала властта над всичко и всички - над телата, волите, душите на своите поданици. Така че въпросът за разсекретяването на архивите освен научноизследователски има и чисто човешки, етически смисъл. Битката за миналото трябва да се трансформира в дебат, да се отвори за исторически и литературоведски изследвания. Архивите говорят с други гласове, разказват други истории.

След сериозния и отговорен прочит на архивите културата на Първата българска република (Народна република България) е изключено да ни се привижда естетически едноезична, унифицирана. Бюрократическите процедури, обществените сценарии, политическите принуди на разделение и противопоставяне действително са смазвали не един и два човешки живота, пренаписвали са лични и родови биографии, прекършвали са характери. Така че архивите съприкосновяват с множество частни съдби и съкровени изповеди, които ни досягат: "Защото единството на историята е гаранция за единство със самите себе си".

В "Памет, архив и тайна публичност" Пл. Дойнов анализира генезиса и структурата на социалистическата публичност - тайна и явна, - нейните агенти, места, имена. Изобщо всички онези институции и практики, които укрепват държавната докса, т.е. гледната точка на властта, представяща се за единствена и универсална.

Спрямо немалко уникални творчески фигури, особено в периода на ранния социализъм, съдът на държавата е бил Страшният съд. Неподчиняващи се на официалните реторики и политически манифестации, за тези хора художественият език е бил единственото спасение - не инструмент за социален просперитет, а обект на съзерцание и наслада - изповед. За да бъдат обаче разбрани днес драматичните светове, с укритите в тях антиномии, на редица талантливи поети, писатели, учени, е нужно възстановяване на контекстите. Нужен е спокоен, плътен разказ за всичко онова, което ни е предхождало. Най-сетне трябва да се излезе от ценностната вавилония, политическата детерминация, стихията на кариеристичните домогвания.

Паметта не е явление, поддаващо се на модели, предписания, канони. Тя е особен вид символен капитал, който може да бъде присвояван, пренасочван, комерсиализиран даже за определени периоди от време: "Но онова, което наричаме исторически опит, често ни доказва, че в битката за памет никога няма вечни победители, че справедливостта на спомена непрекъснато сменя носителите си. Няма победила завинаги памет. Паметта може да бъде трайна, единствено когато не я усещаш като наказание на спомена, а като възвръщащ се живот с конкретно усетеното и разбрано минало" - с широтата на критическата толерантност ни убеждава Пламен Дойнов.

И накрая ще завърша с интелектуалната убеденост на автора на "Литература в междувековието", че "няма и не може да има край на книгата". Да имаш библиотека е екзистенциална потребност, вътрешен порив. Ако за някои библиотеката е ненужна мебел, за други тя е романтически пристан, за трети е хранилище на памет(и). За Пламен Дойнов библиотеката - стародавна и модерна, класическа и съвременна, българска и световна - е съдба. Както би казал Рикьор, в неговата библиотека всички книги са отворени и никоя не е по-стара от другите. Пламен Дойнов ги чете. Нерядко вместо нас и заради нас.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2007, № 6 (91)