Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Иван Станков не пише просто поредното изследване (макар че не са толкова много) за Д. Талев и неговите историософски прозрения. "На пътя на историята" е книга, която артикулира в един от най-оголените кризиси на съвременните национални легитимации идеята за Родина - откровено и съкровено. Мисля, че тази книга постига забележителна синхронизация на речите, представлявайки един междутекстуален език, който изговаря взаимовръзките между творческо и критическо говорене, между персонално изразяване и колективно въображаемо, между трагизма на историческите реалии и илюзиите на извънисторичността.

"На пътя на историята" е метаразказ за драматичните пулсации, за енигматичните сплитове от "декаданси" и "ренесанси" на един народ и неговата кръстопътна земя. Самото заглавие подсказва, че ще става дума за геотемпорален, трагично исторически, но и утопично глобалистичен прочит на Талевите творби, концептуално центрирани около идеята за "големото нещо за Македония". Симптоматично още първата страница на книгата припомня, че тази любовна идея обладава писателя "преди той да е написал каквото и да е - още при пристигането си в България на Ломското пристанище в деня на Вазовата смърт". Това наистина съдбовно, а не случайно съвпадение подсказва, че мистичната симфония "България" среща по чудодеен начин мъртвите си и живите си композитори. И там - в тази гранична зона на реалността и отвъдността, се случва магическото раждане на Талевите текстове (публицистични, документални, художествени), които Ив. Станков поднася като взаиморазчетими и взаимообясняващи се.

Нееднократно е акцентирано, че единният Талев миторитуален текст не само произвежда, но и поглъща темата за българското в Македония. Талев е текстописецът на българското в неговата духовна интегралност, в неговата времева и пространствена диалогичност. За епика "Македония" не е просто тема и текст, не е просто задрямала или пробудила се историчност. Македония е въглен и пареща рана - историко-политически и свещено-родов календар, интимен унес и покъртващ скепсис.

Цялата първа част "Публицистиката на Д. Талев", е промислен "колаж" от емблематични журналистически фрагменти на писателя и метакоментари на автора на изследването. Основна теза на Ив. Станков е, че патосът на целокупното Талево творчество е "нещо големо за Македония", като "нещо големо" се превръща в повече от жанрово и тематично указание, в повече от една творческа метафора. "Нещо големо за Македония" е текст битие - "от първия публицистичен ред до последното изречение на Четверокнижието". И още - в това "големо нещо" е изказан трагическият страх (пронизващ всички редове на писателя) пред загубата на памет за корени, пред принудителната колективна амнезия, пред манипулативната подмяна на екзистенциалната памет с политическа, която се използва безсрамно от "търговците на памет".

Мистизираната връзка между човека и родината трудно може да бъде рационализирана, макар че темата за историята и географията най-често влиза в съвременните политически дебати. Ив. Станков акцентира тъкмо върху същностното различие между тези две стратегии, като изтъква, че Д. Талев е и теоретик на българския национализъм предимно като духовно явление, като фундаментален въпрос на идентичността, решаван не само по военни фронтове и държавнически канцеларии, но най-вече в душата на човека.

За писателя националната кауза е и "еротична" зона, чувствена връзка, душа и тяло едновременно. Целият огромен корпус от публицистични прояви на Талев (и като редактор на в. "Македония") дава основание на изследователя да огледа същностни, неразкривани досега типологии на авторовия свят. Тук е и един от приносите на книгата - тя е не само интерпретативна, тя е генеалогична, националноидеологическа и историософска.

За Ив. Станков творчеството на Д. Талев не е химн или ода, а реквием за Македония. Оказва се, че на пръв поглед твърде близкият до Вазов писател е един от първите, предусетили краха на националния универсализъм. Македонските сюжети за Талев са вплетени в сложната текстура на българското, те са закодирани в устойчивостта на родовото археписмо, но и в неумолимия разпад на родовата всеобщност. оттук и неконвенционалното художествено съзнание на автора, привидната нехомогенност, "жанровите кръвосмешения": "Преходът от вестникарството към документалното, а сетне към художественото е маята, чрез която втасва романовата проза на писателя."

Класически и модерен, през 30-те и 40-те години на 20. век Талев е авторът, който, съграждайки - разглежда жанрови, естетически, исторически еднозначности. Мислейки за вазовската "България цяла", все по-болезнено губеща легитимността си като такава, Талев потъва в духа на локалното, на енигматично регионалното.

Втората глава на "На пътя на историята" не само проследява "написано и ненаписано" за Талев, а е и историософски прочит на един художествен свят, концентрирал "в по-малко от един художествен век цялата история на отношението, на мисленето за самата история,на мисленето за времето - от персонифициращото родово съзнание на Султана, през изпитващото националноидентификационен глад съзнание на Лазар, до абстрахиращото се от самото себе си модерно съзнание на Борис".

Сюжетирайки критическата рефлексия спрямо Талевия свят през годините, Ив. Станков сюжетира и трансформите на езика на общностната памет (домова, семейно-родова, религиозна и светска) в битката за притежаване на миналото. Изследователят проследява и механизмите на художественокритическата диалогичност, на смислопораждащата близост между художник и критици в метапространството на националния литературен салон. Особено място е отделено на личното приятелство и професионалната връзка между Г. Константинов и Д. Талев.

Разглеждайки почти непознатата книга "Великият код", Ив. Станков посочва деликатността на връзката между митологизиращи предписания и демитологизиращи изтривания в гънките на родовата памет. Авторът на изследването непрекъснато прокарва нишки между предходни и следходни Талеви творби, плете сложните мрежи от словесни пробуждания, припомняния, възкръсвания в наистина монолитното авторово творчество. Стратегията да се разглежда един корпус от авторски текстове като взаимно четими и взаимно обясними, като решетка от явни и скрити автоцитати напред и назад във времето - не е непозната. В Талевия свят обаче, според Ив. Станков, се откроява една особена оптичност, една поразяваща сдвоеност между "свръхдокументално" и "свръххудожествено", между публицистично и литературно. Така например документалната книга "Град Прилеп. Борби за род и свобода" разказва за същото, за което разказва и "Железният светилник". Книгите на Талев не само си приличат и се обясняват, те генеалогично се пораждат една друга. В единната тъкан на творчеството му сенките на емблематични негови герои проблясват в предходните творби. Получава се нещо като предписващо макетиране, за да изкристализира сентенционалното, матричното. Прочитът на Ив. Станков не е само телеологично проспективен, но е и "отзад" "напред". Изследователят разкрива как често пъти късно излезли книги ретроспективно обясняват странния почерк на по-ранни прояви.

Що се отнася до "Хилендарският монах", Ив. Станков дръзва буквално да сдвои образите на самия Талев със самия Паисий заради грандиозните им националносъбирателски проекти. И двамата - оказали се сътворци, редактори и коректори на текста "България" с оглед на неговата актуалност. И двамата - историци не на времевата събитийност, а на духовната менталност, на националните блянове, постигнатости и несбъднатости. Защото духовните структури се конституират не от галопиращия ход на историчното, не от царски укази или от политически канони, а от наследени светоусетни нагласи през вековете.

Като реконструира рецепционните мрежи на времето, авторът прави сериозни наблюдения върху синтагматичното и парадигматичното четене на Талев. Първите отгласи за Борис Глаушев са "предопределени" например от стегнатата конвенция на 50-те, за която е табу да тълкува метаисторичната нагласа на героя, неговите екзистенциални безпокойства и отвъдни видения. Може да се каже, че изследователят вклинява герои и романови решения в сложната тъкан, наречена българска проза: "Истинският му живот (на Борис) ще стане възможен едва при връстниците от шейсетте години - героите на Ем. Станев, на В. Попов, на Й. Радичков, на Й. Вълчев, на Н. Хайтов."

Говорейки за историческата предопределеност на една отвъдгранична българска "провинция", Талев съгражда история на мисленето на особеността, на различността на "другите" - македонските българи. Нещо повече: "Талев не разказва как преминава родът през различни исторически етапи, а как се променя отношението на рода към историята. Не проследява как историята променя хората, а как се променя мисленето за самата история. Което е вече литературна историософска концепция." Наистина, като че ли нещо не е толкова консервативно и жилаво, колкото мярата ни за времето. И действително, трябва да мине поне едно поколение през историята, за да се измени езикът, чрез който се изговаря тази история. Трябва поне едно поколение, за да може географската подвижност и времевата мобилност да освободят съзнанието и речта. Така ако Султана говори крепостния език на дома, Стоян - езика на преспанската чаршия, Лазар - езика на националната съборност, Борис говори кризисния език на модерните усъмнявания.

Историята, както и мисленето за нея, е ветрило от криви - родови, градски, национални, световни. Най-често криви трагически - историкосъбитийни и историкорефлексивни. Ако трилогията на Самуил реконструира трагоса на историята, "Железният светилник" го живее и мисли, казано с афористичния език на изследователя. И ако "Железният светилник" визуализира пластически и разиграва събитията, "Гласовете ви чувам" отзвучава историята като личен и национален скепсис. Именно Борис е героят, освободил се от сплитовете на семейното и националното време, за да оголи идеята за безапелативната самотност на човека пред последните, пред крайните въпроси. Фундаменталността на историчното прозира на границата на историята, на края на историята.

В третата част на книгата е направен убедителен опит да се опише дискурсивното надтекстово изграждане на четирилогията. Схващайки историята като екзистиралото битие, Ив. Станков осмисля пътя и дома като основни метафори на националното ни мислене - две пространствени емблеми, антагонистични и корелативни едновременно; фигури, през които текат ритмите на циклично-родовото и линеанизираното национално време. Тяхната "кръстовищна" среща е неизбежно трагична: родината започва от дома, но който иска да принадлежи на родината, трябва да излезе на пътя. Така и Четверокнижието се явява "сага за един дом, построен на пътя на историята". Този дял от книгата на Ив. Станков не само проблематизира историософския периметър на Талевата четирилогия чрез времето и пътя, започващ при рода и завършващ при човечеството, а сам по себе си е историософски размисъл за модусите на националния универсум - един наистина сентенциозно проникновен и заразителен текст. Чрез него авторът се потапя в археологиите на един реален и метафизичен дом, съдбовно съзидан на пътя на историята. Времето за Султана е колело, за Лазар - път, а за Борис - проблем, котел от съмнения.

За оцеляване на националното тяло са нужни много домове и много хора - то е интерсубективно разбираемо и интерсубективно постижимо. В този смисъл рилецът е националният маг, който в периоди на криза "твърде добре чете текста на Цялостното време". Той идва в Глаушевия дом, за да "институционализира" повелите на новото време. Монахът е духовният реформатор в аналите на нацията, поради което сцената със светилника и монашеския разказ е "изключително сакраментална", "в тази сцена е разказан целият роман".

И така, ако Вазов безрезервно митологизира текста на българското, Талев прави и обратното. Създателите на реквиеми освен митологизатори са и демистификатори. На тях не им е достатъчно да съграждат и да охраняват Домовете си, те трагически ги жертват в темелите на Историята Път. Вазов ни дава така желаните отговори, приютявайки ни в лоното на националните исторически митове. Талев не престава да задава въпроси, оставайки ни безприютни сред вихрите на Историята.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2002, № 2-3
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2003, № 4 (41)

Други публикации:
Български език и литература, 2002 , № 2-3.