Антония Велкова-Гайдаржиева

web | НРБ-литературата

Първата глава на книгата представлява опит за литературноисторическа реконструкция на идейно-естетическата ситуация в българската литература през втората половина на 50-те и първата половина на 60-те години на 20 в. Позовавайки се на съвременни изследвания върху периода и на прокараните в тях литературноисторически и теоретически обобщения ("Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория" от Ивайло Знеполски, "Българска литература на размразяването" от Атанас Славов, "Минало (не)забравимо. Ново въведение в социалистическия реализъм" от Владимир Янев, "Българска литература XX век" от Валери Стефанов, доклади от конференцията, организирана от НБУ "1956“), Ив. Станков аргументирано налага становището, че 50-те години на 20 в. са посвоему "уникално литературно десетилетие, тъй като двете му половини са антагонистично обърнати една срещу друга". Ако през първата половина се довеждат до съвършенство всички възможни догматични схеми на социалистическия реализъм, през втората половина следва тяхното разграждане. Така 50-те години се оказват възлово десетилетие, което предписва ярките явления на 60-те.

Знайно е, че от всички полета в литературното пространство критиката е най-податлива на съблазните и принудите на политическото, поемайки обслужващи функции спрямо конюнктурата. Така че съвсем не е случайно, че периодът от 1944 до 1956 г. е доминиран тотално от литературната критика, която "трябва да укроти наследството, да го поразчисти от буржоазните му залитания, но едновременно с това да разреши и стратегическата задача - да подчини литературата на политиката и на идеологията". Тази първа част представлява професионално описание и анализ на литературното поле със специфичните за периода сблъсъци и отношения между литературата и властта, между естетическото и политическото. В този смисъл първа глава е коректен литературноисторически разказ, в който говорят различни гласове, езици, почерци; разиграват се различни културнополитически ситуации и събития (XX конгрес на КПСС, Априлски пленум на БКП от 1956 г., VII конгрес на БКП от 1958 г...); коментират се политически речи, годишни литературни прегледи-отчети, рецензентски отзвуци, интелигентски жестове. Ив. Станков документално възстановява липсите, но и преакцентира смислите. За да се види, че литературата от този период е "странен хибрид от политика, идеология и художественост". Имайки предвид властовите социални и културни практики, характерни за времето, както и породената криза в полето на художественото, авторът възстановява конюнктурноидеологическото говорене или манипулативното мълчание по отношение на определени автори и заглавия. Така изследователят описва собствените регулативни механизми на културата, противоборствата между социална власт и естетическа автономия. Особено след възловата 1956-а, когато литературата все по-смело заявява, че "не харесва самата себе си", тъй като железните принципи на социалистическия реализъм са я схематизирали до краен предел. Оттук и литературноисторически обобщения като тези, че интимният човек с присъщите му усъмнявания и драми напълно отсъства от литературата, че е заместен от фасадната, от социалната му маска. Соцреалистическата критика и културна номенклатура е задала непоклатима матрица от идеи и принципи, като всеки опит за алтернативно говорене и писане е подложен на идеологически остракизъм.

Кризата в полето на литературата е повече от очевидна. През 1956-а тя е призната и дори е намерен "изход" от нея - ходенето на писателите сред народа. Изход, който няма нищо общо с художествеността, при което тя отново ще "забрави" собствената си природа, изпълнявайки наставленията да пресъздава действителността такава, каквато тя изглежда. Унифицирани са сюжетите и персонажите, нормативизирана е свободата на писане. Както твърди П. Бурдийо, най-решителните външни промени са политическите разриви. Те, подобно на революционните кризи, променят съотношенията на силите в литературното пространство, а даже и подготвят появата на нови категории потребители. За съжаление, за българската ситуация 1956 г. е привидно преломна. Изобщо догматизмът се оказва завършена перфектна система от правила - настоятелен във формулировките е Ив. Станков, - по които трябва да се прави литературата, след това по същите правила да бъде контролирана тя и съответно отклоненията да се санкционират. Епистемологичната аналогия, която прави авторът с типологизацията на приказните сюжети от В. Проп, е повече от находчива: един хипотетичен неоструктурализъм би възстановил с лекота цялостната конструктивна формула, по която се създават класическите сюжети на социалистическия реализъм. За съжаление, с присъщата за почерка му глобализиращо-метафорична реторика продължава изследователят: "Литературният марж между догматизма и ревизионизма е изключително малък. Художественото пространство около темите, идеите и героите е почти клаустрофобично. От едната страна е стената на изхабените схеми, срещу нея е стената на забраненото черногледство. Третата е съответно съсипаният от употреба идеален герой, отсреща - невъзможният бунтар. Положителният герой води литературата към догматизъм, отрицателният я води към ревизионизъм. Изход от тази криза няма. За отказване от схемата обаче е твърде рано".

За настоящото изследване естествено са важни другите, различните книги, родени през 60-те. Книгите, които са практически отказ от диктата на социалистическия реализъм и представляват алтернативния литературен канон спрямо политическата конюнктура. В крайна сметка, и при най-критичните моменти литературата има своите нормални посоки. При цялата си зависимост спрямо социалната вселена рано или късно тя се позовава на специфично художественото, чието задължително свойство е съотносимостта с целия свят на човешкото. И ето, че през 60-те години "младата белетристика" вече е друга. Тя полага не човека в действителността, а действителността в човека. Героят става интересен не като социална единица, а с всичките му възможни колебания и катаклизми, с необятните му вътрешни обеми. Героят вече не е знак на идеологическото, той се тресе от екзистенциалните въпроси, валидни за всички времена и пространства. Постепенно условността измества действителността, саботира стратегическите принципи на социалистическия реализъм - партийност и народност. Литературата отново заживява като изкуство.

Разбира се, държавнополитическата doxa обвинява преди всичко критиката за случилите се промени и най-вече за разпространението на потока на съзнанието като художествен инструментариум, чрез който се загърбват социалните и идеологическите измерения на човешкото съществуване. Недоволството е насочено към отделни кръгове и неудобни персони, формиращи антинормативните полета на критикооценъчното и интерпретативно мислене: Борис Делчев, групите около Цветан Стоянов (Атанас Славов, Васил Попов, Владимир Свинтила), около Тончо Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев, обвинени в "импресионизъм", и трета група, конституираща т.нар. "академична критика" (Никола Георгиев, Искра Панова). Именно те са тези, които въз основа на конкурентни интерпретаторски модели, но и на обстойно познаване на писателите и творбите от миналото формират алтернативния литературен канон. В крайна сметка основополагаща функция на литературната критика е да бъде синхронна оценка и поглед спрямо сега възникващата и обсъждана литература. Тя е най-важната част от всекидневните битки за присвояване на символическата власт. Представлявайки актуален анализ на текстове и почерци, на културни пароли и писателски статуси, тя е изреждане, но и подреждане на художествено-естетическите стойности.

Във втората част на книгата творчеството на Васил Попов е огледано през призмата именно на критическата му рецепция. Ив. Станков започва изложението си с публикувания през 1957 г. разказ на писателя "Изпращане" в сп. "Пламък". Според изследователя още в него проличава, че В. Попов е неконвенционален, различен автор - експериментатор. И тъкмо поради това разказът му е "разгромен". Тук В. Попов е видян като писател-мисионер за българската литература в периода от края на 50-те и началото на 60-те години - по посока на освобождаване на литературата от оковите на реалността, от чисто миметичните й функции; на замяна на монументално-героическия портрет на персонажа с негова скица, щрих. Още в първите разкази на В. Попов Ив. Станков разчита настъпващите дълбинни промени в поетиката, които сами по себе си атакуват конюнктурата - прехвърляне на съдържателните акценти от идеологическия в екзистенциалния център на човешкото.

В тази глава авторът акуратно реконструира цялостната картина, свързана с рецепцията на творбите на писателя - не само възстановява фрагменти, но и метакритически коментира появилите се оперативни (и не само) текстове от Антоанета Войникова, Стоян Илиев, Веселин Йосифов, Богомил Нонев, Минко Николов, Ат. Дишев, за да обобщи, че всички отчетени недостатъци от позициите на актуалната културна политика, всъщност са приносите на В. Попов в развоя на модерната българска проза. Така първата книга на писателя - "Разкази" от 1959 г., е разчетена от Ив. Станков като програмна, матрична, генеалогична спрямо литературата на 60-те. Изследователят натрупва факти, анализационни наблюдения, интерпретативни заключения, за да очертае абсолютно различния, иновационен начин на разказване на Васил Попов - усещането за лиричност, безсюжетност, висока степен на субективизация на света и метафоризация на езика. Особено място литературоведът отделя на разказа "Свинеферма" като "емблематичен василпоповски разказ", тъй като поставя един фундаментален за творчеството му проблем - "проблемът за човека, който не иска да се пусне по водите на новите времена, да се преселва в градове, да се катери по строежите, да слиза в мините". Това е човекът, който иска да остане в непроменливото, надвременно-архетипното, където нивите и животните, люлките и гробовете, сватбите и погребенията са единосъщи.

Във втора глава Ив. Станков ни запознава с малко известен факт от творческата биография на Васил Попов, а именно пристрастието му към книгата "Смълчана пролет" на Рейчъл Карсън, популярна през 50-те и 60-те години като "майка на модерната екология". Оттук насетне литературоведът конструира междутекстови диалогични отношения между разказа "Свинеферма" и книгата на Р. Карсън - творби, отличаващи се с откровен антицивилизаторски и антииндустриален патос.

Склонен към интердисциплинарните връзки и асоциации, Ив. Станков задълбочено изследва и паралелизира творчеството на В. Попов от края на 50-те години на 20 в. и "Теорията за относителните състояния", позната като "Теория за паралелните светове", на Хю Евърет. Компетентно и увлекателно изследвачът ни въвлича в аргументативната система не само на естетико-оценъчното, но и на природоматематическото, на философско-физическото познание. Принципите, прокламирани от Евърет, свързани с релативизирането на действителността, подхранват хуманитаристиката. Като най-сериозна литературна последица от визираната дифузия на идеите от различни познавателни полета Ив. Станков сочи "тоталното нашествие на потока на съзнанието като повествователен похват", а разказът "Безкрайните пътеки" е оригинално разчетен като изящна апликация на теорията на Евърет.

Постепенно литературноисторическият и критикорецептивен разказ на Ив. Станков ни отвежда към появата на сборника "Корените" и неговото възлово място в социокултурния контекст на 60-те години. Статията на Св. Игов от 1968 г. "Героят в съвременната българска белетристика" е откроена сред най-проникновените текстове, посветени на книгата. Акцентът е върху едновременната принадлежност на героите на В. Попов - и към сегашността, и към времето на паметта, но не като спомен, а като тукашна действителност. Оттук насетне прозата на В. Попов ще се чете и през призмата на литературния полифонизъм, разбиран като многогласие на едновременни и равностойни гласове.

В трета глава, проблематизираща релативизма в творчеството на писателя, авторът, със средствата на задълбочения текстуален и съпоставителен културно-философски анализ проследява рефлексията на постановките на Айнщайн и неговата "Теория на относителността" върху художествените текстове на В. Попов. Задачата на тази глава Ив. Станков определя като съсредоточаване върху една от най-важните промени в литературата на 60-те години - същностната смяна на представата за времето и "проявлението на тази промяна в новите неевклидови хронотопни форми в творчеството на Васил Попов".

В изложението впечатлява задълбоченото представяне на фундаментални идеи, идващи от извънлитературни полета като физиката и математиката. Полета, които само на пръв поглед са същностно различни спрямо художествено-естетическото. Глобалното внушение на тази част е, че художествената система в белетристиката на Васил Попов представлява своеобразна симбиоза от релативизма на Айнщайн като отказ от времепространствени абсолюти и от фугалната музикална композиция, която непрекъснато подлага на контрапунктно съмнение предходния музикален фрагмент. И именно поради всеобхватната релативност, която е принцип в творчеството на писателя, разказите му трудно могат да бъдат преразказани.

В трета част сме свидетели на проникновени аналитични наблюдения върху "Корените" именно през призмата на релативизма като свръхважен конструкт в системата на поетиката. Тук баба Неделя е видяна като достоен представител на вечните старци в световната литература. В разказа "Лунна нощ" напр. "функцията на нейната извънвремевост е доведена до екзистенциален екстремум". Някои от наблюденията на изследователя звучат като есенциалистки критико-философски метафори: Босьо е неземният герой на "Корените" или Иван е евклидовско-нютоновски тип персонаж, линеен и безкраен, а Калуд е айнщайновски герой, краен, но безграничен като вселената...

Четвърта глава обговаря и анализира проблема за полифонизма в творчеството на Васил Попов. Тръгвайки от свидетелствата на самия писател, че Бах е любимият му композитор (по времето на когото е било възможно изпълнението на две едновременни мелодии на една цигулка), Ив. Станков концептуализира идеята, че "разказите, разказването и героите на В. Попов са полифонични", че именно полифоничността е принципът, чрез който писателят отхвърля абсолютния монопол на единствената мелодия, а също така интелектуализира изразните средства, усложнява изказа.

Тази част е най-силна в концептуално-аналитично и критико-херменевтично отношение. Низината напр., като най-голямото епическо платно на писателя, населявано от над сто персонажи, е разгледана като полифонично цяло, в което нито един глас не доминира над останалите. Всички те притежават собствена вътрешна мелодия в общата музикална тема. Нещо повече, героите на В. Попов, внушава изложението, преминават от разказ в разказ, от книга в книга, от Корените през Времето на героя в Низината... Така, както Бах вкарва стари фрагменти в нови произведения, а старият глас намира нов полифоничен контекст.

Накрая, след като проникновено е анализирал отделните оригинални гласове и хоровите партии в общия полифоничен замисъл на Времето на героя, след като припомня отново двугласието на "някога" и "сега", прокарано през всички изпълнителски гласове в Корените, Ив. Станков ни завръща към "първата полифонично организирана творба" на писателя - Малката мина. И още по-назад, към ранните разкази, в които се разпознават формите на многогласното композиране, към симетричните двойки персонажи, допълващи се взаимно - мълчаливецът и бъбривецът, съзерцателят и деятелят...

Книгата на Ив. Станков безусловно убеждава, че Васил Попов е експериментаторът-белетрист в ситуацията на 50-те и 60-те години. Творчеството му е не просто алтернатива спрямо хегемонията на монументалния положителен герой, но и спрямо идейно-теоретическото статукво на социалистическия реализъм. За да се наложи полифонизмът като "нова литературна идеология". За да може литературата да влезе от "режима на идеологическата проникнатост в режима на нормалността" (М. Неделчев).

Изследването на Иван Станков е многопластова критико-интерпретативна творба, отличаваща се с вътрешнологична последователност на отделните части, които концептуално се дописват и допълват. Една модерна книга за класика на модерната българска проза Васил Попов.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.01.2012, № 1 (146)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.