"ЗАБРАВЕНИ" АВТОРИ ОТ "ПРОФЕСОРСКИЯ ВЕСТНИК" "СЛОВО"

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

В една от последните книги на Л. Стоянова - "Вестникът и националната културна памет" (ВСУ, 2012), център на изследване са културотворческите стратегии на професорския вестник "Слово" (1922-1944 г.), както и "осанките" на неговите създатели, издатели, редактори, станали жертва на радикалните исторически промени и социополитически сблъсъци от първата половина на 20. в. Проследявайки емблематичните присъствия на Александър Греков, проф. Никола Милев, Тодор Кожухаров и Йордан Мечкаров, ръководили изданието през близо четвъртвековното му съществуване, Л. Стоянова ги отнася към онова ядро на българската интелигенция, което политолозите днес определят като policy making elites.

Пряк резултат от изследователската работа върху културната политика на в. "Слово" са двата сборника "Балкански скици" с разкази на Т. Кожухаров и "Изкуство и публика" с критика и есеистика на Сирак Скитник, останали непознати на днешната хуманитарно ориентирана аудитория.

Изданията разкриват Л. Стоянова не само като страстен хомо архивариус, но и като проникновен коментатор на останали почти неизвестни за съвременните поколения страници, изпълнени с мощен културоградивен патос и историософски заряд. Те са резултат на критическата инвенция на изследвачката, на концентрирането й върху две ярки фигури на българската култура, които през тоталитарните десетилетия са били упорито декласирани и недостатъчно осветлявани за следовниците. Фактът, че в. "Слово" е от представителните издания на десния български печат между войните сам по себе си подсказва, че авторката прави дълбинни културнофилософски, социалнопсихологически срезове и обобщения за тогавашното духовноисторическо поле. Изследвайки внушителния корпус от текстове от най-различен порядък, Стоянова съвсем мотивирано се насочва към портретиране и пълно представяне на творческите присъствия на художника изкуствовед С. Скитник и на военния писател, журналист и държавник Т. Кожухаров.

"Балкански скици" включва военни разкази, есета и публицистика на Т. Кожухаров от в. "Слово" и от някои издания с негова проза от 20-те и 30-те години на 20. в. Този сборник не само актуализира с късна дата фигурата на Кожухаров за националната култура, но и определя значимото му място сред българските военни разказвачи. В тази посока е и разгърнатата статия-предговор "Военната проза на Тодор Кожухаров (Щабскапитан Копейкин)". Стоянова вклинява в литературноисторическия сюжет житейски и творчески факти, психобиографични наблюдения, нравствено-философски разсъждения именно поради средищното място на този интелектуалец в националната духовност. За съжаление, участието му в надпартийното обединение "Народен сговор", както и битието му на депутат в XXV Обикновено народно събрание, одобрило договора за присъединяването на България през Втората световна война към Тристранния пакт, предизвестяват осъждането му на смърт от т.нар. "народен съд" през 1945 г. Естествено, този акт няма как да не бъде заклеймен от съвременната портретистка на държавника. Още повече, че той е оставил зад себе си благородно патриотична, художествено-философска, духовногероическа проза, представляваща значим национален символен капитал.

Може и да звучи малко пресилено твърдението, че Т. Кожухаров е "най-добрият военен писател на България", но безспорно разказите и публицистичните есета от циклите "Беломорски скици", "Под развети знамена", "Краят на Голямата война" ни съприкосновяват с майстор на художествената документалистика, на хроникьорско-историографската белетристика. Вещ литературен анализатор, Стоянова прецизно определя жанровата специфика на тези текстове, които стоят "някъде между мемоара, хрониката, репортажа и разказа".

Акцентът в тях е върху автентично преживяното, върху случилите се истински истории. Но материалът е и фикционално организиран, и философско-етически концептуализиран. Съсредоточени върху почти легендарния героизъм на българските войници и офицери, участвали в националнообединителните войни в началото на миналото столетие, разказите на Кожухаров хроникират, но и психологически плътно пресъздават незабравими мигове от военната история на България.

Авторката подчертава дарбата на разказвача да пресъздава различни емоционално-психологически състояния, нравствено-философски амплитуди, да сменя естетическите регистри на изображение - от романтично-героичното през разтърсващо-трагичното до битово-комичното. Верен на преживяната "окопна правда", белетристът не дръзва да преиграва или фалшифицира сцени, нагласи, настроения. Диапазонът на щрихите му се движи от камерно-интимното до колективно-глобалното, от съкровено-личното до общовалидното. Автобиографичният пласт е неизменен, което пък провокира безусловно доверие към тази военно-интелигентска, националноидеологическа, високохуманна проза.

Водещата тема е национално (етнически) центрирана: "България и българите във войните от началото на двадесетото столетие", но релефно се открояват подтеми с универсален заряд: "Човекът и войната" и "Човекът на война". Един от запомнящите се разкази в тази посока е "Той". Повествуващ за "доброволческата отдаденост" на бай Вълю по време на обсадата на Одрин през 1912 г., разказвачът стига до големия екзистенциалистки проблем за уникалното съдържание на всеки миг, изпълващ частното човешко време, но и за онзи невероятен усет за общност, който формират войните за национално обединение: "Видях как цяла България се е дигнала на крак, как страдат и умират хиляди наши момчета, та ми се поиска барабар с всички и аз да изпълня дълга си към България - откровен е пред подполковника "скромният, непретенциозен" бай Вълю. - И затова рекох да стоя тука, докато падне крепостта... Сега пък моля, пуснете ме да си ида в село, че няма кой да ми изоре нивите!..." Малкото и голямото, крехко-човешкото и героически-волевото, частно-интимното и национално-отговорното заедно пишат съдбите на Т.-Кожухаровите герои.

Разказвайки за другите - обикновени войници и високопоставени офицери, храбри шопи и покрусени артилеристи, наблюдателят повествовател тълкува и собственото си място в грандиозните размествания на геополитическите пластове. Така той прави труднообяснимите световни катаклизми, въвличащи хиляди по бойните полета, човешки разбираеми. Защото това, което се преживява в окопите, не може да бъде забравено. То е опит - труднопоносим и трудноизречим. Опит, който може да бъде пресъздаден единствено като акт на нравствения избор, като гнет на съвестта, като еуфория на войнската храброст, като безусловна жертвеност за родината. Дори когато си попаднал в огнения ад на войната, човещината, най-вече от страна на врага, разтърсва, преобразява, смирява: "Каквото щете разправяйте, господа, но турците са благороден народ. Има човещина у тях и това си е" - искрен е в патоса си българският пленник.

При такива срещи и най-справедливата отечествена война се преосмисля като "страшно дело на разрушението и смъртта". В етюда си "Човекът роб на войната" Н. Бердяев прави следната проникновена забележка: "Ако във врага видите субект, конкретно живо същество, човешка личност, войната става невъзможна".

В повечето от разказите си Т. Кожухаров разгръща екзистенциалния дебеляновски мотив за "мъртвия не ни е вече враг". Става дума за уникалната способност на човека и във врага да различи екзистенциалния субект, да се приобщи към тайната му, да разпознае въжделенията му. Войната е свят на тоталната обективираност, на жестокостта и омразата. Но Т. Кожухаров показва, че войната е и светът на състраданието, на споделената обща участ, на братския жест: "Трябва човек на самото място да се приобщи към страданието на бежанеца, без разлика на вяра и народност, за да разбере какво жестоко, какво нечовешко дело се извърши от европейската дипломация. Подобно на стада от говеда се третират милиони човешки същества, образ и подобие на Бога".

Катастрофичната балканска участ няма как да не провокира размислите на военния офицер, на политика и гражданина Т. Кожухаров. Изповядващ една особена "интелигентска толерантност към Другите", той наблюдава с тревога и ужас отприщването на човешките демони на бойното поле. Зачитащ личността във всичките й основания - от редника до командира - Кожухаров не се е поддал на "съблазните" на войната, на антиперсоналистичната й и грубоматериалистична стихия. Неслучайно - подчертава литературната историчка - военните му разкази се разграничават от казионната батална проза с нейното опростителско схващане на военния космос в черно-бяло, без нюанси - като свят на свои и врагове.

Антийерархичен като светогледна нагласа, изпитващ жал и съчувствие и към врага, разказвачът Т. Кожухаров въплъщава мисленето и поведението на аристократическия духовен тип. Той гледа на човека отвъд принадлежността му към касти и власти. Запомнящ се е "урокът по човещина", който началникът на гарата г. С. дава на 21-годишния подпоручик: "Вървете напред смело, стемително по стълбата на военната йерархия, но за Бога, търсете авторитет в себе си, в своите качества, в своите способности. Кула върху пясък е всеки началнически авторитет, построен само върху привилегията, която дават външните знакове на отличие". Да даваш, но още повече да приемаш подобни уроци е качество на аристкрата на духа.

Л. Стоянова съвсем резонно отбелязва, че във военните си разкази Т. Кожухаров изпъква преди всичко като мислител, като интелектуален автор с историософските си рефлексии в есеистичен дух върху класическата диада "войната и мирът". За съжаление, войната е "колективна хипноза" (Н. Бердяев) и под нейната власт попадат и хора, които са й изначално чужди. Най-зловещи измерения има обаче разпалваната война между единородци. Защото тя се подстрекава не от хора, обичащи народа си, а от "политикани, които настроиха войници срещу офицери", от "късоумни държавници", които "поради глупост или малодушие допуснаха да се проиграят победите на армията".

Хората, допринесли за националните катастрофи, не познават патриотизма като висш порив на духа, като идеал на съвестта, като безпрекословна почит към сънародника. Изповядващ една оптимистична философия за българския народ, макар да вижда с очите си как "загива България", благородният мъж не може да укроти гнева и презрението си към всички политически и интелектуални "лилипути", разсипващи бъдещето на родината. Градираната изобличителна, обществено-ангажирана реторика в много от фронтовите очерци и портретните скици заема най-високите етажи на българската публицистично-сатирична мисъл: "...Цял сонм нищожни хамелеончета, вечно съмняващи се хамлетчета, които треперят от сянката си; дребни, страхливи кариеристи - грозни пред слабия и подли пред силния; дребнички по ум и по дух хорица, които пълзят към висините на властта, променяйки всяка минута боята си - от черните краски на най-реакционното черносотничество до кресливия тон на най-червения комунизъм..."

Може да се каже, че с тези и подобни редове социалният психолог Т. Кожухаров предчувства природата на тоталитарната държава, която безкомпромисно изтрива категории като лична чест и достойнство, и която се основава на страх от и омраза към врага. "Цялата тази сбирщина от пълзящи микроорганизми, празни бърборковци - с подли лакейски души, пълни въздуха със своето вонещо дихание, крещи, интригува, подлизва се, подкупва се, и бавно, несигурно се стреми да достигне върховете на обществената стълба!..." Именно тези дребни характери и жадни за облаги кариеристи подготвят държавническия терор от тоталитарен тип.

Заплитайки по убедителен начин емоционално-импресивното и дистанциращо-обективисткото начало, Кожухаров се вживява в "иманентната мяра" на войната с всичките й подвизи и падения, устреми и покруса, но и размишлява над нейната зла, унищожителна стихия. Съвсем непретенциозно авторът определя баталните си текстове като "хвърчащи бележки на един артилерийски офицер" тъкмо защото не е от плеядата комплексирани "драскачи и писачи", трагикомично демонстриращи фрапантно самочувствие. Широко скроен, едромащабен като ерудиция и мислене, всъщност писателят стига до най-страшните, мъчителни проблеми за човека и общността - без готови формули, без създаване на фалшиви митологеми. Разказите доказват умението му да превърне и "най-малкия" конкретен повод във философско-исторически проблем с универсалистични послания.

Със съзнание за границите на човешкото, за заклещеността ни в историческото, Кожухаров ще изрече немалко болезнени истини по отношение на българския (и не само) политически елит: "...истинските войници и истинските политици са два различни свята, които не се разбират и които понякога мъчно се понасят... Тия различни духовни елементи не могат да живеят в едно и също тяло".

Сам депутат, т.е. политически обвързан гражданин, Т. Кожухаров неведнъж се дистанцира от това си амплоа. Възпитаник на ВНВУ, той се идентифицира именно като български войн, като висш офицер, готов на саможертвеност, на смърт в името на родината: "За да стигне до това психологическо състояние военният човек, нужна е продължителна школа. Нужен е преди всичко един екзалтиран, често пъти наивен идеализъм, непонятен за политиците".

Още първите разкази, които прочетох от Т. Кожухаров, асоциативно ме отведоха към малката книжка с хуманистични разкази за иначе нехуманистичния феномен на войната - "Боеве" от Й. Вълчев. Л. Стоянова, разбира се, маркира това сходство, което е видимо от литературноисторическа гледна точка. Би било добре да се проследи дали по-младият писател, въвлечен в заключителната фаза на втората световна война, е познавал прозата на предходника си. Силна е близостта между двата повествователни свята, простотата, с която се разказва за окопната драма на стотици войници; за изгубените светли надежди за бъдещето - за безалтернативната и кошмарна балканска участ. Това са художествени светове, които по сходен начин поставят един от проклетите въпроси в световната история - кое предизвиква насилието между хората, има ли смисъл войната, каквато и да е нейната кауза, възможна ли е човешката обич в контекста на кръв, смърт и жестокост. Възможно ли е изобщо да се избяга от онова, в което сме по принуда потопени.

При това тези нерешими философски въпроси се поставят от "изкушен от военната история интелектуалец", от "професионален военен, който е едновременно писател и публицист". Факт, който в още по-голяма степен засилва фундаменталността на трагическата проблематика, изпълваща Т.-Кожухаровата проза.

В чисто националноидеологически и историографски план тези свидетелски разкази представляват своеобразен "барометър за настроенията, с които патриотичната интелигенция на "малката повалена страна" преживява Ньой, окупацията и националното унижение, както и безскрупулното ограбване на българския народ след войните".

Представител на българското "génération perdue", но като военен човек преодолявайки кризите на духа и мисълта, Т. Кожухаров залага на изключителния "инстинкт на народа" като "нещо реално, нещо доловимо". Самият той субект на историята, обрулен от нейните урагани, изповядва убедеността си, че "никой държавник не бива да пренебрегва този инстинкт в исторически моменти, когато се касае за съдбата на цял народ". Но също така и народът "трябва да има безспорно вяра в тия, които го водят".

В много от публицистичните си есета и разкази писателят поставя друг много важен въпрос - за незаменимия глас на личностния авторитет, за персоналната и националната йерархия на ценностите. Впечатляващи в тази посока са портретните ескизи "Един от учителите ми - генерал М. Никифоров", "Борис Дрангов" и "В снега (Спомени за полковник Георгиев)". Размишлявайки над ореола на техните личности, над качествата и добродетелите им, той ги профилира, извеждайки ги от полето на конкретноисторическото, поставяйки ги на пиедестал. Изобщо гледа на тях като на класически примери, като на вечни образци. Така например ген. М. Никифоров остава в съзнанието с осанката на потомствен аристократ, презиращ простащината, подлостта и невежеството. Той напомня "истински тип на благородник от епохата на Хенри IV", на внушителен "стар римлянин", майстор на тържествените слова и рицар на героическите дела.

Особено респектиращ обаче е профилът на Борис Дрангов, преподавател във Висшето военно училище, роден лидер, упражняващ власт и влияние над останалите. Обаянието му е "неотразимо", волята му е "могъща". Велики образци за него са Суворов и Скобелев, по примера на които той се стреми да извае собствената си личност. Изобщо в очите и на 19-годишното момче, и на 45-годишния мъж - Дрангов е белязан човек "с огън в сърцето и със знак на челото". Текстът на Кожухаров е психобиографично проницателен, емоционално въздействащ, апологетично интониран. Това, което в най-голяма степен впечатлява портретиста, е риторската дарба на учителите му: "Преди всичко той имаше един безспорен ораторски талант. Такъв истински военен, боен оратор е рядко явление", "Дранговото красноречие беше по-особено. То действаше не на разсъдъка и въображението, а право на сърцето. Не търсеше красиви фрази. И най-простата, най-грубата солдатска ругатня излизаше от устата му някак си звучно и изразително... Служеше си с кратки, отсечени фрази, които плющяха като бич понякога, понякога пък се разнасяха като песента на бойна тръба."

Както в повечето свои гражданско-публицистични ескизи и есеистично-философски рефлексии, и в този текст Т. Кожухаров е прозорлив народопсихолог и анализатор. Тъкмо заради прямотата и даровитостта Дрангов е възбуждал "много злоба и завист около себе си". Пишейки портрета си 20 години след смъртта на "преподавателя по тактика", "ученикът", въпреки болезнеността на загубата, го представя в неговото ново - посмъртно битие. Битие, в което образът на Дрангов е придобил трайност, сдобил е другите с познание за това, как трябва да се живее и как да се умира. Приживе още авторитетът на покойника е бил непоклатим сред неговите възпитаници. А десетилетия по-късно, в следвоенното пораженческо време на остър дефицит от подобни ярки примери, образът на Дрангов става още по-скъп и непрежалим: "...Дрангов беше, преди всичко, голям сърцеведец, един поет и тънък познавач на войнишката душа, един, ако щете, Дантон, облечен във военен мундир, надарен с извънредна сила да възпламенява и подтиква масите до една свещена екзалтация."

Присъствието на такива аристократи на бойното поле е само по себе си пробив на "надвременното" в измеренията на преходното, на абсолютното в света на детерминистичното.

Концептуалното и хронологично разпределяне на есетата и разказите в рубрики предполага четенето им като своеобразна "литературна хроника на трите войни", които българите водят в името на националното си обединение, а също и като интелигентска и държавническа рефлексия върху последствията от националните катастрофи.

Поместеният в края на сборника "опит за портрет" на публициста и политика Т. Кожухаров е приносен момент в работата на Л. Стоянова. И защото психографира в дълбочина личността на своя герой, и защото компетентно анализира идейно-тематичните ядра в творчеството му, поетологичните особености на текстовете му, широката жанрова амплитуда на журналистическата му продукция. Също така с вещина и респект е разгърната една от запомнящите се духовно-аристократични връзки в историята на българския културно-политически живот - между патриотично настроените, деятелни и отговорни мъже Т. Кожухаров и Сирак Скитник.

Л. Стоянова проблематизира и превърналите се в библиографска рядкост "серия политико-биографични портрети", поместени в сборниците "Знаменити съвременници", "Съвременни скици", "Исторически сенки - портрети на велики личности", в които авторът им изпъква като великолепен портретист, като писател, посветен в различни области на човешкото знание. Скицирайки портретите на свои известни съвременници - родни и световни, - публицистът преминава през най-важните въпроси на човешкото битие, но и най-важните въпроси на националната идеология. За съжаление, през 30-те и началото на 40-те години на 20. в. "геополитическата рационалност и националният интерес диктуват в конкретния исторически момент посоката на политическото съюзяване с Германия". Откровен антисталинист, Кожухаров поема в "Слово" ролята на проводник на правителствения външнополитически избор. Роля, която след 1944 г. му струва живота: "Трагичната му историческа вина - обобщава изследователката, - преценена от днешна историческа перспектива, е в нежеланието да види сходствата в диктаторските режими на Сталин и Хитлер, както и общите идеологически корени на националсоциализма и болшевизма, навярно защото патриотът романтик у него се оказва по-силен от демократа парламентарист."¹

Само проследяването имената на селата, градовете и областите, присъстващи в заглавията на Т.-Кожухаровите текстове убеждава, че този човек е копнеел единността на българското етническо землище. Разказите му очертават една националноидеологическа география, лелеяна от всеки българолюбец - Драма, Дедеагач, Серес, Ксанти, Скопие, Македония, Цариброд, Бяло море, Солун, Станимака, Родопите... Мисълта и въображението на публициста и политика очертават наистина мечтаната георграфска карта на България. Карта, която ни съприкосновява с българските духовни първоначала, архаични митове, героически легенди...

И разделът "Приложения", съдържащ съхранявани в Централния държавен архив стенограми от разпита на Т. Кожухаров пред Народния съд, доуплътнява образа на един забележителен мислител, национално отговорен и политически коректен държавник. Но най-вече на един достоен българин.

И другият приносен труд, родил се като следствие от добросъвестната работа на Л. Стоянова с годишнините на в. "Слово" - е сборникът "Изкуство и публика", включващ публикациите на Сирак Скитник като артколумнист на изданието. Изследователката не само систематизира, но и професионално тълкува неплубикувани до момента критически текстове на този забележителен модерен автор на българската култура.

Ако като поет, дебютирал със стихове по страниците на сп. "Художник" през първото десетилетие на 20. в., С. Скитник не успява да надмогне клишираната лексика на символизма, познатите от П. П. Славейков и Яворов до Т. Траянов образно-лексикални полета и поетически мотиви, в ролята си на художествен критик, публицист и полемист по страниците на в. "Слово" той се реализира наистина като ярък модерен автор с култивиран художествено-естетически вкус, със строги критерии при оценяване творбите на изкуството, с мисия да образова и възпитава една толерантна, но и взискателна културна общност.

Между 1924 и 1931 г. заедно с Д. Шишманов С. Скитник води всекидневната артрубрика "Изкуство и публика". И тук именно той влиза в своето амплоа на изкуствовед и киновед, на културен философ и историк, на граждански ангажиран публицист, на проницателен критик, който притежава авторитета да лансира определени автори и явления, да утвърждава ценности, да гради име и ореол. Текстовете му са обърнати към представители на различни интелигентски съсловия, заявили необходимостта да пребивават в алтернативния свят на художественото.

По страниците на "професорския вестник" художникът интелектуалец се утвърждава в ролята на "наблюдаващ "производството" и пазара на културна продукция у нас и в чужбина". Но трябва да подчертаем, имайки предвид цялостното присъствие на Тодор Панайотов в българския духовен живот, че той е от онези редки културни "производители, произвеждащи за пазарите, които ги надживяват". "И това е така, защото зад арт- и културжурнализма на Сирака стои една неординерна академична школовка - първо по богословие, философия и класически езици в Семинарията в София, а след това и по живопис, сценография и модерна естетика във висшата школа по изкуствата на Е. Звонцева в Санкт-Петербург".

Л. Стоянова с възхищение говори за културстроителните държавноградивни роли на С. Скитник през десетилетията. Тъкмо Т. Кожухаров, след като е поел поста министър на железниците, пощите и телеграфите на България, познавайки качествата на С. Скитник като журналист и ерудит, го предлага за главен уредник на Българското национално радио. Забележителна енергия "радиочовекът" ще инвестира в утвърждаването на новата държавна медия като институция, която "да изпреварва вестника, концертната зала и академичната сбирка". Познаващ "отвътре" съответните "културтворящи" пространства, С. Скитник прозорливо залага на радиото националноотговорни институционални функции.

Едва ли е нужно да се изброяват разнообразните професионално-творчески превъплъщения на Сирака - инициирането на движението "Родно изкуство", ръководството на Съюза на дружествата на българските художници, великолепното и концептуалистко художествено оформление на етапни книги от националния литературен канон. И т.н., и т.н.

Център на изследваческите усилия на Л. Стоянова обаче са текстовете му по страниците на в. "Слово", останали досега извън полезрението на нашата изкуствоведческа мисъл. Всички те го представят като изключително информиран за случващото се в националното и световното културно поле. Тънък познавач на художествения текст, но и на духовноисторическия контекст, на "своето" и "чуждото" творчество, на десетки почерци, естетики и поетики, С. Скитник създава многобройни професионално-обективни, естетико-взискателни отзиви и рецензии за изложби, театрални и балетни постановки. Но също така той е автор на поредица релефни очеркови портрети на наши и европейски живописци, драматурзи, театрали, на образцова етнопсихологическа и философска есеистика.

Освен че реагира своевременно на актуалните художествени явления и творчески присъствия, Сирака утвърждава критиката като автономна оценъчно-творческа дейност, а не само като производна и приложна спрямо художествените феномени.

Неслучайно, тръгвайки от есето му "Пътьом", публикувано през 1928 г., Л. Стоянова онасловява портретно-интерпретаторския си щрих за присъствието на интелектуалеца по страниците на "Слово" "Напътникът..." Именно в това есе авторът ще изложи творческото си и професионално верую: "Никое велико произведение на миналото и настоящето не е подчинено на обикновената жизнена логика. И тъкмо това го прави изкуство. Тъкмо неговият самостоен мир, който то създава, му налага печата на неповторимост и безсмъртие".

С. Скитник е модерен критик, който пристъпва към текста, картината, постановката като към самостоен свят със свои закони и логика. Нещо повече, той гледа и на "художествената проява" и на "критическия отзив" като на равноправни, партниращи си явления, изискващи подготовка, за да бъдат подобаващо възприети. Сирака не само изповядва убедеността си, че естетическият вкус е култивирана заложба, но, така да се каже, я "практикува" в текстовете си. Ежедневно поддържаната рубрика "Изкуство и публика" повече от десетилетие е доказателство, че той се отнася към работата си на колумнист в "Слово" като към свръхотговорна интелектуална дейност. Потопен в бурния поток от творчески амбиции, арт събития, художествени постижения, С. Скитник не само оценява, но и анализира, не само представя, но и йерархизира случващото се в културното поле. В полезрението му са както утвърдени фигури, така и новолегитимиращи се поетически гласове, както столични "звезди", така и провинциални таланти. Изобщо той е от художествените ни критици, които показват, че българската култура е обозрима и този факт в още по-голяма степен задължава тя да бъде съизмервана с европейската. Неслучайно критикът е винаги "в крак" със случващото се по световните сцени, с конкуриращи се естетически стилове, направления, моди в големите европейски градове. В текстовете му освен конкретни коментари, коригиращи препоръки, прагматични съвети "за живописни техники, художествени интонации и колоритни аранжименти; за режисьорски и сценографски решения и за качеството на актьорската игра" се срещаме и с теоретизиращи конструкции, с концептуалистки тези, с културноисторически съпоставки, показателни за едно завидно академично равнище.

С критическите си отзиви и портретиращите си щрихи, публикувани в националния всекидневник на първа страница, С. Скитник успява да формира заедно с читателите си общност на интелигентността. Общност на посветени, които консумират и коментират изкуството чрез собствените му специфични норми и аршини. Естетът е безкомпромисен спрямо невежеството, малокултурието, посредствеността в изкуството. Познавач на европейските творчески школи, на световни шедьоври на литературата и изкуството, той издига прегради срещу "нашенските пехливани", които мислят, че "от Горублене по-далеко нема": "Да се твърди, че в живописта трябва да се третира сюжет "непременно съществуващ в природата", не е ерес, а пълно неразбиране същността на изкуството - и на изкуствата въобще".

В тази посока е и есето "Личният чар". То започва почти афористично, сентенционалистки: "Всяко едно значително изкуство има лична тайна, която не е нито в умението, нито в знанието. Всяко истинско произведение на изкуството е гробница, в която лежи погребана къс душа - една мъка, една радост, едно съмнение, една молитва - съвсем лични". Личностната харизма, хипнотичната власт, която талантът упражнява от сцената, не подлежи на аналитични процедури, на скрупульозни дешифровки. Големият артист увлича, подчинява, "хвърля в смут залата", "кара публиката да безумства". Независимо дали става дума за актьора в театъра, за автора на романи, за майстора на четката - белязаният творец отваря врати, които са незнайни за останалите. Той постига, както би казал Барт, жарта на текста, картината, мелодията. "Но как се постига онова, което не се учи?" с реторически ход поантира есето си ценителят.

Големият творец е създател на алтернативни светове, открива в на пръв поглед познатото и баналното - съдбовното, уникалното. Забележителен в тази посока е краткият материал, посветен на 70-годишнината на художника Иван Мърквичка. "Тоя чужденец по произход и българин по душа" открива както никой друг преди него "колко много живописна и оригинална красота има в нашия бит, в нашите седенки, сватби, задушници, сборове, жетви, в селските ни носии, в загорелите лица на нашите селяни и селянки". И в това откривателство е величината на таланта. В обиходното той провижда извънредното, в битово-ритуалното - вечното. Такива именно са битовите композиции на Мърквичка. "Ръченица", "Задушница", "Селска сватба", "Тлъка" и др. - "тежък камък в основите на нашата нова живопис".

Подборът на Сирак-Скитниковите текстове, предложен от Л. Стоянова, осъществява едно вълнуващо хуманитарно пътуване през стилове и почерци, през теми и образи, през локални и глобални арт пространства. Като автор С. Скитник е винаги креативен, зареден с авангардни идеи, но и винаги уважителен към традицията, към живостта на предходния опит. Затова и изследователката му ще определи патоса на неговата работа като своебразен "културен енциклопедизъм", непостижим за редовия журналист.

С. Скитник е от онези културни ратници от началото на миналия век, които бранят изкуството от профанизираните му форми, от пазарското му популяризиране. В кратката бележка "Публика и изкуство" той по артистично-провокативен начин ще предупреди: "Но когато изкуството твърде много се интересува от публиката, то може да стане комивояжор и със сладка, угодлива усмивка да разнася мострите си по всички места, където има тълпеж от хора". Или: "Изкуството има нужда от реклама, но само с реклама не може".

Неслучайно имената, към които критикът насочва своите биографично-портретиращи щрихи, са заели най-високите етажи на българската култура. Действително се изисква вроден усет и естетическо "възпитание", за да се постигне профилът на даден автор, неговото физиономично, уникално присъствие в националния духовен живот. В кратките вестникарски текстове авторът успява да нарисува, да скулптира своите герои: от Антон Митов, Иван Милев и Константин Щъркелов през Александър Божинов, Христо Каварналиев, Николай Масалитинов до Кръстьо Сарафов, Богдан Филов, Александър Балабанов...

Едни от портретиращите слова са тържествено-юбилейни, други са посмъртно-почтителни. Всички обаче залагат на идеята за вечното битие на творческата личност, за нейния живот и след физическата смърт. Защото големият творец притежава силата да надмогва несъвършеното, злокобното в действителността. Именно това постигат картините на Владимир Димитров-Майстора. Те: "...престават да бъдат живопис (въпреки живописната си съвременност), за да станат изповед на земята и художника. Скалите и дърветата оживяват, за да се приближат към човека - а човекът замръзва, пронизан от общата мисъл на земята, за да добие нейния пулс, възраст и мъдрост".

Изобщо критическото перо на С. Скитник свободно пътува из различни културни епохи и национални традиции, за да открои величината, неповторимостта на "Родното изкуство", което не е в "калпака" или в "цървула", а в "акварелната прозрачност" на Никола-Мариновите рисунки, във "виртуозността" на Константин Щъркелов, в "импресията" на Никола Танев, в "безпокойното търсене" у Борис Денев, в "любовно водената четка на Стефан Иванов". "Искреността на художника" - убедителен е естетът - прави изкуството "наше".

Многобройните експресивни вестникарски есета и научно-публицистични статии на Сирака в "Слово" сами по себе си очертават една история на националното изкуство за определен период. Може би той е от авторите, непропуснали нито едно значимо събитие от актуалния духовен живот на България. И тъкмо поради това щудираното изучаване на текстовете му е повече от необходимо за една обективна реконструкция на културния "ландшафт" на България от втората четвърт на 20. век.

БЕЛЕЖКИ

1. Л. Стоянова изнася важни факти от политическата биография на своя "герой" - така например той е един от 43-мата български депутати, начело със заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, обявили се в защита на българските евреи, също така е един от противниците на съветския дипломатически представител в София Аркадий Соболев и т.н. [обратно]

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2013, № 2 (159)