ОМАГЬОСАНИТЕ КРЪГОВЕ НА ЯРМИЛА ДАСКАЛОВА

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

"Омагьосани кръгове" е първата самостоятелна книга на Ярмила Даскалова, носителка на две първи награди на Съюза на преводачите.

Тази поезия е полисетивна. Тя "разказва" за еклесиастовата просветлено-резигнирана кръговност на битието, за екстремните човешки напрежения, но и за всемирната застиналост на космоса. Това е поезия на омагьосващите езици, на екстремните образи, на окултните кръгове, на съзерцателните шепоти. И още - тя е поезия на сънищата и мечтанията, на паметите и копнежностите, на грандиозните (но и минорни) пейзажи на душата и природата. Тези стихове съшиват мисли, но и разпридат тайни. Луната и Слънцето, Морето и Небето, Земята и Огънят са тайнописците, сътворили кабалата на времената. Омагьосващите кръгове се застигат един друг, дошли от тъмните спомени на неопределимото "архе". Тук са и рождеството, и есхатосът; и майката, и бащата; гръмовержеският законодателен дух на Зевс и дълбаещият хамлетовски скептицизъм на мълчанието.

Омагьосан кръг е и храмът на любовта, в който "моите черни и верни очи" гадаят знаците на радостта и разлъката, и кънтящият до болка глас на древната родина, и синьото вълшебство на морето, и златният обков на слънчогледите... Омагьосаните кръгове са сътворените йерархии на битието, по повърхността на които "древен конник звезди е размятал". Омагьосаният кръг е космогонният образ на идеята за божественото у човека, за небесното в земното, за непроменното в променното.

Лирическият Аз в тази стихосбирка е четящият вселената глас, който несмутимо артикулира интимните си съзерцания: "Поспри, погледай цветовете,/ понесли зрънце красота", "Чуй луната - пустинник, преминал/ като жаден за истина глас". "Омагьосани кръгове" е "разказ" за човешките шемети, за човешките бягства и свободи, за опълчванията срещу "сивия вик на света", срещу "делничните окови".

И понеже става дума за кръг, тук е началото (раждането на душата) и краят (на пропастта). Но краят не е тотален, защото над човека бди спасението, бди поривът да бъдеш в - света: "Спаси ни, Боже!" В магическата кръговост наистита живее божественото и затова в нея началото и краят трудно се припознават. По спиците на това магико-ритуално колело на безвремието шестват изначалните героини на митическия универсум - Самодивата, Русалката, Нестинарката, Черната пророчица, Жрицата и техните верноподаници - Древният конник, Духът Зевсов, Митическият моряк... Към центъра му отвеждат всички пътища, където на пост е застанал "Вечният страж". А той, стражът, е строгата, божествена одежда на душата. Душата, която живее отвъд времето и която намира покой единствено в порядъците на мега-света - "космическото яйце". Тя е душата, която пише вселените, която ги мечтае, рисува, копнее. В "Омагьосани кръгове" дочуваме приказния, чудодеен вълшебствен език на мечтаещата памет и паметното мечтание.

Лирическият човек в тази книга говори сякаш с първоначалните думи, с архиобразите. Аз-ът е самият космос: "Волни - птиците край мене -/ към незнайни далнини./ Гръм и мълнии - Вселенни -/ мои! - стръмни планини". Човешко-вселенното е увлечено във вихъра на самодивско-степния танц. Героят /-иня/ е самият разгул, самият шемет на космогонните стихии, на развихрените мечтателно-споменни дързости: "Скачам весело-старинно/ в танц на дяволска игра".

В стихосбирката се съприкосновяваме с отприщилия се виталитет, с отворените затвори, с волностите на плътта и словото, на цветовете и мирисите, на пространствата и времената. Антропокосмическите уподобявания, присъщи на архичовека, не са чужди и на модерното съзнание, което, загубило сакралността на света, се възвръща отново в дълбините на правремената, за да се докосне до отломките на безвъзвратно "изгубения рай". В игрите на космоса човешкото се е разтворило и омиротворило: "Покорно - светли - звуци - на стада/ препускат през сърцето на луната./ Докосва ги спокойната звезда/ на бледен лъч, играещ по вълната".

Всъщност в "Омагьосани кръгове" играе, говори, вика, радва се, плаче, шепти магът на словото: "ще бликнат в пълнолунен силен сън/ стада от звуци - волни - стиховете..." Това е встрастеният, но и освобождаващ почерк на творческия ерос. Човекът-космос рисува кръглата, магическата плът на лунната стомана, а звездите зашиват "леко в нишката на звън/ дъха на водорасло или цвете". В тези стихове диша самата екзистенция на поетичното, на природните колорити, на вселенските феномени.

Кръговият магически почерк е почеркът на омайните вричания ("Един поглед само и ти ще узнаеш/ за моите черни и верни очи"), на циганските прокобявания ("...тази разлъка/ по страшна ще бъде от най-черен ден"), на сребърните молитви на чайките... Светът е илюстриран в първоначалните му форми и багри, в първобитните му релефи, в първозданните му дихания - без белезите на изкушените от цивилизационното рационалистки конструкти. Светът сякаш е потънал в магическите си хронотопи, в първичните усети за грях, вина, покаяние: "вой на вълните - ехти покаяние".

Цялата стихосбирка носи усещането за човешката предопределеност, за прокобената орис на земния пътник да се скита между "бяло августовско лято" и "черно облаково ято", между "зимата" и "пролетта", между утопията и анамнезата, между зрението и слепотата. С присъщо за митологичния тип мислене битието се осмисля в неговата бинарност, в крайните полюси на психичното и физичното: "Аз съм заточена патрицианка" и "Волна съм като разлята стихия". Героинята е перманентно разпъната между реалното и сънищното, между историчното, в което "гротесков" е "престоят ни тук" и легендарното, в което "припомням си дните предишни/ и с дъха си рисувам дъга". Земният дял между живота и смъртта, между началото и края е "назаем" ("Че смъртта ни е болка назаем", "пролетта ни е радост назаем"). Земното се оказва пространство на "грешките тежки", на "разпиления порок", на "ослепителната бяла тъга".

Между пролетните измами и "черноно расо на смъртта" е "престоят ни тук", а "там" - са нашите спиритуални устреми, усамотения, идеализирани светове. "Там" са думите, трупащи блянове, "там" е неподвижното вечно детство на предсвета, на първоначалата: "...върни се, поете, при своя замах благороден,/ при свойто сърце, окрилено от синьо вълшебство./ И ярко пронизан от ритъм - безумен, свободен -/ литни като лъч към дима на изгрялото детство".

Предсветът е трудноопределимият хронотоп на интензивните мечтания, на дълбинните транскрипции на паметта, на първосътворителските служби на словото, което се завръща, изпълнено "със спомени - нежни кокичета в мартенска пролет,/ очи - побелели ята, засънували полет,/ загубили знаци за връщане, с въздух венчани".

"Омагьосани кръгове" е и текст на словесните литийни шествия, но и на литургийните камбани на духа. Затова в него няма скала от дати, йерархии от временни ценности и не се разказват истории. Има непреодолими магически граници, "пръстени кръгли", които "магията стягат", "шепот на стари легенди", "дълбоки вълни - като бликнали нежни синигери", "бледолики въздушни крале". В безбрежните кръгове на небето, морето, земята са сбират магическите флуиди на света - в тях са "дантелите, везани с дълги пророчества". В бездънността на тези кръгови пространства шаманстват "празнични магове". Те са Морякът, който като библейски старец се привежда "с бели коси от легенда и споменен рой", Поетът - "немирник весел със ритъм в сърцето", Русалката "в дреха от позлата", танцуваща "по сърпа остър на луната". Всички те обикалят световния кръг (orbis), вторачени в самия връх на световната ос (axis mundi). Ритуалното им шествие, наподобяващо колело, е церемониалният знак за стремежа на човека, вперил очи в трансцендентното, и земния му престой, осмислен като преход.

Една от универсалните символики на кръга е свързана с науката, ала всъщност това е науката за незнанието. Кръгът е върховното еклесиастово прозрение на човека за недостижимостта на абсолютното познание тук, на земята. Голо е тялото, но гол е и духът сред огледалните и неми "балчишки стени": "А ние сме голи, а ние сме слепи - без помощ - сами сред балчишки стени..."

С приближаването на финала на стихосбирката все повече учестяват драматичните предусети, трагическите интонации на младия човек на модерността: "И все по-малко приказно греша./ На дъното е моята душа". ("Изповед"), "Заразното, загниващото Нищо - /човек човека е погълнал" ("Нов Хамлет"). Това са вече атавизмите на модерното време, проказите на десакрализираното съзнание. Трагизмът и скептицизмът обаче не обсебват лирическия персонаж, защото дъното на кръга е бездънно, защото е обиталище на спомените и бляновете, на "поетическия сговор на архетиповете" (Башлар). Кръгът е онтологичната драма между знанието и незнанието, между мрака и светлината, между споделеността и самотата... Кръгът е самата глъбина на мирозданието, лабиринтът на човешките митарства, бродовете на човешкия дух; мистериозната драма и омая на света.

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.04.2001, № 4 (17)

Други публикации:
Литературен вестник, 2001.